Всичко  мълчи, когато утрото виждам
в твоите очи,
сякаш по-лесно е да докосна с перце твоето сърце
през небосвода от телата на
нашите звезди,
вплетени между четери стени,
с любов да те изпълня
излея всичко чуждо от това, което не си.
А кой си ти?
Питаш ме, но знаеш,
отговорите у теб, са
просто ги четеш в мен.
В любовта прозира като летен тен,
твой е, но не е, защото слънцето бе оставило следи.
Мой си, но и свой,
кой си ти?
Мечтаеш, докато чертаеш собствен път
в тялото ми,
и усмихваш се,
докато прегръщаш ме с ръка.
Невидими са видимите същества,
които между нас изграждат мост от две души.
И какво, ако прескочим го с тела
и се озовем в нашата страна?
Кой си, ще дойдеш ли с мен?
Мечтаеш ли да ме срещнеш в утрешния ден,
докато слънцето рисува в червено по небето
и то обагрено се кефи да те погледне
в дълбокото море,
да отразяваш нашите светове
в един.