Диаграма на вечността

Потапям се с тяло в нея.
Земята цялата ме поема,
допуска ме в себе си
и ме тласка
нагоре към скала и огромна сиво-синя пещера.
Шепнешком влизам през нея,
за да изляза от другата страна на вечността.
Ухание на лавандула долавям,
носи се във въздуха
и морския крясък на тюлени,
лежащи на плажа
ме кара да се замисля къде съм точно сега.
Опитвам се да се ориентирам,
докато приказно същество
в безцветно тяло ми проговаря,
че е мен, но от бъдещ момент.
Замислям се коя ли съм аз,
кога изпаднах в транс и започнах да пиша.
Видимо нищо ми няма.
Същата съм, стоя на стола,
ръце на клавиатура натискат и буквите се материализират в екрана.
Но моето бъдещо аз не спира да ми говори.
Отдавна те чакам в безкрая,
за да се видиш, окъпана в светлина.
Такова е тялото ти по същество.
Светло сияеща кожа
екранизирана по въздуха рокля, която да го описва,
спуска се надолу пелена като коса, прозрачна,
бяло-сива, бледо лилава,
очите сияят.
Няма нищо освен сияние светлина.
И една звезда, която свети толкова силно, че сякаш
запалва свещта на твоето и мое същество в едно.
Винаги, когато пиша за мен те има и теб.
Защо?
Аз съм ти
или ти и аз съм едно?
Или се раждаме заедно, заедно, за да се намерим в тела
на тленни човешки деца?
Не мога да схвана това.
Защото знам, че те има, когато не си с мен.
И когато те срещна си толкова далечен към мен.
Сякаш не съществувам,
издигаш прегради
и щом отдалечим се
сме близки и няма неясни въпроси.
Кога се родих и кога се настроих на тази честота
да изпитвам любовта към малките на пръв поглед неща.
Влюбвам се в удара на всеки пулс, издишащ в теб.
Странно е, не мога да го опиша,
а ми е нужно да ти го кажа:
там сме и тук заедно - в едно.