Всеки миг  красотата твори в очите ти с любовта.
Всеки миг пред теб се отваря приказна нова врата,
сребристи поля,
обсипани с блясък, докосват се нежно от светлината,
ястреб лети безметежно
и каца на лилавата смокиня,
която тихо листата си в клоните свива,
обагрени в сребристо
към облаците летят с любовта, която в тях  съвършено прозира.
Опалово-синьо море корените им гали,
сливат се небето, морето, безкрая.
Не разбирам какво търси ястреба на брега.
Не намирам причина да го извадя от текста си,
заради ограничеността на мисълта
и сякаш заедно с него политам в друго време
над други скали,
далеч от кристалните сини води.
Губя се в погледа му, в себе си
и разбирам, че сме само
пеещи звуци в безкрайни сини вълни.

Всяко нещо, което започва от утре
е незавършено вчера.
Всяка емоция, родена в теб е,
излята капка в океана,
който,  ако утре прелее,
значи вчера е бил извън собствената си рамка.
Колкото повече пребиваваш извън,
толкова повече се намираш в теб,
и може би не е късно,
ако започнеш от днес. :)

Докоснах се в пясъчна фея,
за да попитам колко тих, прикрит е света.
Нежно с кристален глас ми отвърна:
колкото ниско расте съвеста.
И всяка морска вълна, която в нозете опре,
се докосва до кожата и погалва
или пронизва те силно,
само защото водата е ледено бистра.
Умът е бръснач или купа със ашуре,
и как изглеждаш ти:
като дете или философ
е само нечия моментна представа.
Защото си многозоизмерен като скала на брега,
която се рони на пластове,
а в дълбочината и сияе кристал
и колко е важно да си тих и прикрит
когато отвътре си син диамант?
Не обемът е важен,  а светлината,
която генерираш в теб.
Не човекът е важен,
а Духът, който преминава едно с теб през живота.
Не тишината е важна,
а любовта, която чувстваш в теб.
Не любовта е чувството, което усеща се,
а свободата,
че в любовта намираш се извън скалата,
извън кристалното тяло,
в себе си другите те откриват,
защото си цялото, което обхваща безкрая.

Пясъчна риза морето облича,
когато вълните му докосват брега.
Пясъчна фея гали го с нежността
и то засиява в неонов нюанс,
прегръща песъчинките сякаш танцуват
и докосвайки се, се разпръскват като искри в любовта.
Завихрят се след всяка вълна.
А тишината, която остава след тях,
сякаш губи се бързо, защото задава се нова искра.
И пясъка морето поема, и водата се губи в него.
Нестихващ любовен танц,
мелодия закотвяща се в сърцето,
ангелски глас шепти на морето,
докато пясъка своята фея очаква.
И сливат се отново някъде в безкрая.