Светлината се синхронизира с ума,
огъня гори в едно с Духа,
смея се като пясъчна фея на реалността,
която с осъзнатост събарям.
Стени, решетки, в огъня стапям.
Боря се с времето, за да остана,
зная че сама себе си отпращам.
Вечни спомени, будни създания
в този миг оживяват,
моя свят обкръжават.
Светлината нагоре към небесното кралство изпращаме.
Себе си в нея изгаряме.
Горим с огъня, за да трансформираме тази земя,
Енергията балансираме, за да продължим да сме себе си
в едно.
Единното, което не виждаш ти пречи да се отвориш към Майката земя
и да пуснеш корени в нея.
Но тя те обича и те прегъща,
защо се затваряш в твоите нови обуща?
Протегни се с енергията си надолу към нея.
Песен без глас изпей и,
тя е чувствителна и те обича,
Очаква те, протегни се,
прегръдките са безценни, защо не ги подарим помежду си за нея?

В една страна, наричана от мен "Земя на мира" родих се. И заживях в нея като богиня. Имах много деца, приказни свeтещи същества, обичах ги безумно, но не чувствах любовта, беше за мен игра на ума. Можех да я дарявам, за да растат децата жизнени и щастливи в  мен и с мен, но така и не успях да усетя собственото си тяло част от тази земя. За това я напуснах, преродих се, като домакиня. С деца и прекрасна градина. Живеех в нея - в градината и себе си не чувствах по никакъв начин, отделих се от сеобственото си тяло. Бе поживяло колкото трябва. В един от животите ми бях в Шабла - на скалистия кей, от който високо се взирах в пейзажа  - с много нацъфтяли цветя по брега, ароматна трева, синя пустиня от вода и много делфини. рай, от който избягах, беше много красив и мисията ми бързо приключи. Като Армира отглеждах много лозя, бях възхитена от тази напитка, която от гроздето сътворявах с ръце. Имах много мъже и деца, пълна лудост, погледната от времето тук и сега. беше красиво, много красиво, какво се случи  и защо си отидох, нямам представа, може би Душата ми сама го е пожелала. Започнах да скитам в света, носех собствени дрехи, ушити от мен, дизайнер бях, събирах мечти. спрях се за миг, вселената огън ми подари, за да изгарям всичко, което ме спира. Превърнах се в жена от реалността, моята реалност.Тук и сега се отнасях. Метъл, рок, красиви концерти и много цветя има в живота ми, който живея сега. Коя съм и себе ли намирам, когато се търся. В едно с любовта съм, най-после я чувствам, с цялото си същество живея в нея, от нея, с нея. Любов в любовта пилея. Само дето не умея да q задържам в мен. На другите хора я подарявам, правя ги хора дишащи в любов. Любовна атмосфера, наситена с неони - в този свят живея сега. Нямам идея колко мога да устоя на любовта и какво се случва отвъд привидността, защото не смея да си призная, че харесвам живота си в тяло, когато блести в светлината на любовта, силната неоново жълта тишина, създавана от мен в реалността. Колко много щастие мога да понеса? Колкото в един букет пълен с ангелски тих гласец, който на яве шепти ти слова от зюмбюли, приказни диви теменуги и облаци тюл от свежа смолиста кедрова гора с пандела крехка розова мъгла, която като пеперуда каца в сърцето на този, който ме вдиша. Коя съм? Себе си в любовта и теб в мен най-преди да се преродим в тела. Божества от една обща земя - "Земя на мира".
Много, много любов има в нас, в живота, който живеем, но успяваме ли да я почувстваме в нас и да я излъчваме вън безкрайно, като лампи ли сме, успяваме ли да светим, дори, когато вътре в нас е понякога тъмно? Знаеш ли, разбрах, че докато живея в любов и губя формата си, просто се нося ( рея) в света и ми е трудно да се събера мога да оставя на другите да ме почувстват. Защото когато се опитат да заличат светлината, която излъчвам, аз я усилвам толкова много, че просто светя и светлината си насочвам към тях. Светейки любовта излъчвам към тях. Излъчвайки я, няма как да не я почувствам в себе си. Намерила любовта в себе си има ли сила, която да ме провокира да я търся отвън? И колко красиво е да бъдеш такъв, какъвто си - Божествена частица носеща любовта, на цялото, което Е...