Настъпва момент, в който всеки някога осъзнава, че илюзиите, в които пребивава са удобно място, но останало в миналото. Обръща поглед назад и знае, че отдавна ги е оставил. Идва момент, в който всеки някога осъзнава, че да живееш сам не е страшно, не е самотно, то е да бъдеш в компания, която никога не те разочарова, защото никога нямаш очаквания. Оставяш илюзиите и виждаш себе си прекрасен, през призмата на сърцето ти си съвършено създание в съвършен свят. Намираш се и се впускаш в приключението наречено любов отвъд. Отвъд привидното, отвъд тъмното, мъглата, суетата, скуката, печалбата, похвалата, отвъд теб самия.
Идва момент, в който оценяваш, че да бъдеш себе си е най-ценното в живота, и да следваш висшата цел по-важно от най-важното. Цел, поставена преди да бъдеш тук във форма. Път, по който вървиш, защото ти харесва, миг, който споделяш пак и пак и пак и пак.
Защото аз ти го желая от сърце, приятелю, обичай се винаги, както аз!
Прекрасна лъчезарна, плодородна, благотворна, влюбена, вълшебна, истинска 2015 година!

Събудих се в разкош,
погледнах през прозореца,
беше чуден ден.
Заснежен, слънчев, полустуден.
Отворих вратата и изпратих суетата.
Затворих я и се вгледах в сърцето.
Безмилостно туптеше,
искаше да те намери,
но там навън то не успя,
защото сърцето вижда любовта
чрез душа.
Душа в Душа
Любов, чрез Любов
стихия, която засилва друга стихия
в миг се завърта тази разкошна "магия"
събуден от прахта,
виждаш в себе си нова искра,
прониква в теб дълбоко от сърцето
и разпръсква с ураганна сила Любовта.
Предаваш я вън от теб на света.
Бликва блясък, светва нова светлина.
Перлено златиста, мека, чиста.
Усилваш я, не спираш.
Канал си за това...
носиш Любовта от Дома в тази нова Земя.
Любов в Любовта срещаш,
усмихваш се и.....колко много мога да пиша,
но спирам,
за да изпиташ сам радостта,
от тази нова вибрационна честота!
Момичето от Ангелска земя

Всеки път затваряш себе си за любовта, когато мислиш, че си наранен от някой, неразбран от някой. Губиш връзката си с любовта на Източника всеки път, щом обърнеш гръб на хора, които ти помагат в трудна ситуация, и ти показват вярната пътека, но ти я виждаш като грешна, виждаш ги като лоши, като хора, които нямат сила да ти помогнат, защото не са на твоята вибрация. Да, така ти се струва, защото те имат шанса да те видят извън болката на Его-то, извън болката на проблема. Те могат да видят най-доброто за теб. И когато ти им обърнеш гръб, всъщност обръщаш гръб на любовта на твоето вътрешно Аз, затваряш канала си за светлината на Източника. Оставаш изолиран от себе си. Пътят е един - да си простиш за това, че си загубил вяра в себе си, в доброто, в любовта, в любовта на твоите близки хора тук във физическия свят. Да приемеш решението на приятелите, които не са вече във физическия свят да си отидат. Да приемеш и простиш за Егоизма си, за егоичното мислене, че сега си нещастен и животът не е същития, защото тях ги няма. Но мили мой, той животът винаги е един и същ, щом служиш в света с любовта на Духа си. Мили мой, няма по-голяма сила, от тази която притежаваш ти, за да се изправиш и да продължиш по пътя си, въпреки всички промени, които са настъпили в живота ти. Та те промените постоянно се случват. Нима е нужно да се променяш с тях? Не, разбира се. Оставаш си такъв, какъвто си изначално. Извор на любов, извор на Енергия сам на себе си. Един към друг, докато не изпитате цялото.....
Бъди любов! Защото изначално си!

Изгубен някъде в отвъдното,
може би намираш себе си.
Шляеш се с посока,
мислена, и търсиш ясна следа,
след която да се понесеш към върха.
Шляеш се сам с мислите си,
и далече в океана от слова, които изричаш
без глас съзираш красив пейзаж.
Дървена пейка,
на която седнали сте ти и твоята девойка.
Влюбени, макар и над 80-те.
Красиви следи е издълбало времето върху вас.
И така хванати за ръце,  мечтаете да сте отново на 30.
За да може да бягате, заравяйки крака в листата.
Да усещате морския пясък и соления мирис на водата.
Да слушате красива музика с китара, сътворена от вас.
Седейки и визуализирайки си старостта, аз 30-годишна жена
знам, че няма да имам проблем да бъда с цялата лудост щастлива.
И да бягам през ниви и стърнища,
защото животът е тук и сега.
И няма отвъдно, няма живот преди това.
Мога да съм тук и сега с теб и отвъд земните тела.
Мога да съм където поиска Духа.
Мога да съм служител забравил за времето
и загубил всяка граница, ограничаваща непреходността.
Мога, съм в реалността отвъд смъртта!

Пътешествие със сърце

И пак събуждам се в нощта върху скала,
нарамила безвремие, тъга,
за да ги пусна вън на свобода.
Може би в една страна,
 паралелна на света тук в нежността
отнасям се сега
и зная, че е по-реална, от най-реалната представа за света,
в който сме.
И тогава за първи път намирам себе си,
и виждам красота, различна от представата ми до сега
Дълга бяла коса, нежно ледено лице, кристално,
ще ти проговори само за себе си, без тревоги.
Бяло, бляскаво, като посипано с прашец, но диамантен.
И това мое крехко тяло пое напред сред много други хора, заедно в една пътека,
очертаваха коловози от светлина, достигащи безкрая,
и после връщащи се в мен, чрез мен в рая.
Правоъгълно прозрачно тяло, издигаше ни всички заедно и летяхме на високо,
все по-нагоре,
достигахме с теб тавана, където светлината ни обгръщаше
и зная, че бе в мен, от мене част,
хармония, блажен момент.
Отворих очи, за да поема към Земята...
изненадах се, когато видях я слънчево-оранжева,
отразена в моята си стая...

В МИР

Диамантен прашец разпръскваш над очите ми днес.
защо ли, когато умра,
аз ще зная, че всъщност броя дни,
отдавна отляти от чаши със злато.
Умираш, за да живееш
вечно в нова, невидима форма.
Потапяш дълбоко всичко стаено,
с годините отброено.
И обичаш, вече не мразиш.
Само споделяш опита,
натрупан през вековете.
Обичаш с дълбоко, истинско
благо чувство на цялост.
Обичаш, вече не мразиш.
Та какво ли има да мразиш?
Себе си ли?
Всички в цяло, слято в невидима стая.
Другарю, облята е с блага, сияеща полупрозрачна въздушна мъгла.
Вълшебно, безмълвно струи от всички ъгли!
Колко красиво, Божествено нежно звучи!
Защото е вярно, така е!
Съмняваш се зная,
но аз с думите не играя!
Те са ми дар от Бога, за да те свържа с реалността,
на твоето сърце!
Обичай се и бъди Любов!
Такава съм и аз,
винаги цяла, за да съм във връзка с рая в моето сърце.
Невидимо, нежно, свързано с Божествена вълна,
бликаща от същността.

Идва миг да твориш в стих,
идва миг да дишаш в стих,
идва миг да приемеш, че си стих,
идва миг да се свържеш с теб чрез стих.
Идва в момент на тишина,
идва в момент на игра, в която бягаш
спасяваш се в себе си от ума.
Има моменти, когато толкова силно виждаш светлина, че я блъскаш
с цялото си тяло.
Удряш се в нея,
засияваш.
И тогава загубил се отвъд тялото
някъде навън си толкова
свободен,
толкова спокоен,
толкова дишащ тишина,
че се превръщаш в сфера светлина.
И тогава не разбираш с какво
предизвика Източника си, че се роди,
оценяваш всяко чувство вън от материалните неща,
но уви можем ли да оцелеем
без да имаме мечти.
Без да се приспособим към реалната среда,
че все пак сме в тяло с Душа.
Кога настъпва примирение,
кога сбъдваме така наречето проявление.
Кога дишаме с очи,
кога забравяме, че имаме предци, кога се свързваме със света,
чрез обща кауза,
вън от личната игра.
Играеш, че си победен, нероден, приет в общество
със строги норми и какво?
Кога откри ще си щастлив извън реалността?
Може би, когато сам събори завесата пред съвестта.
Отвори храма си, заключен от илюзии.
Отведе се към себе си.
В милост, след разкаяние,
почувства неоткрито знание,
че трябва да подходиш с лекота към всяко дело,
предизвикващо у тебе любовта.

Всеки преживява патова ситуция, която обръща представата му за живота с главата надолу. Отвежда те директно на дъното, и скрит от света искаш да останеш възможно най-дълго там.
Защото за една секунда света за теб вече не е приятен, губиш вяра в това, в което си вярвал до сега. Разбираш, че то те е извело по някакъв начин от комфортната среда (тялото), чувстваш се предаден, излъган, сам себе си обвиняваш. И тогава търсиш видими причини, за да докажеш сам пред себе си, че грешиш. Че ти си ок, обаче света е толкова жесток към теб, че ти причинява травма след травма. Губиш почва (ти въобще бил ли си на твърдо). Неусетно  в живота си привличаш болка след болка, удар след удар.....ти дори не падаш, толкова дълбоко си се закопал. Даже не се самосъжаляваш, сам себе си намрази отдавна. Закопан в собствената си ненавист и чувствайки ударите отвън в един миг борбата те мотивира да потърсиш доброто вътре, дълбоко в себе си, чрез себе си да го изведеш навън и да заблести около теб. В миг повярваш, че май пламъка може да разпали огън, който да пресуши влагата в тинята, в която тънеш, да я превърнеш в плодородна земя. Да изникнат красиви цветя, да вали чиста роса, като сълза, която е блажена и мие калта дълбоко, дълбоко изчиства. Тогава започваш всеки ден да търсиш нова следа в себе си. Вървиш по пътя към сърцето си, устремен да срещнеш себе си. Да си простиш, да излекуваш болката, да разтвориш широко раната, която вече не кърви, кръвта  загноя. И раната мирише на тиня. Разтваряш широко тази "яма" смрад и започваш клетка по клетка да обгръщаш с прошка, с любов, със диамантен лъч топлина, със съчувствие, с разбиране, с нежност, с всичко, което доброволно изрита навън, защото бе обиден на света.
Човеко, замислял ли си се какво правиш с живота си? Как се отнасяш с другите? Кога за последно каза на най-близкия човек прощавам ти, защото те обичам такъв, какъвто си. Прощавам ти, защото ти си себе си, а аз нямам право да искам да ми харесваш различен. Обичам те, защото караш всяка клетка в мен да диша Любов. Обичам те, защото правиш света различен, обичам те, защото спрях да вярвам, че доброто е вън от мен. Приемам те, защото те уважавам като част от мен. Благославям те, защото си светлина по пътя към мен. И ти БЛАГОДАРЯ!
с Любов, момичето от ангелска земя

Вълнуваш се с причина,
защото ще изстрелям нова рима.
Божествено красива,
неистинно игрива,
жълто-бяла дива
попаднала в екрана без следа.
Оставила си само любовта
в сърцето.
Не се разделяла с него,
може би защото
безкрая интегрира
влюбена красива маково-червена,
електриково неудовлетворена пътна
вълнова стихия.
Завърташ се с раз,
раздухваш се като пенлив екстаз.
Палиш виолетовия бряг с валс.
Нима, отново Пърпъл са с нас?
Нека прозвучи тогава
моята поема.
Писах я леко окрилена.
Но ти я дарявам в оригинал.
Засмей се, петък е все пак!

Творецът е в теб

Казват, че добротата безрезервно слушала Душата.
Казват, че умът създаден бил, за да промени
нечие добро в посока
тъй че да евоюлира към по-високо честотна вълна.
Способен ли си да пребиваваш сам отвъд ума?
Ако отговорът ти е Да,
добре дошъл у дома,
творецо на дворци,
пясъчни скулптури, мечти....
Давай, срути ги!
Изгрей в целият си блясък!
Бъди експерт по най-, най-, най- любимия предмет.
Рисувай, дишай, пей, танцувай,
плувай, дивей на воля,
защото днес отваряш своя школа
за таланти със сърце.
Къде каза, че се скри ума?
Ела до мен, застани
по-близо,
искам да ти прошепна
ОБИЧАМ ТЕ!

Нека бъде живот

Жива пустиня
с цветове на богиня,
Божествен танц играят си с нас
в любовта,
защо ли описвам ти я сега.
Не зная, може би във всеки от нас
дреме по едно заспало дете,
което сгушено като ембрион очаква закрила,
само че не намира смисъл и сила
да я поиска дълбоко в духа
на своето тукашно същество.
Скрито, сгушен в нас, то
дреме си като пъпка в забавен каданс.
Всеки миг ще ти се разкрие,
но уви не сега,
за да не разкрие срама,
от какво ли питам се.
Защо ли поиска да е тук, а така се страхува
да бъде себе си.
Сива пустиня отразява балона на ембриона.
Сивото е в теб,
мой малък човек.
Оцвети оазиса си с любов, скрита дълбоко
в кош за разкош,
през теб нека излезе
и се влее в света,
защото различен си
и иска ми се да те видя
какво ще  сътвориш.
Какво от това, че мълчиш.
В тишината вижда се най- ясно красотата.
Нима сам не дойде, за да поведеш
стадо чакащи гласове,
стаили болка, приютили страха,
незнаещи защо в любовта е важно
да си трайно игрив, не докачлив,
безропотно жаден
да бъдеш ти,
осмели се,
на нас покажи,
че творбата, която рисуваш е
ангелски стих
рецитиран безспир.
Връзка прекъсната от ума.
Сърдечно ти Благодаря!

Настъпи време,
в което започнах да играя с личността,
да бъда отвъд привидността,
да съм с теб, извън мисълта.
Започнах да живея с това,
което съм,
със себе си и не крия,
че гледката радва ме,
защото кръгозора разширява се,
а физическото губи се,
слива се във вълна
по-голяма от допустимото.
Простира се до там, където
граници не съществуват.
Има единствено тук, сега и ние.
Блажена свобода отвъд човешкото,
плътта.
Единност, неразрушима.
Привидност, едва достижима.
Единност, само за онези,
които способни са да се откажат
от света и се влеят във вечността.
Синхронност, дори в различните среди

Към мен, чрез мен

Днес прекарах по-голямата част от деня в пътуване...из страната и в града. Връщах се у дома (там, където живея в момента) след няколкодневно скитане с една 75 литрова препълнена раница на гърба. Ама така тежеше, че успявах да я нося, единствено на гърба, а от земята едвам я помръдвах. В мига щом се освободях от товара, имах чувството, че съм перце, че ще литна от безтегловност :). Както и да е, прибрах се у дома, стоплих вода, изкъпах се с наслада и поех по задачки из града. Срещата ми бе от центъра в може би най-отдалечената точка в другия край на града. След 35 мин с автобус срещата бе зад гърба ми и аз естествено се разходих из района. Напазарувах разни дребни нещица с "Коледна" тематика, от които предстои да направя нещо красиво у дома. Ненатрапчиво, с лека препратка към зимните празници, но преди всичко ефирно и прозрачно, натурално, с много стъклени топки, капки, които ще висят от тавана, купи с домашни уханни свещи и т.н. Олекнала финансово поех обратно към центъра, където е моето местенце за пребиваване (разбирай дома ми). И докато пътувам в нощна Варна, загледана в старите сгради....размишлявах за спокойствието, което ме обгръща. Топлина, доверие, спокойствие, удовлетворение, вяра, бях тук и сега, потопена в мига, който тече и не исках да бъда някъде другаде, защото толкова удобно ми бе. Тогава почувствах кожата на майка (която отдавна почина), аромата и, сякаш седеше до мен. Седалката до мен наистина бе празна през цялото пътуване, въпреки пълния автобус. Започнах да разговарям с нея, попитах я как е. Отговори ми само, че силно ме прегръща, че е с мен, че ми изпраща любов, няколко пъти подчерта, че ме прегръща. Аз я слушах, задавах въпроси, на някой, от които отговаряше конкретно, на тези за мен отговаряше с прегръдка. Както и дали е с баба и дядо не даде ясен отговор. Каза, че мястото ми е тук, че трябва да усещам радостта винаги в мен, в сърцето, независимо дали около мен ситуацията е радостна, напрегната, тъжна, дълбоко в сърцето си винаги има един извор на радост, който трябва да се лее в изобилие. За това как е при нея каза само светлина, тишина, красота, спокойствие, блясък, няколко пъти красиво.

За първи път изпитвам това в движение. Нито на сън, нито в медитация. Може би е резултат от стремежа ми всеки миг да е осъзнат и на 100 % да е във връзка с висшия ми Аз, моето Аз съм. И го споделям, защото тази блага топлина, която ме обгръща е резултат от пътуването ми към мен, към спокойствието в мен, и способността да получавам всяка връзка от по-високите честоти по всяко време, въпреки ситуацията, в която се намираме. Това е възможно!

Влюбваш се в мига

Вливаш се в река, представяш си, че си вода,
усмихваш се,
потичаш,
течението те отнася по наклоните надолу,
жадуваш да ме срещнеш все по - надълбоко.
Вливаш се, стоиш,
завърташ се в спирала, във въздуха, искриш,
литва пясък, сякаш камъните разпраши.
После слезе и продължи да  течеш с реката.
Остави следа от мекотата в себе си.
И слънце грейна
и птички пропяха
и шум на мотики на работещи край реките те достигна,
и върбите по - наведени стояха,
за да вкусят от водата.
Пак облаците ти проби,
пак върна пламъка в техните очи.
Благодаря ти, че те има,
който и да си.
За мен оставаш си чудо,
без да иска в замяна нищо.
Сила, идваща от вечността,
мощна, но и нежна
истинска, но и реална,
Влюбена в живота, но безкрайна. 

Срещам много хора по пътя си, с всички тях се чувствам комфортно, всеки от тях е различен от мен. Общуваме си, но усещам, че говоря на нещо в нищото. Срещам неразбиране, да кимат, че  ме разбират, но дълбоко в себе си знаят, че не могат да продължат разговора, който на мен ми е интересен сега и сменяме бързо темата.
В определени ситуации животът ми подарява среща със себеподобни. Те винаги знаят това, което искам да кажа. Не просто ме разбират, те ме окуражават, в ситуации, когато повечето мълчат. Но с тези хора пътищата ни бързо се разделят. Появяват се за месеци, а аз ги помня винаги.
Има хора, които срещам всеки ден и просто мълчим. Не откриваме подходящите думи, гоним се нагоре надолу като тонове на пиано.
Виждам в тях себе си преди, започвам да говоря, но отново виждам, че говоря единствено на себе си, монолог, който бързо ми омръзва и отново мълча.
Сега това състояние ме държи във връзка със същността ми постоянно. Спрях да говоря, шептя, пиша, приемам, прощавам, давам, получавам отговори.
Това съм Аз, истинска, неразбрана, екзотична, дива....

Тръгваш към планина,
а виждаш река.
Вливаш се в нея, изтичаш.
Сякаш се вричаш, че ще обичаш,
че каквото и да се случи, ти ще течеш.
Може би ще обереш страха,
калта,
това, което не е теб.
Може би пространството, което докосваш
ще те обогатява, ще те омиротворява,
ще изкопаеш твое корито като реката,
от която потече високо от планината.
Защото превърна се във вдъхновение,
проводник на небесна светлина,
в храна за човешката душа.

Владея всяко изкуство,
което превръща болката
в чувство, по-силно от стрела,
с която някой цели те в гърба.
Превръщам се от мишена в огън,
който стапя я в пламък светлина.
Пламва мир.

Красиво утро

Винаги съм искала да се събудя в теб.
Да те погаля и изпълня с топлина.
Да се усмихна и излъча пред света
най-голямата енергизираща творба.
Красиво наредена,
блестящо оцветена,
щедро орамкена,
а в основата и, който и да погледне
да се види,
истински,
слънчев, жив кристал
в елексир от всичко, което изброих.
И да иска сам да се прегърне.
И да се обикне, такъв изначално чист.
Такъв прозрачен, чист.
И без да слага маска да излезе вън,
да се слее със света,
да остане прозрачен, чист в него.
Да акумулира любов,
с благослов, пред всеки, всичко.
За теб бих направила това, само позволи
да съм добра.

В Безкрая

Когато умираш, акустираш в залеза
на вечността,
носиш наслада от тук,
но забравяш в миг любовта към земното в нощта.
Владееш успешно тази игра,
нали играл си я години преди, до сега.
Изпускаш дъх и това води те отвъд.
Попадаш в широка зала,
 просторна,
 около теб е пълно с хора,
огромни полилеи от кристал
вдъхват лукс,
и празно е, и гълъби летят.
Усмихваш се, асоциираш това със свобода.
Безмълвен притихваш, защо ли суетиш се,
ти ли го стори.
Откри, че другото в теб е реално.
Да, знам, това не е най-важно.
просто, моля те остани един миг
гледащ с през погледа на ангелски очи.

Стихия

Когато останеш сам и почувстваш се в капан,
не унивай, не сривай моста, водещ към дома.
Домът, който се крие в теб,
но чиято врата си затворил от страх,
че живееш в свят реален в нереалността.
И така изтупай старите представи от гърба,
сложи усмивка, заради лика,
който те очаква отвъд нереалността.
Сплети нежно коса,
забрави грима.
Здрависай се с реалността,
добре дошъл у дома.
Току що видя какво в теб е реалността.
Като погален от сутрешна дъга
след продължителна мъгла чувстваш лекота,
прегърнат от майчина искра,
копнееща да сподели мига на твоето завръщане.
Отдъхни си, слей се с радостта, идваща от теб сега.
В прегръдка,
момичето от ангелска земя

С мен си, дори и когато мълчиш

И отново безмълвен стоиш,
спираш точно до мен и мълчиш.
Заедно отвъд тишината,
разкаяни с теб намираме диалог в пустотата.
Блъскаме се в стени за утеха,
открихме, обаче, че те са ни пречка.
Любовта ни е толкова силна, а не откриваме нищо у нас.
Борим се сами със себе си,
изпадаме в бяс.
Питаме се защо животът ни раздели,
а всъщност бяхме сами
от самото начало.
Няма как да е друго,
защото и двамата мислим еднакво,
прекалено прозрачни сме,
за да сме си нтересни.
Няма сюжетност в играта,
а до финала загубихме и представа
кой кого повече нарани.
Липсваш ми, въпреки всички тъжни дни,
защото разбрах, че дори и без думи
с теб ни свързва любов.

Нека не мечтая

Отдавна мечтая да съм с теб
и не зная как е, когато
отдадена съм на друг,
а в теб бликва радост, за всичко, което бе.
Нима е лесно да се предадеш, без капка копнеж.
Нима не желаеш да бъдем двама засмяни другари,
които разменят красиви думи,
докато чакат край пътя изгрева
и пролука да се гмурнат в деня
устремени заедно напред
без посока, но с ясна представа,
че преследват обща цел.
Да сринат преградите в себе си.
Да са отвъд видимото, да бъдат
тук и там успоредно
и пак едно
прекрасно същество.
Обичам те, защото сме едно.

В ЛЮБОВ

Уморена от мига,
задъхана в света.
Безчувствена като скала
очаквам те в нощта.
Единствено в любов,
обляна щедро, без надслов,
допускам те в мен,
дори след ден,
 в който видях какво за мен е свобода.
И не вярвам в сливането на човешките тела.
Защото в свободата видях безграничността на телата.
Бидейки отвъд,
любовта е повече от кът, отделен за теб в сърцето.
Реалността превръщаме в детето,
знаещо за теб,
идващо с копнеж
да сме едно голямо земно общество.

Ако мислено отключиш вратата на сърцето си за света.
И отвориш я широко
и излееш цялата любов, която то добре е съхранявало
и цялата тази вълна, ако залее света
неописуемо е чувството, когато тя се върне към теб.
И те гали нежно, сякаш топъл бриз на плажа те облива.
Топли те, но и мотивира да се раздаваш, да търсиш връзката със света
чрез божественото в теб. Чрез храма, криещ се в гръдния ти кош.
Поклон към теб, бъди любов!

Когато любовта почука на вратата, а ти вече знаеш, че е тя,
не отиваш до нея, за да провериш,
доверяваш се и я допускаш.
Когато тя си отлети,
не я задържаш,
отваряш и и допускаш да си иде.
Пускаш всеки миг
в теб, такъв, какъвто е.
И, дори, когато е весело ти е примирено,
защото то просто Е.
Такова, какво е.
Човеко, когато допускаш любовта
да тече през теб свободно, без прегради,
тогава оценяваш всеки миг.
Излъчваш наслада, от това,
че си тук и си жив
и живееш.
Осъзнаваш го, както
всяка капка роса пропуска в себе си светлина
на първите лъчи,
както всеки лист от растението и е благодарно,
както всяка животинка я боготвори,
както, както, както
само ти
успяваш да СИ Ти :)

И теб обичах
и за теб мечтаех
и за теб живеех
и пред теб се кланях,
защото дълбоко от сърцето си те уважавах.
Знаех, че си съвършен.
Знаех, че си решен да доведеш до край мисията си на земята.
Знаех, че бе нает от мен заради това.
Знаех, че не бе само моя мечта.
Знаех, че си докоснал поне още дозина толкова сърца.
Влияше ни със сила, спираща дъха.
опора бе не само за мига.
Бе стълб, на който да се опрем
щом заболи
щом живота дотежи
щом разпръсне се в прах илюзията,
щом срине се визията,
за фалшивите неща,
щом пеем,
а фалшивеем с дела.
Щом се обичаме, а проклинаме любовта.
Щом се смеем,
а не смеем да се доближим един до друг
да се разкрием на другия такива, каквито сме.
Сякаш ролята търпи провал,
май отново не си ял.
Гладен си за нежност, може би.
За друга сюжетност най-преди да се провалиш.
Не слизай от сцената, все още живота предстои, не се отказвай преди да си опитал да Си.
Бъди себе си сега, от днес, та докато спре да те боли.
И не, защото ще претръпнеш,
не защото последователността ще влезе в рутината.
просто ще обикнеш този свят, такъв, какъвто виждам го и аз.
Необикновен, благословен, непреходен, неограничен, даващ,
хайде тогава - подай ръка и започни да притегляш към себе си любовта :)

Домът

Забрави, че съм дете,
защото отдавна порастнах.
Забрави, че те обичам, защото
отдавна ти си неразделна част от мен
ти си в мен.
Част от мен си,
много повече от любов изпитвам към теб.
Много повече от желание, много повече от копнеж
много повече от приятелство, доверие,
та ти си всичко, което съм аз мили мой.
Забрави, че когато поискаш да играем с китари
или край огнището да разпалим жарта,
ще съм насреща.
Забрави, че ще мятам коси в нощта
на площада.
Отдавна тази емоция се канализира навън
в прекрасна енергия на тишина,
на любов, но сама, безмълвна, притихнала
като вълна на езерото в двора.
Разцъфтя като туберозата на прозореца на дома ни.
Превърна се в тих зов да съм дете от светлина
дошло тук, за да се свърже с дома
чрез тиха искра на любовта.
Дома, който помни...,
но забравя в страховете на човеците.
Дома, който е топъл полъх на силна прегръдка
прегръдка на силна небесна светлина.
Ярка светлина.
Която прониква във всяка тъмнина
на тялото и изкарва го с най нежната ръка
като поник, показващ се над пръстта в търсене на светлина.
Погалва те тази светлина, както ръката гали земята,
щом засади семената пролетта.
И, когато са готови пробиват я
и се устремяват към светлината,
дълбоко и безрезервно
търсят пътя към дома.
Живеем в един дом, а се делим.
Дели ни грешната представа за любовта,
че се измерва с материални благини.
Какво ще делим и печелим,
нали пак идва в дома ни, другарю.
Когато носиш нещо у дома, отделяш ли го
за себе си?
Когато градиш дома влагаш цялата
си страст,
материализираш енергията на любовта
и се получава блестяща творба.
И тогава заживяваш в него и започваш да го рушиш,
поддал се на материалните мечти,
на човешките илюзии, че живееш заради пари.

О, любима моя, остани, спри се в мига, не търчи.Просто спри и осъзнай защо си тук - в рай сред ангели в човешки кожи, ангелски любими небосводи, изпълващи света, обливащи капка по капка скръбта от смъртта. Тежи ти това мила моя, зная, виждам те, ти го преживяваш в тормоза да бъдеш силна заради други, да бъдеш мила, любезна, усмихната, наивна, глупава. Мила ти си!
О, моля те спри. До кога ще играеш тези игри? Хайде давам ти шанс - напусни света на ума.
Ела, слей се с нас в мига, мига на любов, на безвремие, на съпричастност Питаш се как ще стане, дали те каня да напуснеш света на земята. Мила моя, остави страха от Душата. Теб те е страх от смъртта, но защо помисли, че те каня да напуснеш деня. Не, детенце мило, недей. Стой си там на земята, мисията ти тъкмо се случва.
Аз се явявам, за да ти дам кураж. Да оставиш всеки блян. Защото мила моя, любовта случва се в мига. Тук сега. Няма време реално за нас, ангелски духовен глас.
Момиче мило застани пред мен очи в очи. Виждаш ме, нали? Сън ли съм? Не съм. Забрави блянове, хиляда светове, страхове - от смърт, от робство, от въздействие на чужда сила над ума.
Кристал мой!, бъди искряща, ти така добре умееш да блестиш, да се зареждаш със светлината, да блестиш усмивке, запомни: не ти е нужно знание по-голямо от това, с което идваш в света на земята. Това е връзката в сърцето с космическия ден. Отвори окото, започни да виждаш по-дълбоко, остави ума, изключи ключа. Отвори вратата към сърцето, пречиствай често гърлената чакра и не чакай никой и живей сега. Ти си тук, точно заради това. Всичко останало ще се случи, ти сама го позволи.
Обичам те, бъди
Архангел Рафаел

Мистично несериозно

Движех се по брега,
докато стъпките оставяха дълбока следа
мисълта инстинктивно напускаше ми ума.
И вдишвах соления вкус на брега
и заравях обувки дълбоко в пясъка,
докато краката ми трудно успяваха да се движат
Оставяха дири, дори коловози след мен.
Да, признавам си чувствах се в плен в собствения си влак.
Защо ли трудно ми бе да го напусна и
и да се гмурна в морето
при все, че лъха ми на свобода
и слънцето багри тялото ми с красота
в шоколадово-златист нюанс,
ароматен кехлибарен,
ефирно-тюркоазено
оставаше тялото ми след вълната.
Как ме приканва морето.
Поддавам се, няма как.
Напускам гарата и ето, пак
съм себе си,
фея, дошла от безкрая,
целяща едно - да се разкрия като брилянт на земята.

Да достигнеш себе си

Всеки път щом докоснеш се до мен искриш
всеки път щом слеем се с теб летим.
Всеки път, в който споделяме си
пространството аз зная,
че си ме докоснал с нежност
в Душата.
Общите копнежи, търсени стремежи
неуловими с думи усещания в телата
трогват ме дълбоко,
не играя.
Представям ти се аз такава,
истинска,
каквато тялото да крие не умее.
Не мога да съм друга,
когато цялото ми време посветих ти.
Направи ме специална за минута.
Бяхме частица прах за секунда,
отново летяхме като птица, но достигнахме ли
с тебе Юга?
Сляхме ли се в задруга
с неонова колиба
весела блестяща аурата ни вибрираше
като огнище в камина.
Топлина, цялостност, сърдечност.
Какво ли друго може да поиска
ангелската ни човечност...
освен непреходната вечност...

Някога напред във вечността

Все някога ще се науча да не плача
и да бъда смела
все някога ще се науча да обичам
и бъда смела,
когато с теб се разделим
не ще пророня и една сълза.
Не ще потърся утеха в сходна твоя душа
не ще се бунтувам със сърцето си
не ще се сближавам с лицето си
излъчващо смирена разсеяност.
Навярно ще бъда смела
в това да съм себе си до края.
Не ще се бунтувам срещу човешките клюки,
които ще ме поставят в рамки.
Нима съм картина,
че да ме закачиш на стената?
Не, не съм и значка, та да ме лепнеш върху ревера.
Нито скъпо уиски, та да ме купиш с наслада.
Нито бърза кола, та да се возиш с мощна вълна.
Тихо ще седна в хладния ден до брега.
Ще се наблюдавам в отражението,
което огледалото ми дарява,
листата бавно ще падат върху него във водата.
Ще се гледам влюбена в мига,
ще се раздавам за всеки
без да се пощадя.
Ще бъда себе си,
въпреки хорската съпротива,
ще бъда кей и твоя закрила.

По пътят към пробуждането неминуемо се разделяме с всички илюзии, които животът ни, пласт, след пласт е наслагвал около нас/ в нас. И когато раздялата е факт, и се събудим и погледнем с чисти очи осъзнаваме, че връзките с роднините, приятелите, досегашните близки са прекъснати, когато падне воала на илюзията и се разбие на парчета досегашното мнение за тези хора, ние не изпитваме гняв. Дори не сме им сърдити, не сме разочаровани, не изпитваме нужда да ги попитаме за постъпките им. Единствено ги прегръщаме с мнооого любов. И всичко останало губи значение за етапа СЕГА. Пак сме свързани, пак ги обичаме, но не защото така е в този живот, а защото любовта, която излъчваме, за това, че ценни уроци сме научили от тях е по-мощна от всичко останало. И така мили мои, благодаря, че споделяме живота си и се учим заедно! Толкова много се радвам, че го можем, че можем да погледнем отвъд границите на физическото. Толкова смирение ми носи, толкова добрина се излъчва от мен, толкова любов, толкова светлина. Нека е споделена, ДА БЪДЕ! Е!

Смирението е като плод, който откъсваш по пътя към просветлението дарява най-голямата сладост в живота и мога да кажа, че с пълна осъзнатост го вкусвам всеки ден. Всеки ден, който ме среща с добрите познати ми дава да разбера, че аз съм се  променила в начина по който реагирам и смиреността, която излъчвам. Липсата на желание да се ядосам на тяхните реакции спрямо мен, които преди са ме изнервяли. Липсата на желание да ги променя, липсата на желание да се противопоставя на тяхното мнение по дадена тема, различно от моето. Липса да докажа, че съм права в теорията си, се заместиха в едно доверие, че когато те са готови, ще изпитат това, което аз в момента. Може би ще минат пътя си по-леко и ще достигнат по-дълбока връзка с Духа. Може би ще бъдат гениални в прозренията, които им дарява той. Но на този етап им се доверявам и просто знам, че няма смисъл да говоря преливайки вода в пробита дамаджана, защото думите няма да оставят никаква следа. Но това, което правя от сърце в сърце някой ден като се обърнат назад ще бъдат благодарни знам го. Някой ден може и да не се виждаме вече с тях, но днешните постъпки са ми такива, каквито сърцето излъчва и тялото не се съпротивлява материализирайки ги. В този миг аз съм себе си, предавайки Любовта на Източника чрез дребните ежедневни дела. В този миг съм доволна от това и смирена, притихнала, обърната към мен навътре и навън към света едновременно. Аз съм свързана с Вас, мили мои и с всяко вдишване, докосване усилвам връзката и предавам нов, свеж импулс, желание да бъдеш Ти, такъв какъвто всъщност си! Прегръщам те в Любов,
Момичето от ангелска земя!

Да изгубиш любовта и да я намериш отново скрита отвъд страха. Това е най-ценният дар, който ти поднася живота. Да виждаш илюзията за живота ти разбита на парчета, коленичещ на земята, превиващ се от болка, блъскайки глава и скубейки коси питаш "защо". Защо съм тук на дъното и колко дълбоко е всъщност то. Къде е точно дъното. Гледаш с глава обърната нагоре, към светлината идваща отгоре, над дупката, и потъвайки към дъното, молиш се да го достигнеш миг по-бързо, че да се отблъснеш нагоре към светлината. О, каква илюзия приятелю. За какви дупки и какви светлинки си мислиш. Докато гледаш по този начин на живота си, ще мине много време преди да спреш да потъваш. Я, по-добре отстъпи настрани. Да, точно така настрани от изкуствено очертана стена на тунела :) Хей виждаш ли все още прегради, стени, тунели, дупки? Може би, те свързва с тях мисълта, така както, когато съблечеш отесняла риза и имаш чувство, че все още ти стяга, дори когато си я свалил от тялото си, така и когато излезеш от затворения кръг минава време преди мисълта ти да го асимилира. Но ти се наблюдавай...как реагираш на ситуации в ежедневието, които преди това са те изкарвали от равновесие. Спокоен ли си, знаеш ли, че нещата имат невидима страна, страна допускаща единствено любовта? Добре дошъл си отвъд дуалността. Отвъд кръга на мисълта, отвъд теб и най-много свързан с теб. Обичам те и те прегръщам,
в любов,
момичето от ангелска земя

Отвъд ума

Ябълков цвят съзирам през перлено-дървения перваз
в красивата овощна градина,
пролет е.
тя току-що разцъфна,
привлече веднага към себе си ума ми.
Колкото и да се възхищавам
аз не мога просто да продължа да те съзерцавам.
Обичам те с цялата красота и искам да бъда твоя слуга,
твоя закрила, милувка
ангелски земен другар.
Единствен дар е мига, който ми сподели безусловно,
мечтая да си ми господар.
Знам, че е наивно, дори абсурдно,
но нали написах привлече ме с ума,
наивно търсещ близостта.
Внимавай моя душа
отдай се на близостта
ОТВЪД РАМКИТЕ НА УМА.

Безмълвна стоя под дъжда
защо ли обичам, когато
той стича се бавно
по коженото ми яке
прониква навътре
по цялата кожа.
Студено е,
а сърцето изгаря.
Жадува те още
крачка след крачка
се проближам.
Неусетно се зазорява,
сядам до теб край брега.
Прегръщам китарата,
какво ли пък
нека бъдем усмихнати
с Любовта.
Бавно то се показва
изгрява с блясък отразен в очилата
нежно започва да топли.
И там край скалите оставям
кожените дрехи,
тръгваме нагоре към пътя.
Време е, да спре да се скита
Душата ми влюбена в тебе.
Красив си, обърни се,
вливам се в теб.

ЕСЕН

Отново вятъра спи,
долавям те, в него си ти,
притихнал в Душата стаен.
Сякаш, за да излееш от теб
събираната с години тъга,
притихваш, но чакаш може би есента,
за да  раздуха листата покрили земята.
Да изчистиш чрез вятъра суетата.
Да избистриш над кожата сивотата.
Блестяща феерия от оранжеви краски
в тишината,
говорят с думи,
най-ценни, излизащи от душата.
Синя арония,
узряла смокиня,
райска ябълка,
сочна къпина.
Синьо, синьо като техните плодове
и червено оранжево обагрени цветове в листата.
Рисуват сякаш нощта и луната.
Черно синьо небе
и грейнала оранжева Тя
кръг единствен в небето,
което поглъща.
Забравяш къде си, с кого.
Сливаш се с него в общо кълбо,
Вселената те поглъща
и ти си частица в нея,
рубинено зрънце,
елексир в питието
капка в морето
роса от небето.

Прегръщам те с очи

Ти вървиш, дочуваш вик,
обръщаш се,
след теб съм аз
докосваш ме,
обливаш ме с любовта,
прегръщаш ме и хващаш за ръка.
Отправяме се пак на път,
но двама
един до друг.
Летим, спряхме да вървим,
усмихваме се,
шепнем си без думи се следим с очи
извайваме красивите тела
сплетени като сълза
ненужно говорим,
нека поспрем.
Има красива мелодия
между теб и мен.
Каня те нека я чуем.
Мислите се чуват как вибрират
в една честота
слънчеви залези,
уморени крака
от танци диви
облягаме се в ограда
близо до дома.
Сядаме на земята,
сливаме се с пръстта
посягам към теб,
за да те погаля,
исками се да запазя мига в сърцето.
Толкова ли е тежко,
когато си с мен,
усмихни се аз не съм блян.
Несподелена реалност ни раздели.
Отново си тръгна по старите следи.
Отново оставам сама пред дома,
който толкова време приютяваше ни в нощта
но сега ще стана и ще продължа
по моя си път
отново
няма да правя крачка встрани.
Търпеливо ще чакам,
знам, че си ти.
Нищо не се промени,
дори любимото облекло.
Ще тръгнем заедно с теб към брега,
а до тогава ще слизам до него с Любовта.

БЕЗМЪЛВНО

Когато Любовта отпусне те върху дъга
и позволява ти да се окъпеш в цветовете,
да преминеш през всеки топъл цвят,
да измиеш всяка болка, всяка агресия,
когато любовта допусне те в меките пастелни лъчи,
на твоето туптящо сърце,
когато сам усилваш силата на светлината
и слееш се с хармонията на душата.
Когато нежните розово и синьо се слеят
и преминат в перлено искрящо диво,
светло, почти прозрачно,
тогава станал си едно с любовта в света.
С единността във вселената.
Виждаш трептящата Енергия,
на всичко, което Е
около Теб и повярвай ми
То е в Теб.
Ти си То.
И чувстваш колко сам си бил преди
колко много мечти преживял си,
дори за миг самота би успял да се насладиш
на света.
Да провокираш всичко живо
да усмихнеш дори закотвен във водата камък.
Да индуцираш радост от света
за това, което Е.

Недей да гледаш в очите смъртта
Спри се!
Позволи си мига на съзерцание да продължи
вън от емоциите на твоите очи.
Погледни момента с оптимизъм
и повярвай, че дошъл си в "рая",
който не е края
на живота!
И пътуването не е с крайна точка,
а със задача към твореца в теб
да се събуди,
и отвори шишето с искрата,
да разпали в небесата огън,
да поддържа пламък с любов,
да разчита всеки космичен код
с усмивка,
да изсмуква жадно откровението в деня
и разплита плавно
грешките отмили
наранените съдби.

Разказ за друга вселена

И ето отново отварям очи, виждам те, тук си и ти. Пред мен, прекрасен, цялостен, класен, преливащ в светлина. Блещукаш като малка искра, право в сърцето удряш и хоп - преливаш ми чиста любов.
Осъзнато сега я приемам, не се противя, отварям дълбоко сърцето. Като въже наелектризирана струя от светлина ни свързва и без дори да се замисля започвам да пиша.
С молба само не спирай връзката между нас. Зная, че мога да задържа енергията в ниво, което да бъде високо, макар и физически да е нужно да пиша писмото.
О, любима моя фейо, най-после отключи Божественото с ключа, който държеше толкова време скрит, непотребен, запрашил се в килера.
Събра смелост да навлезеш в пространството, видимо само с душа, описващо нашата мисия в света. Най-после ти долетя далече от Майката Земя. Така ефирно навлезе, че пламък излезе навън през вратата и ти стопи тишината в замъка на Душата.
Девойко, красива си знаеш, но как красиво ухаеш, когато садиш тези цветя. А колко забавно е да те наблюдавам. Емисия от Любов като облак полита от Теб. Розова долина потънала под красивите ти слова. Облечени в пот жадни за пръст нежни нозе, как силно в земята провеждат енергия чужда за теб, но не и за нея. Колко красиво я свързват с вечността. Уханно-пустинно обливат мига.
Отново отваряш ръце, завърташ се, отлепяш нозе от пръстта политаш, издигаш се отвъд вашата Майка Земя.
И ето те тук си, при мен. Твоят Ангел, Учител, нежен, незаземен в плътните ваши енергийни тела. Но толкова ми харесва, когато се издигаш и почукаш на тази врата. Нежна, ефирна сребърна фея, толкова любяща си като сребърна светлина, сгъстяваща се около твоята лична енергийна звезда.
Макар лишена от плът, тук девойко то чувстваш твоята скръб.. Съзнателно се отказваш от нея, а в замяна подарявам ти фея, подобна на теб. Защото ти обеща да пишеш за мен без никаква суета, корекция в гласа, промяна в часа.
Сега отново отправям подарък към теб. Любовта, която прелива от теб да заземяваш в пръстта. Да обливаш със сребърната си красота цветята по тази земя, да издигаш ги нежно, без напрежение, незабележимо да става това. Да отваряш за тях вратите на моята душа. Нека споделяш ми тази красота защото, докато я сътворяваш променяш света. Издигаш вибрациите на ума, той издига се над пръстта под реалното, което било е до сега и се превръща в капка свежа вода, свежа искра, свежа, свежа, свежа...Ангелска Душа.
Оставам в Любов, прегръщам те топло с Любов,
а ти остани момичето от ангелска земя.
От сън дълбок се събуди, спри да четеш, потечи вир към река. Блато - освободи калта, заблести ярко като като бистра река, слей енергията си с майката Земя. Лекувай наред, не подбирай, живей. Бъди смокиня в жива пустиня, окъпана в цвят с много герои на животинския свят. Не спирай, играй.
Вземи лист и молив - чертай нови прегради, но не за умовете, а старите прерисувай така, че да се разрушат в действителността.
Ето стигнахме водопад, толкова тайнствен е пак. Какво ли пази под него водата - вливам се, ще разгадая и тишината. настъпвам смело в него, правя крачка. Подчертавам дебело колко красиво е в него. Само мелодия нежна засвирва ездача и ме потапя отново в тишината. Търпелива съм, чакам. Птиче идва до мене и каца, разгонва естествено тишината. Аз, обаче сияя и го обливам със светлината, на която радвам се в момента. Сливам се с него и пея мелодия на пиано и чучулига, падащи пръски вода и една топла, тиха вълна ни залива. Поглъща ни и ни разкрива гледка нова над една скала, от която се вижда огромна зелена земя, на места разделена е от вода, но ги обединява любовта. Любовта ни към мига, този, който всеки ден преживявам тук, във физическо тяло.
Кристална решетка долавям под нас, и така смело политам защото ме привлича с невиждана сила. Летя от високо, но чувствам дълбоко в сърцето вибрацията, излъчваща тя. Пее ми силно с мощна вълна ме разтриса и докато успея да се отърся се приземих и ето ме пак в красивата долина. Стоя си с тефтера в ръка и пренасям разказа си върху листа с ефирност и красота.
Наслади ли се на мига, потопил те във вечността?

ТУК СЪМ

Окъпана в цвят,
сякаш без глас тихо шептя:
колкото болка, тъга и проблеми да сътворява ума,
аз ще остана окъпана в светлина.
И ще продължа да вървя,
защото пътят, който поемам
ми разкрива с всяка крачка нова картина
събужда нов спомен.
Дава ми още една причина да съм тук.
Още един мотив да продължа в тази посока.
Увереност, че макар понякога силният дъжд, който ме замъглява
не губя ориентир.
И да, навярно точно в този миг изчиствам кристала
и започвам да сияя!

НАРИСУВАЙ СИ КАРТИНА XI

Почти непонятно е как един аромат е способен да отключи слова, неосъзнавани от личността. Заключени сякаш и забравени дълбоко в паметта на Душата ми, те проговарят с нежен глас. И единственото, което изпитвам е нужда да пиша, нужда да ги чуя, да се доверя с любопитство и зная, че споделяйки тук ще бъда разбрана. Благодаря Ти!

лайм, лимон, жасмин, лауданум,сандал, кедър

Веднъж, само веднъж да изляза от самотата, на която обрекох душата.
Ще се почувствам свободна,
да започна живота
по моя си начин, няма да следвам мечти,
няма да вярвам в хорски лъжи,
няма за миг да поглеждам назад.
Ще се любувам на всички, които делиме света.
Ще излъчвам доверие - смирена ще бъда,
за да имам и време да повярвам в хората,
да почувствам техния дух,
тяхната сила,
тяхната воля.
Смирена ще бъда, за да има време, в което да се свържем,
да бъдем едно.
Да почувстваме залеза като едно общество.
И прилива да посрещаме с кураж, който отпуска се в нас
и заедно с отлива се отмива всяка картина, нарисувана в нас.
Оставя ни чисти, като бял тюркоаз,
излъчващ синьо-зелената морска вода,
пречупена зад изгряваща слънчева светлина.
И ето как с теб си мълчим
лице човешко без грим
и аз влюбена в него вечна душа
вливам се в тишина, но в очите чета.
Има промяна, макар и невидима,
момиче ти се промени.
Отвори очи и погледни през мен.
Хайде, поздрави света,
прегърни го и ела,
за да споделим мига.

Щастието е път, който можеш да направиш и свой.
Докосването е миг, в който усещаш света.
Влюбването е дъх, който поемаш с друг.
Любовта е красива, защото извира в сърцето към цяла вселена.
Губиш се в пространството и ставаш едно с нея, с Любовта.
Творете в Любов................,
момичето от ангелска земя

ЖИВОТ

Как да живея,
без да изисквам и пея
щом се докосна в мига,
събудена с глътка
като свежа роса.
Видима алчност и гняв,
стопяват се и сякаш съм аз,
отново ненаранена,
заслепена от слънцето,
изгряващо в мен.
Будя се след сън,
който трябваше да продължи,
но в друга реалност,
планета...
тоналност.
Обърнах ти гръб,
за да те опозная с дъх.
и докато учех се колко дълбоко да вдишвам,
намразвах се,
защото обърнах гръб на една красива руса жена.
Плаках когато я няма,
страдах, защото всяка раздяла боли.
Носех с години неизляти от очите ми тъжни сълзи.
И ето, отново съм тук и те моля:
прости на живота ми, моля!
Нека отново поема по пътя, предначертан от сърцето.
Нека отново излъчвам увереност,
че служа със сърцето, където отида, дори и когато
със себе си оставам тихо в него.
Когато искам ще пея.
Когато искам ще сея.
Когато искам ще жъна.
Когато искам ще бъда...
облак в дъждовната нива.
"Когато" ще бъде винаги.
Нима творенето е етапен процес.
Нима служенето е наемен,
заплащащ се с лев работен процес?
Зная, че раздавайки любовта
вливам се в света,
живея, докато творя.
Творейки бдя.
Творейки мълча.
Творейки сам се свързвам с вечността,
капка роса в тревата, пръста

Мислиш ли, че да кажеш "обичам те" на някого е достатъчно. Мислиш ли, че да бъдеш до някого е достатъчно. Мислиш ли, че щом си се родил е достатъчно, за да пребиваваш тук, в това тяло. За теб това достатъчна причина ли е. Замислял ли си се какво е отвъд, кое те провокира, кое те доведе тук и кой ти помогна живота ти тук да се случи. Защо, когато обикнеш някого сякаш забравяш за себе си. Защо, когато този някой те нарани разбираш, че съществуваш...независимо. И защо позволяваш на някой отвън да те обгърне с присъствието си. Защо забравяш, че си съвършен сам за себе си. И няма нужда да изискваш одобрение от нечии очи, различни от твоите. Минават толкова години, в които докато уж живеем спим. Забравили кои сме, но  искаме да се харесаме. А защо първо не се харесаме на самите нас. Защо ме обикнем първо себе си. Защо не позволим да сме такива, каквито искаме да сме. Защо не слушаме своя глас. Докога ще робуваме на някой? Хей, събуди се! Това време отмина. Време е да живееш. Време е да  Бъдеш! Позволи на Духът ти да те води. И когато пътят те разделя с любими хора, довери се. Раздялата е само с Илюзията. Целувам те, лека нощ!

ВЪЛК

Понякога се влюбвам във мига
и като глухарче в изгрева искря.
После, за миг, когато прецъфти
и се раздуха от вятъра...
с очи поглеждам
и сякаш съм вълк в нощта
самотен, оставил глутницата,
отделил се,
за да ближе рани, отворени
от очаквания свързани с любовта.
И докато мисли кога последно бе обичал без тъга,
кога последно затвори очи, за да посрещне изгрева с отворена Душа,
виждаше как илюзията го замъгли.
Илюзията, че домът му с глутницата е перфектен.
Но сега поема дъх,
стоейки на скалата
и сякаш с крака се вкоренява,
слива се с нея,
очите отразяват
любовта в онази синя светеща луна.
На път е да открие
спокойствието в своята душа.

СЪБУЖДАНЕ

Усещаш ли своята безграничност, мила моя? Чуваш ли своите слова, говорени от теб, от твоята най-искрена същност, от твоята вътрешна Душа.Говориш с нея сега. На земното си същество дошло тук, за да посее зърно на цялостност, на Любов, на мир, на светлина, която нежно да изчисти тази земя. След толкова войни, проливани с години кървави сълзи. Слой след слой събаряш всеки страх. Нежно обливаш земята със звезден прах. Умело даряваш с красота всяко кътче наша земя. Умело го правиш. Влагаш толкова финес, като че ли го умееш, а днес просто събуждаш това чувство на свобода, на притихналата в любов своя душа.
Бавно отваряш окото към вечността. Но толкова ярко улавяш лъча, че той те води мощно напред, през времето. Докосваш се в и сливаш се със силната струя светлина.Тогава се познаваш в образа на детето, което виждаш. И стояща в него, чувстваш как светлината изпълва твоето сегашно физическо тяло. И как бавно коригира всеки блокаж. Изпаднала сякаш в транс се оставяш на това лечение. То протича леко, и изпълва леко всеки блокирал от години тялото ти сантиметър плът, като го осветява и втечнява в чиста, свежа кръв. Сега дишаш дълбоко, за да изхвърлиш и последния блокаж с дъх. Чувстваш се сякаш си роден току що и поемаш дъх, отправяш сетивата си навън. И се събуждаш тук, сега с пречистено тяло и връзка по-силна от когато и да е с Душата ти на тази земя. Будиш се изпълнена с благодат. Събуждаш, се дъх, след дъх летиш, окрилен от личната си свобода. Свобода, че избра да си тук, въпреки всички лъжи, през които премина преди. Много ти благодаря, Велмира, че си любезна домакиня на моето истинско Аз. Вечното, изпълнено с тишина, вливаща се в теб от източника чрез теб.

Позволи да си

Сто пъти по сто, по сто, по сто, по сто,
колкото повече наплaстяваш,
толкова повече получаваш,
повече любов,
 повече светлина, повече топлина,
повече, повече, повече, повече.
Ти избираш колко от кое.
Позволи си да обичаш,
позволи си да блестиш,
позволи да се харесаш,
да се влюбиш,
да изживееш любовта.
Да бъдеш капка в росата,
да се потопиш до колене
в кална локва,
да се излегнеш на ливада
да се намокриш под дъжда.
Да светиш със сърце,
да плуваш като перце,
да се носиш в облаците.
Да си стихия, ураган,
да позволиш да изживееш Божествения план.
Да кажеш ДА на радостта,
да бъдеш лък и стрела,
огън и пепел
жар в камина
играч и играчка
воля и сила да сбъдваш.
Нежност и сраст
покровител и заземен в пръстта с единствена цел - да бъдеш във всичко, което е тази земя. Всичко, което не си позволил да си ти до сега. Да се надигнеш в калта, да разтвориш ръце и да полетиш, летиш, летиш
към Теб.
В твоето царство
ангелско, не господарско. Хиляди облаци от души, хиляди перлени светлинки сияят и цветове в жълто, бледо люляково лилаво и синьо искрят около тези облаци перлено бели. Разтваряш ръце и летиш там в простора си ти
сте всички
сме ние.
Просто позволи да си.

Аз и Ти II

Бавно към Теб,
тичаш след мен.
Молиш се с две очи скрити зад съвестта
да те видя.
За последно да бъда друга, да спра.
За да се слеем в една
нова съдба.
Има ли смисъл, сам си отговори.
Защото за мен всичко приключи преди
да започне.
Бе нова възможност, но може би за друго време
време, което ще бъде за двама ни в една честота.
Време, което ще ни познае в една вълна.
Време, в което ще се обичаме без да има защо.
Време, в което ще бъдем просто аз и ти.

Красиво е, да си!

Галиш света с усмивка
и всяка минута те приближава
към Духа.
Неуверено вървиш напред,
събираш смелост, за да полетиш
към Теб.
Дълбоко в себе си знаеш, че сте близо
един в друг.
Мощна вълна на щастие,
щастие, което се разлива отвъд,
отвъд това, което си,
потича извън твоето тяло,
бавно обхваща всичко наоколо,
плъзга се като коприна по земята.
Потича от небесата през теб
към   земята.
Плавно връща се красотата в деня.
Грейва света с нови очи.
Видими са нови хоризонти.
Реални са спомените ми,
които пренасям отвъд
към тази нова земя.
Окъпи се в светлина сега.

Небесни слънца
греят в сърцето ми сега.
Защо слънца?
Защото са хиляди нашите деца.
Деца, събудени в този миг
за нов преходен миг
към любовта.
Деца, родени в големи на възраст тела.
Деца, събудени тук, сега,
за да изживеят радостта, от това,
че са на тази земя,
точно тук и сега.
Събужда се изгрева у мен,
посрещам слънце, което не е
залязвало в небето.
Събуждам се, и щом му се усмихна
прегръдката ни се променя в ангелска милувка.
Греят хиляди слънца в мен,
нека бъдат ярки като ден.
Отново отправям поглед на дълбоко,
нима пристанището не е широко...
Тук, в сърцето плуват толкова звезди,
всяка една от тях е сбъднала моите мечти.
Хиляди слънца греят в моята душа
в този миг насочвам ги към вас,
мои мили приятели в безграничността.

Ехо от Любов

Почувствах как с един замах
изписах куп отминали неща
излетя от мен гнева, болката
насажданато чувство за вина,
страх полепнал по старата снага.
Пуснах ги да си отидат,
просто ги освободих.
Не искам да служат на никой друг
просто да ги няма в този свят.
Той е вече за екстаз.
Сливане с морето,
с птиците, с покоя.
С намиране пътя към простора.
Към безграничното небе,
опитомяване на малкото дете
у мен...
ииииии пускане на воля на Духа.
Нека бъде, както е добре за мен, за него,
за нас.
Нека бъдем в непрестанен танц
влюбени души,
изпълнени с брилянт,
безцветен диамант излъчащ всички цветове в едно.
Едно такова добро същество, което е в мен.
Едно такова малко, меко, нежно дете.
Едно крехко създание,
едно несбъднато желание.
Един повик, уловен от света.
Една резонираща Душа с гласа на Майката-Баща.

ПАК ДЕТЕ

Искам пак да съм дете,
наивно сляло се като небе
и златен дъжд,
което очаква долу в житата,
докато играе до забрава
да полети с криле,
ушити от перде, тюлени, ефирно покриващи гърба.
Ей, така като разперя ръка
и ще се издигна.
ще достигна облаците с усмивка.
После плавно ще кацна
в огромната зелена поляна.
Ще легна по гръб,
та да виждам всеки движещ се
 от вятъра сърф.
Сърфист в небето
то има огромни вълни,
колкото, моите тогавашни мечти.
Ще се слея с кея
ще бъда котва
и сърфа ще акустира
до моята зелена нива
Ще тичам до умора,
за да слея с пороя
от светулки в лятната нощ
Ще ги залепя върху кожата си
и ще бъда малкото дете,
прекарващо безгрижно дните си на село.
Ще се спра и ще те прегърна.
Дълго няма да те пусна,
защото детето вече го няма и спомена,
който остана,
бих задържала за още един миг,
а ти?
Усмихвам ти се в топлата нощ,
защото е разкош.

ОТ ВАНЯ II

Събудих се до теб
беше там, сама,
стаила някаква тъга.
Дълбоко виолетово-кафявите очи
отронваха сълзи
бяха по-наситени от преди,
не можех да се отклоня,
питах се как е възможно да криеш толкова болка
във видимо спокойна,
красива, лъчезарна усмивка
заблуда ли бе за мен,
или един от многото слоеве на личността,
която ми разкриваше ти.
Стоях до теб,
без да те погаля,
исках сякаш да бе родена в друг свят
над илюзиите в нашия.
Стоях до теб,
исках да те прегърна,
но нещо ме спираше.
Твоята силна воля за живот,
твоята увереност, че ще справиш и този път.
Стоях невидимо пред теб,
толкова много исках да ме забележиш,
а ти наведе глава, скри с длани скръбта,
изправи се и се усмихна.
Сякаш нямаше нищо.
Прегърна утрото като майка,
която ти липсваше дълго.
Толкова силно искам да ти споделя
"Ти бе дъщеря мечта".
Мила моя, там съм - до теб,
просто не страдай без мен.
Обичам те сега, макар в друго пространство на света.

https://www.youtube.com/watch?v=l5-WaEwrXak&index=2&list=RDHCuTIMb267d54

Без теб II

Понякога се будя в самота.
Тогава поглеждам навън нощта
пълната луна,
пътеката отразяваща се след брега.
Къде изгубих те,
кое ни раздели,
беше ли трудно да сме заедно въпреки всички лъжи...
Унило поглеждам пясъка,
потапям се бавно в морето
сякаш, за да се слея с небето,
черно, притаено, за да изпъкне луната.
Като мен позволи си дъгата.
Две силни страни неуспели да въплътят
тленните човешки мечти.
Колко дълбоко се вглеждам в мен,
сякаш с надежда да срещна и теб.
Но ти отново се губиш
бледнееш.
Само синееш от нежност останала в мен.
Бих ли била отново себе си там
сред всички лъжи не знам.
Просто покланям се в такт
на изиграния от двама ни последен танц.

Аз изхвърлям всяка мисъл от ума
пречиствам съзнанието си, искря.
Равна небесна долина
изпълнена с безброй цветя
сини кампанули,
изпълват погледа ми
потъвам в тях
цветовете им като камбани
играят с вятъра
а аз заставам срещу теб
не зная защо точно сега събрахме се
в оркестър с цвят и сила
вяра и безкрайна нива с зеленина
приютила ни в дома.
Майко, благодаря за това,
че събра ни в едно
красиво, диво същество

Мир II

Когато чуваш Любовта
да прониква във всяка клетка отвъд ума.
Когато смееш се през сълзи,
когато вървиш, а нямаш сили да пълзиш
Когато си отровен, някой бил те поробил.
Когато си предаден, някой бил недоволен
Когато си нахилен, над горчивата страна.
Когато изпълваш сърцето си с нежността
през болка притъпена
светиш но мълчиш....криеш се с очи
обърнати назад,
мечтаеш да се върнеш към своя крах.
Лъжливо обнадежден, че не би повторил всеки черен ден.
Мечтаеш за неща ненужни на Духа.
Осъзнаваш го нали?
Просто продължи.
Да светиш с максимални честоти.
Усмихни се на живота, който заклейми.
Отърси се, ти си просто Любовта в тяло и душа.

Грееш ли с финес?

Понякога искам да бъда просто звезда
ей там на небето да си стоя
да си отразявам светлинка
и да бъда радост за света.
Само, че щом си го представя
губя желание,
няма действие.
А какво ли ще е да си слънце,
да грееш винаги в небето.
Непрестанно да блестиш,
да си и в океана
и в хлорофила....
да пръскаш радост
в изгревна роса.
Като кралица да се появяваш
след дъжда,
сред скована в лед земя.
Тихо да поглеждаш между клони
цъфнала циклама сред дива площ?
Тихичко проникваш
между всичко,
тихо, но с финес...
Грееш си така за кеф....

ЛОТОС

Лотосче,
небрежна тишина
будиш ти в моите сетива.
Усмихваш благо се в деня,
галиш нежно като любовта.
Духът замлъква тихо в мен,
оставен в плен
на изящната ти красота.
О, как любовно трепти
всяка моя клетка в зори.
Сякаш с бои нарисувах хармония,
богатство в цветове.
За миг моите богове се възхитиха.
За миг те попиха музика тиха,
излъчена в цвета.
О, колко съвършен е днес мига.
Будя се и виждам те сама
точно тук,
нарисувана с боя.
Красива, лилава и смела.
Замлъквам и тихо се потапям в красота,
дарена ми чрез теб!

Свързване с Духа

Почивам си у дома неделному, и понеже само в неделя мога да се насладя на тишина съм отворила врати, прозорци, и си слушам музичка пред компютъра. Навън задухва някакъв вятър идващ от изток, североизток и ме лъхва много силна миризма на рози, много силно стига до мен, което преди не съм усещала и толкова свежо ми подейства, че си изнесох слушалките, кафето, книгите, тефтера, за да се насладя от близо на ароматерапията подарена ми в почивния ден. Та тази малка роза ми подариха едни доставчици от Павликени, тя е разположена в дъното на балкона, идвайки към мен вятъра я премесва с аромата на индрише и ягоди, преди масичката ми и вече стигайки до мен се смесва с розмарин, петунии и лавандула, стоящи от двете страни на носа ми. В такава медитация ме понесе всичко това, че честно ви казвам за 4-5 минути бях в облаците, така се завихри кундалини и така се отворих нагоре към "звездата на душата" (осма чакра), че попаднах е една слънчева земя. Бях просто в друг свят. И всичко това от 30-на саксии в центъра на града.

Облаци и снежни върхове описват нашите умове чрез нашата лява половина на мозъка. Когато, обаче свържеш се с Духа, погледнеш инспириран през дясната си половина...., тогава Господи, сливам се със себе си. Виждам Кундалини  Енергията да протича, тръгваща отдолу, преплитаща се по цялото ми тяло, когато излиза над главата като вулкан от слънчева светлина. Точно като преди изгрев слънце - червено, преобладаващо в оранжево към жълто.  Еуфория, обхванала цялата земя, аз се губя, сякаш съм там в небето, летя сред тази топлеща сърцето светлина. И докато се наслаждавам виждам момиче, което затваря тази картина със стъклена стена, докосва я с ръце и се покланя. То стои сякаш пред огромен аквариум и наблюдава, това, което разказвам ти с очи.

Душа в светлина

Докосвам с коприна туптящо сърце
милвам го нежно
сърце в сърце
пулса ритмичен -
енергията прелива
унасям се в транс
петнайсет минутен сеанс
дарен от небето,
закотвен дълбоко в сърцето.
Телата играят,
очите сияят,
 а аз чувствам те как
преливаш в екстаз.
Божествена, мила
любовна спатия
показа ми ти,
тихо и нежно ме въплъти
в голото тяло.
Косите ухаят на лотос и смирна.
В тази секунда,
поглеждам се отстрани,
уверявам се беше ли ти,
момчето, което преплува с мисъл безкрая,
за да акустира тук на финала.
Чудесен си знам,
но има ли смисъл да продължаваме...
сам
на себе си отговори.
За мен е ясно,
чакам те в зори.