Съботни размисли

Понякога чувствал ли си се твърде малък, за да бъдеш светлина във вакуума от тъмнина? Понякога бил ли си толкова съвършен, че да блестиш в очите на всички, неоткрили съвършеснството в света? Понякога чувствал ли си как просто в тази среда оставяш Егото, което защитава правилното и се спускаш в дълбините на сърцето. Там си сам със себе си, но светиш с твоята си сила. Защото да си добър към другите е по-важно от това, да си добър ЗА другите от техните очи.

За свинете и красотата на света

Днес отново се сблъсках с човешката немърливост, относно това, което не разбираме. Как е възможно човек да влага всяка своя частица любов в това да бъде полезен на хората около него и респективно на себе си, и как тези другите да те окалят с кал от локвата, в която пребивават. Как, докато са прасета и си грухтят изведнъж решават, че ти си мишка и ще те гонят, щото им пречиш. А всъщност просто се омазват с лайната, които акат, и без да им намирисва казват, аааа, не бе, той Ваньо беше. Аз такова, хубаво розово прасенце съм, ама виж го ти мишока Ваньо как се мисли за велик. Ебати смръдльото. Къф е той, ве?! Виж, виж, аз колко съм лъскав и как си подреждам кочинката и как красиво се перя/пръцкам пред всички.
Иде реч за това, че докато не ти стиска да сториш нещо и само се оплакваш и намираш оправдания да не го осъществиш до теб е пълно с хора, които намират куража и смисъла да го сторят. Които знаят кои са и какво правят с живота си. които имат цел и я преследват с удоволствие от акта на случване. Които се борят за своите избори, които са пълни с енергия заради това, което СА. Които знаят, че правейки това, помагат на още сто човека да бъдат ТЕ.
Тези хора са изключителна рядкост, мили мои.
Не, защото са извънземни, а защото слабостта да останеш себе си е огромна сила, която много малко от тях притежават. Да прекарваш дните си тук на Земята буден, осъзнат и свързан с твоя най-висш Аз е задача за слабаци. А слабаци, повярвай ми друже рядко се намират. Слабаци, които да знаят, че отвръщайки на свинята със свежа ярмичка е сила, която много малко владеят. Повечето ще грабнат шепа лайна и ще хвърлят по нея.
Да бъдеш себе си е трудно, но вечер, когато си лягате заедно връзката е в пъти по-дълбока и осъзната. И то - съзнанието прави така, че кристалите да се втечнят и от диаманта да виждаш чиста капка вода.
Той света, за това те прати в тази кочина, за да сияеш с графитена красота. Скрит под мръсотията , да стържеш лайната на света с чиста душа.

Призрак

И пак протягам ръка да те видя,
защото лежиш все още в земята.
Докога ще стоиш потопен в тишината?
Хей, усмихни се, навън е далече,
но там ще си вън от нещата.
Хей, отдели се от мен.
Спри да бъдеш мой призрак
в делничен ден.
Ела, нека слеем се в едно вън от нещата.
Нека потопим себе си в суетата,
че да се капсуловаме заедно в красотата.
Призрако мой, чакам те в строй,
едва ли има по-добър в нашия бой.
В който крайната цел е това -
да бъдем заедно в живота, дори през смъртта.

НОВ ДЕН

Запитвал ли си се някога какво те провокира в любовта
защо, когато обичаш сияеш и с думи неизречени гадаеш
как ще протече пътят, преди дори все още да го чертаеш с мисли.
Разчепкваш случая из основи.
Захващаш се с него сякаш от това зависи бъдещето ти вовеки.
Силни думи от слаба душа.
Велики дела от бледи лица.
Самотен бряг за стада на нерациолността.
пословична мъдрост от неродени дела.
Красива природа от грозни лъжи.
Сив ден сред розови мечти.
Пудра в златиста опаковка
в празна от съдържание чанта.
Изтъркани обувки от ходене
по брега и каменистите павирани пътеки.
Изпращани печалби и посрещани загуби.
Написани поеми и неизречени от мен рефрени.
Никой никога не бе готов да посрещне реалността
в света, различен от лъжа.
Никой никога не пожела да бъде оценен с честни думи.
Никой никога не пожела да бъде зашлевен от мен,
че да се събуди от нощта, в която мракът го пороби.
Никой никога не пожела да бъде прелетна овца.
Готова да даде мляко за мечти,
да покаже, че може да е истински, дори, когато го доят с очи.
Дори, когато го изпиват злобно,
дори, когато го рогаят подмолно.
Спри, събуди се от нощта на чудесата в твоята глава.
Създай ги тук в новата среда на сегашната земя.
Нов ден е, усмихни се.
Ела с мен, осмели се.
Подавам ти ръка, идваш ли сега?

Розово лале

Гоня те по бряг
нарисуван в бяг
от реалността
достигам те с мечта,
поискана от мен.
Настигам те,
вплитам се с Душа
в нашите тела.
Очевидно те желая,
създавам перлено лале в теб.
засадено преди да дойда на тази земя.
Май е време, нека разцъфти.
Позволи, не го чупи.
Нека разпръсне красотата
пред света.
Нека спрем да сме
обичащи Души,
нека превърнем се в звезди.

НЕБЕ И ЛУНА

Съвършен момент,
изтънчен див букет
от кактуси в пустиня
бодлива обич
след разруха.
Красиво сътворено
кадифе от летен полъх на кафе,
заглаждащо сетивата кабаре
завършващо с Куба либре,
танци, танци, колко
до кога...
Помниш последно кога
игра си с нежността
и флиртува с океана.
Облечена с органза
край брега,
докато залеза те осветяваше
с красиво червено,
та преливаше оранжевата органза
към розово, което я правеше
незабележима върху теб.
Изтискваш резен кактус
и сияеш,
защото е точно както мечтаеш
сладко - кисело питие,
мътно като тъмното море.
Потапяш се в него
и се разтапяш.
Губиш граница,
съзираш луната сякаш в теб.
Усмихваш се нежно
май забрави, че си просто поет.

Ровя с нокти, забити в юмруци,
копая в земята
със сила, непостижима от други жарки жрици
играя с метлата,
за да раздухам тревата
и изкопая дупка с лопата
сякаш, за да потъне на дъното тъмнината.
Играя си с думи,
диктувани от мен самата.
Рисувам ги с епитети, пристигащи в тишината,
самата идея е отговор на моята фея,
която ми завеща да живея в страна с много лица.
Напудрени кокондрели
или чисти до блясък невидими небесни лица.
Ураган от тишина
и вълна от любов
след пороен дъжд
от недоволство,
заляло брега.
Изгрява новата личност,
владееща общуването с усмивка
небрежна мила постъпка,
боса за пошлостта,
обута с къси чорапи за любовта.
Веднага ги събува и тича
със забити в пръстта ходила.
Наранени от трънливи пътеки,
лекува ги с грижливо
отгледани в планината
букети
от есенни билки
и лъчи небесна роса,
блестяща комбинация
за всяка незарастваща рана
та да я изпече с мощна вълна
от вяра и смиреност в едно.
Губиш се там, за да блеснеш с нова светлина.

Непоискано добро

Макар с теб да знаем,
че не траем вън
 от личността,
безкрайно обичаме да играем в калта.
Да нощуваме в кули от пясъци покрай брега,
да се будим сутрин преди изгрева на деня.
Да бъдем различни,
като наивно градим
щастие за непоискан дим.
Дим или мъгла, нещо такова,
като онова, което
ежедневно посипва града,
потънали в мрак пълни улици
с хора със спящи лица,
вързани джобове с камъни пълни,
за да тежат повече от съвестта,
те траят си, заради страха
да бъдат себе си в чужда страна.
Защо ненужно обичат да бъдат други,
защо наивно вярват, че да са груби е тяхна положителна страна.
Защо, когато печелят хапка троха се радват,
сякаш това ги храни, а гладни стоят.
Защо обитаваш празни страници
в пълни с фалшиви картини
замъци,
добре нарисувани реплики
подражават на Дракула,
а любовта за тях е
недостижима мечта.
Къпят се в ужас,
а лягат с яснота,
че утре ги чака велика мечта.
До кога ще отблъсквате себе си
в гората от разгонени вълци.
До кога ще тънете в тиня
от собствените си постъпки.
До кога ще отхвърляте подадената ми ръка,
до кога ще бъдете себе си в страната на греха?

Живот извън шаблона

Събудих се в 5,
усмихнах се с теб,
направих кафе, ароматно,
черно, най-прекрасно
със стръкче дива мента
и с любовта,
която изпитвам към жест на доброта.
Продължително с наслада отпиваме
и макар да зная, че трябва да отлитам
от дома,
оставам тук мислено, без мечти.
Отнесено излизам
вливам се в света,
излитам от мига,
гмурвам се в ума,
непоискано те пазя
в усмивка
изписана върху лице,
обещавам да си там, докато те видя
някога с красиви, нарисувани коси,
виолетово обагрени като звезди.
Обещавам, че когато с теб се видим в небосвода,
ще нося рокля от природа,
населявана от мен,
цветът естествено е зелен,
с жълти слънчогледи,
много, много лилави колибри,
житна нива,
заплевелена с червени макове
и окрилена от сутрешна роса.
Обещавам щом те видя
да се слея в теб като розова вода
жадно ще пропия с любовта
голата твоя снага.
Уверено, без думи
ще бъда все по-навътре
и дълбоко с мекота
ще галя всяка частица
слънчева клетка с чистота.
Обещавам, че ще те обичам
незабележимо
като дъх на торф
и пропит с люляк
нощен горски пейзаж.
Да ще съм там заради нас.
Да ще бъда себе си
заради идеята, че живея от мен
чрез мен
за нас.
Да ще те обичам без слова,
без душа,
от чистата изначална мисловна вълна.
Чиста, поискана или не,
тук съм, за да сме две.
Души, облечени в тяло.

Роза от балкона

Безкрайно деликатен,
красиво ароматен,
уханно разцъфтял
бликваш в прозореца пред мен.
Сладостта, която носиш,
напомня, че роди се в пролет.
Пастелено бордо
говориш ми по същество.
Не губим нито миг.
Отварям вратата и те вдишвам
със сърце,
нослето ми улови те
преди година, две,
когато сияеше красиво
върху цветарски рафт
с тишина,
купих те, отнесах у дома.
Поставих те върху перваза,
за да усмихваш утрото ми в безкрая.
Зная, че някой ден ще те засадя на село,
но за сега посвещавам ти това,
красива, моя роза от балкона.

Градина на желания

Разкъсвам окови,
смея се с лори,
кокорим се заедно в мига.
Гледам и не мога да разбера,
абсурда в света
да бъдеш себе си
и все пак да изричаш лъжи.
Истина твоя, чужда невинна,
неразбрана игра.
Той играе ти зад гърба,
а ти го целиш в тила.
Стреляте мощно с обща вълна.
Помагате си взаимно, течете ненужно.
Пилеете си енергията за неща,
които попиват калта.
Миете следи от наранени Души.
Оповавате вяра на издигнати от пушеци
мечти.
Раздухва се урагана,
проглеждаш през пясъка
слънчеви искри.
Знаеш, че те са в сърцето.
Захващаш силно, не пускаш и тези следи.
Ураганът те разпилява,
губиш се в безкрая.
Будиш се в друг свят, непознат
болезнено помниш старите дни,
но физически далече остави ги ти.
Политаш силно с метлата,
измиташ се от суетата,
твоят самотен остров
оказва се отдавна пренаселен терен.
Будите се заедно в плен на обща
благородна кауза
Да го превърнете в земя
населявана на 100% от човека в света.
Тази земя един ден ще бъде единствена
възможна, обитаема, спокойна.
Тази земя е в теб.
Да дълбоко в теб.
Не виждаш?
Обърни очи към красивата роза,
пъпчица лале,
ароматна лоницера,
уханен розмарин,
облегни ръце в кедъра висок.
Затвори очи под него, слей кръвта със соковете
на дървото,
чуй шума на птиците
и слей се с аромата на гората.
Във влагата, далеч от суетата,
падащ слънчев лъч между игличките
на гората
пречупва по такъв начин светлината,
че този нов свят е видим и отвъд е тук.
И ти си там,
дори в мрачен януарски ден.