Здравейте прекрасни! Нужна ми е подкрепа! На мен, да, предавам се, защото виждам, че гасна след отдадената светлина, не умея да я задържа в това тяло. Може би, ако предам това, което тече в момента ще се обединим, може би, който трябва ще прочете моето послание, което пиша в моите блогове едно и също, защото аудиторията ми е различна, от една страна и нещо лично от друга. За първи път ми се случва енергията, която моята Душа свързва с Божествения Аз Съм и личността ми да се слеят в едно в това тяло.За първи път ми се случва да направя маршрут по брега, различен от досегашния ми. Тръгнах по залез от пристанището към буните, привлече ме една гъста мъгла, която идваше от там. Гъст сив облак, непрогледен мрак. Сърцето ми бе свързано с нишка, която ме теглеше на някъде. Не беше в нищото. Следвах я неотклонно, докато преди Ред Хот Пица се изкачих нагоре към пантеона. Там, на плажа срещу това опожарено кръчме, не помня името му, ама, който е от Варна се сеща - след Мидената къща - тече мощна златна светлина. Точно там, приятелю усети я, мили мой. Прекрасно галещо чувство. И заизкачвах се нагоре към пантеона, всяка чакра вибрира по този маршрут напълно, максимално, не знам каква е точната дума. Движа се към паметника, гъста мъгла, само бялата светлина ме води, онази Божествена бяла светлина, която Е всичко, което Е. Движа се към паметника, а той е една мощна колона бяла светлина, хиляди дъги от кедровите насаждения, образуващи мандала около му се сливат с паметника, а той сияе и излъчва тази пречистваща светлина. Сливам се с нея, не чувствам нищо. В Единното цяло съм, свързана с Божествено в мен. Моята златна светлина се отдава към бялата и мъжкото и женското в тези енергии се обединява и разпръсква над града тази мощна пулсация. Просто искра, която засилва огъня във всеки от нас. Ще ти кажа и какво е движението на тази бяла светлина по алеите в парка, за да имаш шанса да ги усетиш лично. От пантеона в  посока летния театър тръгват два различни лъча. Единият слиза змиевидно зигзагообразно към Прородо-научния музей надолу към плажа, а вторият продължава покрай тенис корта към хотел Димят, през градинката с кривото дърво. Този път, който описвам е осеян от бялата светлина. Излезеш ли от морската остава само връзката с Енергията чрез сърцето. И вече пресечеш ли центъра и потеглиш към изходите на града, ако сам не поддържаш тази светлина чрез сърцето няма да чувстваш нищо. На път към къщи просто усещам как отдавам светлина на всичко, което Е около ми и чувствам как се разпадам и не умея да се вдигна и събера в тялото и така съм от много време. Липса на Его-то, пребиваване в безусловната любов. Болезнено е да носиш болката на другите в себе си. Но това съм избрала за своя мисия. И трябва да го споделя с вяра, че ще те вдъхновя да прекарваш повече време на тези специални места. Мили мой, това чувство изпитвах и лятото в София, преди Джулая, там златната светлина се излъчваше от паметника на Левски. През целият ми престой в столицата тялото ми вибрираше, а аз се забих в стерилната Арена Армеец заради любими банди. Пълен контраст....  Това е като инфо от архангел Метатрон, с който съм свързана и работя. Вярвам, че усещаш любовта ни. Прегръщам те, БлагоДаря, прости ми.

Озара

Пишеш писма, прочетени от теб преди да се родиш в тази страна. Носиш послания от живот, който живееш преди да се появиш тук - в твоята родна страна, в която любовта си разгръщаш и знаеш, че в нея си себе си. Ти си, не някой друг, не нещо чуждо. И там в себе си се харесваш. Защото морето, с което се сливаш те доближава до целия свят, за който мечтаеш..
Гледаш себе си в тяло. Тяло извън твоят Дом, който те свързва с Божествен звън. В него (тялото) чувстваш Дома, ангелите, вечността. И това те прави свободна да промениш себе си в небосвода. Мечтаеш с очи, които виждат в сърцето Дома. Отворени порти към вечността.Вечност, която звздите и луната, слънцето, небесата създават пресечена точка с любовта. И там в любовта се откриваш като Божествен зов. Той те зове да се наричаш с име. Име, което знаеш, но си забравила. Озара, любовта ти разказва приказки за безкрая. Безкрайна пустиня, светещи небеса, над която с пръсти разпръскваш и знаеш, че те и ти сте портрет от стената без думи, със символи неизброими. Хиляди ангелски тела, феи от реалността, които докосваш и се усмихваш. Усмихваш се в тишина, която те буди в нощта и ти разкрива истини без съпротива. Истинско ли е да си това, което си, и знаеш ли какво си, когато не си и има ли нещо в теб, което не е любов?
Любовта е във всичко, и в нея се сгушваш, когато плуваш в морето, което те оцветява с боя на виолетово - синя дъга.
Слънце и ден, които греят в нощта. Нощта, която отразява се в утринта. Утро блестящо с розови краски, оранжеви светлини.

Непозната земя

Вярваш ли, че красотата на деня
се разкрива през нощта.
Вярваш ли, че нежността на деня
способна е да заличи тъмнината на нощта.
Знаеш ли, че сериозността на мисълта
е променлива величина
и няма теорема, която да доказваш,
когато любовта в теб твори.
Просто случваш без очи,
това, което виждаш тук - сега и преди.
Мечтаеш прероден от вечността,
закотвяш светлина и се сливаш с цяла нова земя.
Непозната земя.

Не зная колко време мина от последния път, когато казах, че няма да плача и няма да страдам и да бягам от себе си, а ще намирам във всичко частичка от мен. Ех, ако знаех какво означава това. Вече намирам във всичко частичка от мен, но мога да променям само себе си. Каква игра, а? Сега се променям силно, за да променя и всяка частичка мен, извън мен, във всичко, което ме заобикаля. И колкото повече се променям разбирам колко съм себе си. И срещам моите хора случайно за миг, взаимодействаме си така, както не си взаимодействам с най-близките ми. И не си обещаваме нова среща, просто се разделяме и знаем, че ако се видим пак, пак ще бъдем част от себе си заедно. Колко вълшебен е животът, когато откажеш контрола, впуснеш се в безусловната любов, загубиш Егото и просто съществуваш. Винаги ме е плашело това. Просто да съществувам. Казваха трябва да имаш амбиция, цел, да ги гониш. Нима не изпускам собствения си Аз така. Няма по-истинско чувство от това да слушаш интуицията си, защото ангелите осъществяват най-лесно така контакта си с теб. И да речем, че в момент те не ми говорят, защото не следвам мисията си, защото не зависи само от мен, а другите не искат да ме чуят. И аз търся начин да говоря, но как. И те замлъкнаха, обаче зная, че моята посока ще ме отведе, където трябва и пак ще пиша красиво. Просто търпение, нищо друго не е толкова  благодарно, както то. И, ако сега си с мен, прегръщам те. В мълчанието си пак съм любов.

ОЗАРА III

Най-красивият ден осъзнаваш тогава,
когато загасне фенера,
който цяла нощ е горял на веранда пълна с комари.
Угасяш го, а те отминават,
отлитат в друга посока,
а твоята собствена стая се озарява с красота.
Твоята собствена вътрешна светлина.
Светиш, защото си свързан с Божественото красиво
твое светлинно тяло.
И няма ги птиците, цветята, комарите,
къщите.
Там са единствено децата на светлината.
Красиво е да пиша за нещо неописуемо красиво.
Радвам се, че мога да видя това, което е невидимо с очи.
И въпреки него да съм жива, в тяло,
да успявам да му се насладя,
но да живея отвъд дуалността,
в светеща градина тишина.
Блясък, светлина събираща се в теб,
и преминаваща напред
към всичко, до което се докоснеш.
Осъзнаваш, че фенера, който свети си ти,
и има милиони Души,
които се опитват да живеят затворени в стая,
да гонят комарите навън,
да гасят твоят звън и пламък светлина.
Но ти като човек с тяло оживяваш,
светиш по-ярко от нощта,
създаваш нов прекрасен ден в теб.

Листна въшка

Смуча сок от листата на дюля,
ухаят на манго и слива
цвета е черешов,
а вкуса ми напомня на зима
тежък, плътен, лепне като смокиня
нежни листенца, с мъх
на допир като коприна.
Винаги, когато срещам у мен съпротива да живея
създавам експлозия, от всичко,
което ми напомня Дома.
Там се хранех с цикламени пъпки.
И обичах вкуса и формата на Зима.
Не, че там имаше Зима.
Възприята са много различни,
защото ги няма.
В любов си и вибрацията, която е толкова силна,
те прави чувствителен по друг начин.
Сякаш си огромно сърце, което пулсира любов.
И всичко, което описвам
е зов към мен да се върна тук.
Може би разбирам какво е да си листна въшка,
която живее върху дюлево листо,
изсмуква сока му, а дървото му позволява.
То е любов, дори за листната въшка, която наричаме паразит.
Всеки заслужава любов, в този понякога  много тъмен живот.
Светлината е в нас, просто трябва да светим.

Отново се разранавям от рани,
които сами си нанасямe, водейки ненужни войни
с нашето собствено тяло.
Да, нашето общо тяло,
което вибрира в мрежа
и пулсира.
И всеки пулс алармира за опасност, или беда.
А реално ги няма.
Има го само страха от спомен, който сам в себе си стои
от предишни животи.
Идваме с него, но той вече не съществува реално,
свалили сме го отдавна, неосъзнато стоим си в тази пулсация
на гнева и страха.
Вибрираме в нея, а колкото по-бързо осъзнаем, че на тази планета има само любов,
толкова по-бързо тези рани ще заздравеят.
Има време за всичко, но трябва ли да се преродим отново,
за да го осъзнаем.
Ако ти кажа, че сега можеш да промениш всичко,
ще го направиш ли?
Ще ми повярваш ли?
Любими, колко много хора казват, че вярвам на всичко,
защото не виждат, че това, на което вярвам те го отричат.
Живеят си в техния свят, в който не искат промяната да се случи.
Да, казвам им, няма смисъл да крия,
когато виждам, че са избрали да спрат по средата на пътя
и отказват да продължат.
Почти ме стопират, опитвайки се да ме променят.
И да, аз се спирам, обичам ги,
променям мисленето си,
за да ги накарам да ми повярват, на мен.
Разбрах, че няма как да ми вярва човек, който не вярва в себе си.
И да, спирам, искам да си повярват, че могат.
Колко време ще се забавя?
Разбрах, че не съм важна, ако съм по-добре само заради себе си,
какво съм постигнала?
Развитие на Его-то?
Тя Духовността, се интегрира,
но сам в себе си пред другите на мен не ми е нужна.
Няма да се уморя да го правя
да вярвам в другите, колкото в мен.
И с моята вяра в тях да променя себе си,
а със себе си и тях.
Взаимен процес, който като случи
ще светне много по-силна светлина на тази Земя,
от колкото моята собствена, единична.
И ако тези рани сега са на повърхността.
Само по кожата може би не разбираме колко малко им трябва,
за да зарастнат.
Освободи се от Ризата на страха, после гнева,
после ще видиш, че няма срещу кого да се бориш.
Ще спреш твоята война.
Ще започнеш живот в любовта.
В него ще ти хареса, сигурна съм,
нали ти вярвам.

Безкраен ден,
неугасващ бряг, по който вървя
от милиони години,
помня ги всички
и брега е един,
променя се просто растителността.
Морето е същото и океана
и хората, и сърцата,
които отворени приемат любовта.
Всеки един е дошъл да запали своята искра
от вечността на тази Земя.
Плажът стои си все там,
а те сменят телата, все натам се завръщат.
Има нещо, което не знаеш,
твоята/моята воля е да играеш без име,
от любов,
неизвестен.
Скрит от своето тяло живееш, сякаш
можеш да си Душа, която пространството буди.
Буди го, и тя будна в спящото тяло се губи
на кея.
И съм там всеки път щом се намеря.
И намерена връщам се у Дома,
готова отново да се загуби,
мога ли да съхраня вечността
за по-дълго и колко енергия ще загубя,
докато осъзная какво е да си любов в тяло.
Безусловност в условна страна.
Няма как да си отговоря,
когато всичко, което мога е просто да бъда
светлина в крехко тяло.
Ако и този отговор разгадая и все още съм тук,
може би няма да искам да си отида.
Мога ли?
Колко човека го можем?
Колко от нас живеят без риза
само от светлина тук сега?
Велмира го пише, не е Духа, питам сериозно, не зная, а искам да разбера. Може би има някаква информация, която да получа, когато разпръсна в света моята светеща блуза. Надявам се да мога да стигна отвъд всичко, което ми пречи и да навляза в тялото, което да позволи да се движа напред, не просто безформена да се скитам в деня. Не е трудно и лесно не е. Просто има нишка, която загубваш и там, забравила коя съм виждам се и искам да се запазя такава, и искам да зная за колко дълго мога да го направя. И ако го направя после какво следва. И ако не задавам въпроси в този момент няма да има  причина утре да стана и да изляза. Това е търся причина да съм тук.... А ти имаш ли такава заради твоят вътрешен свят? Не заради нещо отвън? Замислих те нали? Виждаш колко малко живеем осъзнато заради нас, заради това, което имаме като запаси в нас, информация, която е ценна за друг, а той има такава за мен и така и напред. Преди години казваха, че това, което изживявам сега ще се случи 3000 година. Ами аз сега го живея. Искам да намеря другите като мен. За това пиша неразбираемо на места. Те ще ме разберат. Може и да си ти, нещо спомняш ли си? Имаш ли мечти?

Не мога повече да мълча, поемам отговорност за това, което ще напиша и каквото последва  ще понеса, защото мога. Винаги съм избирала да говоря за истината, такава, каквато е. Не каквато ще бъде или каквато е била, а каквато е, когато и да се родиш и да четеш, това което енергията на Велмира предава сега. Този път е тя, знам го. Живея в тяло, което никога не е било от този свят. Виждам Божественото във всичко, в теб, в цветята, в природата, в езерата, в морето, в гората. В хълмовете. Ако ти виждаш там скали, аз виждам всичко останало - растенията, птиците, които са успоредно там, невидими за теб. И ми шептят и аз им говоря. Опитвах да забравя това, което виждам, да бъда нормална, като другите. Цял живот искам да съм нормална, положих услилия да бъда, да живея нормално, да виждам като теб, да ми е лесно да бъда в тълпата, да чувствам физическото, на което всички се радват. Приемах, че мога да се излекувам от това, което виждам различно... приех, че съм болна, че мога да се оправя. Исках искрено да живея както другите. Обаче не мога, не съм от тази земя. Спрях да го крия от себе си. Виждам невидимото, спрях да опитвам да живея живот като другите. Приемам, че съм различна, че времето за мен не съществува, че тялото ми е тук, но Душата навсякъде. И виждам сега и преди и след мен какво е. И приех, че личността на Велмира има мисия, която е да бъде канал на това, което е невидимо за останалите около нея. Тя е проводник на безусловната любов сред тези, които са я забравили. Тя е тук, за да ги свърже с нея, да им говори с думи, които вибрират от най-високата честота - тази на Божествеността. Знам, колко безпомощно наивно трябва да си повярваш, за да го напишеш. Много силно си вярвам, никога за нищо друго не съм била толкова сигурна. Колкото за това. В този миг трябва да го напиша, Душата ми има време, но личността ми живее линейно, тя остарява, не зная кога, ако не сега би ми повярвал. Казваха ми, че болката не съществува, че живеем в перфектен свят, и това че я чувствам трябва да се лекува. Ама не е така. Личността ми за това е дошла - да канализира любовта - тя трябва по този начин да поеме болката  и да я излекува. От тази земя, от България конкретно. И приех, че тази болка, която изхвърлям чрез мен към светлината, за да я трансформира е това, което ме прави различна. Живея в светлината, в тяло, но виждам Божественото - белия пламък светлина във всичко, което вибрира. Казвах си преди години, че това е аурата, после се чудех защо винаги е бяла, сега знам защо. И това, че го осъзнавам и го приемам и продължавам да живея различно, но привидно еднакво с другите, да се приемам като една от тях ми дава шанс да кажа, че не живея този земен живот нормално. И спирам да се опитвам да го правя, защото мисията ми е да говоря това, което всички се опитват да ме спрат. И казват, че като се излекувам ще се оправя. По здрава не мога да бъда! Ще говоря направо. Хората си избират дати, които да отбелязват като специални, всеки ден е специален, защото еди какво си е станало тогава. И докато всички се радват и празнуват отделят огромна вълна любов чрез себе си извън телата си. И в тези мигове те самите се отварят и разширяват. Отделя се огромна болка от тях, за да навлезе любовта. Тази болка остава неусвоена за миг в пространството. Но нищо не може да остане празно, трябва да се трансформира. Тогава личността на Велмира иска да се скрие в миша дупка, защото търпи болка, докато всички са в еуфория. И тя не разбира какво се случва привидно. Но невидимо се случва това, че енергията й в този миг завихря тази вълна на болка чрез канала от светлина, който е и помага тя да се трансформира в любовта (безусловната любов). Тогава ставам неконтролируема от физическото. Тялото е просто инструмент, който чисти, и когато всичко свърши, се чувствам отпаднала, плача, липсва ми Дома, искам да прегърна това чувство, което е там, но не мога, в тяло съм. Днес реших, че е време да спра да мълча. Защото, ако го споделя и ти си във фаза, в която разбираш, че си свързан в една мрежа с всичко, би могъл да промениш нещо в себе си, после този до теб, той другия и така лека по лека да спрем болката, да извикаме любовта. Целта на този блог, както и на още два е некомерсиална, не ми трябва аудитория, която да ме чете с голям брой посещения на ден. Стрелям в целта, за да привлека тези, които са на моята честота - пиша от безусловната любов, ако ти ме четеш, значи ме разбираш точно с правилните мисли, и в този миг ти ми помагаш. Дори да не го знаеш. И аз съм ти благодарна, че го правиш. И те прегръщам! Мислех да пиша какво съм видяла днес извън физическото време, докато бях на плажа, но няма нужда, ти ме разбра. Благодаря ти! Исках просто да напиша това, че има хора като мен, които живеят със спомена от всички прераждания и съхраняват любовта на тази земя и това ги прави много силни в тяло, което е безчувствено на болка при удар или порязване, но ако друг се пореже ще ги боли повече от него.  И ще трансформират болката му. И ако някой каже, че може да прави нещо без да влияе на другите - не му вярвайте - влияе. Всички си влияем. Нека си влияем градивно, мили мои. Обичам ви.

Златен дъжд от самота
в дъждовна гора
слива нашите тела.
Самотни дървета в тишина
крият любовта  в гора от голи тела.
Мокри корони от тъмното бягат.
Листа в дъжда едно в друго докосват.
Луната около тях с красотата блести.
Самотно поклащат крехките си листа
в повика на нежността във ветровита гора.
На къде ли ги вее отново любовта.
Славеят пее, за кой ли е тук.
И лимонена лоницера чува ги
как с устни се смеят,
деца в дъждовна гора.
Дървета самотни в нощта.
Славеят пее за тях,
кой да го чуе.
по-тихи от любовта,
говорят по между си като разклащат листа,
вятъра дирижира тяхната гора
златен дъжд, самотни тела,
сплели се в любовта.

Нов свят,
нова игра.
Има ли име любовта,
която разперва крилете отвъд
видимото.
От другият бряг, който  те свързва с
безцветната стена на твоята собствена ограничена вълна
на човешката аналитична способност да именуваш
всичко, което виждаш.
И когато не можеш да го докоснеш го отричаш.
Но не отричаш ли и любовта така, любими?
Различно е да  чувстваш от сърце, за което не съществуват умове,
в тела, не анализират.
Просто се доверяват на живота, който живеят
и макар да е труден, защото тялото в такива моменти пречи
те не се отказват.
Просто овладяват Его-то,
над земното са, но в тела,
канализират любовта.
Това за тях е най-важната игра.
Знаят как да я играят,
не мислят следващия ход,
просто отварят съзнанието си
и творят
това, което виждат от предишен  живот,
преди Земята.
Дали сме други тук в нея?
Не би трябвало да сме,
нали сме себе си,
тук сме ние.

От известно време срещам затруднения с публикуването на моите творби... Ангелите ми казват да задържа информацията, която ми дават, не е готова да бъде разбрана. Аз не ги слушах, и те този път ми запазиха компютъра, обикновено до сега директно го скапват, за да ме спрат, този път просто интернета ми не е ок. Нали е 4G... пълна пародия. Искам да знаете, че любовта е във вас и както се фокусирате във външните вълнения на тялото, така може да се фокусирате и върху любовта течаща през вас. Ще постигнете изумителни неща. И ще живеете всеки миг в красота, онази Божествената, която е у Дома. И не оставям нищо в блога на случайността, просто временно трябва да спра да пиша, докато отново ми разрешат. Благодаря ви за търпението, обичам ви!
В любов, момичето от ангелска земя.

Изплуваш в мен,
докато свързваш земята, звездите и теб
заедно с мен.
Лале, което цъфти с цветове в светлина.
Лунна дъга, която описва моите ребра,
татуирана кожа от любовта,
виждам те как ме рисуваш,
сякаш съм аз между нас.
Имаме, но се губя,
когато в любовта срещна те със светлината
на лъча, който цъфти от лалето,
което татуирано върху мен свързваш с теб.
Извира в сърцето бялата светлина,
и ти я затваряш в мен, в нас.
Отново ще се получи така,
както поискаш да е.
И пак ще съм тази,
която е тук заради теб.
За пореден път.
Този път татуировката я няма на яве,
спомен е от преди,
и двамата знаем къде е,
въпреки всички следи, които времето от нас заличи.
Любовта е без време, просто е в енергията,
която протича от нас.
И зная няма как да я спрем,
тя е жива, тече,
както протича в нас.

Опитвал ли си да разбереш другите? Защо се опитват да избягат от себе си, да прикрият вътрешния си Аз, за да чуват само външното отражение на Его-то. Защо толкова се страхуват от болката, от страданието, защо толкова много ги интересува какво мислят другите за тях? Признавам никога не ми е пукало какво е в главата на хората, аз ги чета свободно и това, което прочитам ми дава свобода да ги приема такива каквито са, без да се поставям на тяхно място или да гледам през техните очи. Никой не ме е разбирал, по-скоро изглеждам надута в техните очи. Мълчанието от моя страна пред това да посоча проблема им и да им кажа как да се синхронизират със себе си ме прави още по - надута. Как може човек, който бяга от болката да разбере какво е любовта. Как може да ми позволи да му помогна, когато се затваря за собствена си искрица Божественост. Защо е толкова трудно да приззнаеш, че имаш проблем, с Его-то, да се оставиш да потънеш в тинята на собственото си черно външно тяло, докато Божествения глас в теб чисти мръсотията пласт след пласт с любовта към теб самия. Защо е толкова трудно да приемеш, че си излязал от баланса и не създадеш хармония в себе си? Много време не намирах сили да говоря с хората открито за това, беше по-лесно да бъда неразбрана. Оставах с отворено сърце пред тях, за да видят, че това да не разбираш някого е защото ти не разбираш себе си. Позволявах да ми задават въпроси, да ми се присмиват, да ми се подиграват, да ме бият, да минават през мен, да се изкачват над мен, но никога да бъдат под мен. Никой не е по-малък от мен, всички те са по-важни от мен, всички те са пътешественици към своето собствено сърце. И нека правят каквото искат в моето, то си е открито, в любов, освен да видят любовта в себе си няма какво друго да почерпят от него. Може би днес, ако те видя - не конкретно теб, а общо за всеки който чете, ще ти кажа, че си в грешна посока и ще ти кажа да продължиш да си вървиш в нея, защото тя ще те изведе на твоята слънчева безоблачна уличка тишина. И ще ти кажа, че си светлина, че си огромна мощна сила, и ти няма да ми повярваш, защото аз съм откачалката, която не знае какво говори. И точно за това ще остана сериозна, защото на откачалката нямаше кой да и каже това. И тя си премина през цялата болка, страдание, мъка, гняв, блъска и троши собствения си храм, обаче любовта и си е все там - в сърцето.  И когато мислено се връщам назад по всички извървяни пътеки виждам красота и светлина и хора, които ми казват, че съм била права за всичко, което съм говорела, само, че това че те не са ме разбирали ги кара да ме чувстват близка, да ми простят. Аз отдавна съм простила, на себе си, че съм се родила с тази си мисия. Която понякога ме кара да не се разбирам защо трудното толкова много ме привлича. И, ако я няма болката как ще разбереш, че си жив? Радвай се, прегърни я, тя любовта ще я погълне и няма да има какво да те прави отделен от себе си. След най-голямата съпротива, която оказваш на собственият си вътрешен Аз идва приемането, а с него и доверието в живота, вярата, че всичко, през което преминаваш е пожелано от теб, за да се свържеш напълно с Душата. Не зная защо го пиша, просто трябва да го кажа, прости, ако в този миг те наранявам. Аз много силно те обичам. Само чрез истината можеш да откриеш себе си. А понякога илюзията е по-силна от всичко останало.

Красивото е в теб

Смолист аромат, с нотки на роза
сред дъждовна гора, силно напомня на
времето, когато бяхме деца в долината
и нашата ангелска фея ни водеше там.
Беше много отдавна,
помня единствено аромата,
запечатан в мен
като емблема за следващ живот,
който случвам сега.
Здраво кодирана в мен, не умея да разчета.
Разкрива ми се на есен,
когато гората загуби своята риза,
съблече я, и ме извика да постоя
в нападалите широколистни листа.
Оставам сгушена в тях,
под кедрите, които с аромата си ми разкриват
минал живот,
не спирам да търся и да намирам причина
да съм тук.
И колкото повече искам,
толкова по-трудно е да задържа светлината
на ангелска Душа
в тяло на жена.
Защото е нежно, не се пречупва, не е твърдо
и това пречи да поеме вълната на недоволство
само с любовта.
Та някой разбира ли какво е да си любов отвъд Его-то?
И ако живееш миг без да се оглеждаш в него се чувстваш като изгубен,
защото не знаеш, че то всъщност те спира да опознаеш този, който си,
какъвто си дошъл на тази земя,
за да носиш любовта
и да се наслаждаваш в тяло, усилвайки чувството,
и защото си форма,
не просто петно светлина.
Душа, която лети.
Летя, но имам ли име?
Това тяло зоват го с такова,
но то не съм Аз.
То е просто партньор, който ме държи
и танцува с мен в живота,
за който съм се родила.
И тези аромати така ми говорят,
а не умея да слушам.
Защото знам, че това, което ще чуя
ще ме провокира да променя всичко познато,
да изхвърля всичко старо,
да забравя коя съм,
и да бъда просто една искра на любовта,
която да разгори всичко, което позволи.

Божествеността изисква прямота,
за да се слееш с нея
и одухотвориш мига е нужно да си честен
пред себе си, пред твоите вътрешни страни,
които изживяват част от цялото,
което е интегрирало част от тази Душа,
която те свързва с живота на тази земя.
Да си честен пред себе си, заради нея.
За да споиш всички части в една.
За да спреш да търсиш и да откриваш.
За да спреш да играеш и наблюдаваш.
За да познаеш себе си в другите.
За да откриеш, че сте едно в тази земя.
И сте били и сте същество родено в любов,
за да я чувства по-наситена, като отделна единица,
в тяло, което е част от това цяло,
но осезаема частица,
която носи своята индивидуална искрица любов.
И се сливаш с нея, но оставаш себе си,
избираш да си в любовта, какъвто си.

Виолетов бряг,
теменужени скали,
непринудено оранжеви врати ни водят към брега.
Отварям ги, а след тях - безкрайността.
Светлина, жълто-синя ме води към Дома.
Красиво е, ухае на мимоза.
Липсва ми нещо. Не съм в тяло.
И те виждам сам си там долу,
с цялата болка на света.
И не мога да те спра да плачеш,
и не мога да те прегърна,
и не мога да се върна
в това студено тяло.
В капан съм.
Тегли ме лъча към светлината, ще се прибера,
за да се преродя отново.
И ще дойда там долу до брега.
Където и да си  - ще те намеря.
Обичам те, от любовта ти не боли.
Няма болка, има само светлина.

Живея в свят, в който събирам прах
от остарелите дрехи, наречени чужди тела,
за да го издигна в светлина.
Живея във време,
в което е нужно любовта
да се изразява невидимо.
Така казват, че хората се страхуват да я получат.
Живея във време, в което да си себе си,
осъзнат, без промени от предишния свят е необходимо.
За да промениш себе си тук,
за да бъдеш нов и друг сега,
въпреки себе си и твоите безкрайни тела.
И това е интересен факт.
Просто живееш нечии друг свят, докато това тяло
чете вечността.

Живея във вятър от тишина,
сея нейните семена в пръстта,
мълчанието е нужно, за да поникнат.
Та кой не би искал да види какво е отвъд.
Да излезе нагоре, да погледне звездите?
И семената поникват,
погалени от слънчевите лъчи,
обливат белите си крехки тела с роса.
Все още кълнове те съдържат живота,
енергизирана в тях е цяла вселена.
Там в това бяло кълнче има цялата информация,
което е нужна, за да расте.
И то просто я слуша,
и следва лъча.
В неговата топлина намира любовта.
Статичното цвете среща вятъра,
който донася му песни от други места.
И то цветето така иска да ги види,
да ги усети.
Расте, бърза, да иде.
И прецъфтява,
разбира какво е да се носи от вятъра,
защото пак е семе и пак е в пръстта,
за да поникне.

Колко пъти ще се преродим не е важно, важно е, когато се родим да не позволим на това, което профучава като шум в ушите от околното да заглуши връзката ни с Душата. Само, когато здраво пазиш в себе си този глас, от първия ден, само тогава ще знаеш за какво си дошъл и нищо от това, което виждаш няма да е твоята истина, ако тя не идва като гласа на сърцето. А той този глас има цялата нужна информация, за да си перфектен в това тяло. Казват няма перфектни, аз на хора не вярвам. Уча се от себе си, когато постигнах всичко в рамките на 25 години в област, в която инвестирам времето и информацията от този мой глас, който ми я носи, разбрах, че този живот е като ясла. Някой те води, оставя те в нея, ти не искаш, плачеш, но те ти казват, че в яслата ще се грижат за теб... И какво в един миг ти сам се грижиш за себе си, ама трябва да преодолееш това пространство и да се върнеш у дома. А защо просто не осъзнаеш, че тази ясла е твой дом и това, което си правил в него можеш да правиш и тук. Да обичаш, да си любов, да си творец. Слушай този, който те води, само докато те остави и си тръгне. Не го търси повече в мислите си, той своята работа я е свършил. От тук насетне ти си свързан с него чрез чувството, което е любов. Обичаш го силно, той те е довел в яслата, и е преценил, че ще се грижат за теб, доверил се е. И на теб и на хората, на които те е оставил. Бъди му благодарен, обичай го. Скоро пак ще се видите. Когато те прибере. Но, за да живееш в хармония тук, просто слушай тази любов, в нея той ти изпраща всичко, което е нужно. Може и да ревеш и да се сърдиш пак ще се върнеш, докато не усвоиш умението да си сам, но свързан с цяла вселена отвътре. И тогава ще виждаш тази вселена отвън. Толкова простички думи, който никой не разбира, просто казва, че си глупак и продължава. Ще се срещнем, но аз още ще бъда глупак. :) Глупостта ни събира.

Загубваш представа кога започваш живота си отначало.
Поредното ново начало.
Ставаш все по-мотивиран да прескочиш всички прегради,
които те спираха в предишните ти животи
да достигнеш целта.
Този път, в това начало я виждаш,
стои си пред теб
и не ти пука за всички прегради,
които трябва да пребориш,
сляп си за тях, не ги отразяваш.
Просто се хвърляш като слепец
към целта, сляпо преследваш
за какво са ти очи,
те толкова животи те мамиха
и свързваха с хорските грешни съдби.
Не, недей си мисли, че очите са само в главата.
Цялото ти тяло се движи отвътре от теб,
от сърцето.
Свързваш се здраво с Душата
и скачаш напред.
Каквото има да пречи ще се прескача.
изобщо нямам намерение да се боря.
Борбата вече не ми служи.
С нежност прониквам отвъд
свободата,
за да се слея с това, за което дойдох на Земята.

Непоетично

Тъмна стена, зад
бяла греда свети  в любовта.
Заземява огъня и страстта
в чиста вода,
угася жезъла на любовта
ръждата пада като утайка във водата,
мечът от светлина прониква отвъд небесата.
Разпрашава се в слънцето,
пада обратно както звезден прашец.
Посипва повърхността на водата сякаш с мед,
заблестява,
слънцето изгрява.
Ражда се нов ден
роден меджу теб и мен.

Понеделник преди залез, облачно, няма да го видя (Слънцето). Чудесен начин да Не съзерцавам залеза. Да, има нещо магнетично в това, да не правиш нищо. Привличаме с такава страст, че потеглям към брега, трябва да се слея с него - с нищото, с Не залеза. Беше най-разкошното небе, което съм виждала. С най-пухкавите облаци и сякаш си бях у дома. Та аз никога не слизам от тях. Завих се като с юрганче, потънах в себе си. Завладяващо чувство, никога не знаеш кога да спреш и кога ще се удавиш. Границата е много тънка. Границите са за тези дето не могат да летят и да плуват. Аз съм в безкрайността, какво са за мен едни граници на удавяне, на потъване... И знаеш ли кое е най-якото - чувството. Това наблюдение на Не залеза те прави лично свързан с него по твоя си начин няма как да го снимаш, няма как да го нарисуваш, няма как да го покажеш, освен с думи. И ето дойдохме си на думата. На моята дума, в моето място - мястото на споделените думи. Като не ме бива в рисуването, реших, че мога да рисувам "фантазиите" си с думи. Те "фантазиите" са си самата реалност. Всичко тук е истинско, истина, нарисувана от мен с думи. Няма нищо измислено, всичко тук съществува на яве. И как един художник ще нарисува това - няма как. Колко галерии ще поберат творбите му. И тази, която ги обединява - Животът.
Но да се върна на нищото. Пребивавах там доста дълго, днес преди Не изгрева (беше облачно) си казвам, Велмира няма никакъв смисъл от нищото и теорията и ти абсолютно провалена. Не се страхувам да губя, но трябваше Велмира да ми докаже (на същата мен), че съм провалена. Не успя. Има смисъл да си в нищото и той е самото нищо. В онази граница между двойнствеността, между нещата, които можеш да разделиш. И ако останеш там в самата точка на разделяне, в самата граница и започнеш да разтягаш наляво и надясно двете страни в пространството, да ги напластяваш една до друга - както да си рисуваш скоби с дебел графит и да наслагваш още и още и още; наляво и надясно, той фокуса се губи. Оставаш ти - блестиш в самия център. Центъра на вечността. Там, в него ти си като в 11:11 точката, в която се свързваш с вселената. И много дълго наблюдавам това в градините, в който работя, в които протича бурен баланс. Това черно и бяло дето прилича на хора облечени в дрехи, но като призраци и ти си мислиш, че са ангели, ама не са. И това съм го споделяла с един човек, който се занимава с енергийно строителство на домове. И той ме погледна, сякаш съм в голяма заблуда. Ама как някой ще ми каже, че се заблуждавам, аз го виждам, значи иска да ми каже, че не съм сляпа? Това с ангелите отпадна, нарекох ги духове на градината, които ми помагат. Е, те пък еднакво ли изглеждат навсякъде, където отида? Продължих да си живея в неопределение. Обаче нищото ми даде отговора. Това, което наблюдавам е разтягането на добро и лошо, на светлината и мрака, на времето - стигам отвъд него в самия център на сътворението, от който мога да балансирам нещата. И за това онова черното винаги го виждам как се издига. Виж, цял живот са ми казвали какво да уча, как да постъпвам - никога не съм учила, и никога не съм слушала другите. За това ги разочаровах и те предпочитаха да ме етикитират и да ме изолират. Каква свобода. Все пак има хора, на които имам доверие и съм готова да попия мъдростта им като чиста монета. В един такъв разговор и известен шиацу масажист, който се занимава с бойни изкуства успя да ме убеди в неговата истина и аз реших да пробвам как ще се промени това, което е в мен. Когато животът ни свърза, не бях в хармония с вътрешния и външния Аз и той беше човек, който има силна аура, можех да му се доверя. Чичката рисуваше ин и ян и една точка в пространството извън листа. И казва, ако искаш да си в баланс трябва да си тази точка извъм кръга, казвам си има логика. Ама аз никога не съм имала проблем да съм в черното и бялото - понякога черното зарежда бялото, понякога бялото осветява черното. Като метъл концерт, всички питат какво правят хората там, ама никога не са били вътре в мелето (в погото между живота и смъртта). Казвам им това е като да настъпиш газта да надвишиш 200км/ч и да успееш да овладееш скоростта, не волана, не колата, времето - то това е - ти си в центъра между живота и смъртта. И само на метъл концерти има такава енергия, която ме вади от нищото. Там успявам да почувствам, че съм в тяло. Слизам от облаците, искам да живея - да бъда в онзи ин/ян вътре дето се върти, не статичната точка отвън, която цял живот съм всъщност. И за какво ти ги изписах тези емоции - ами толкова е просто - ей това е, бялото и черното на ин и ян - онези скоби дето ти ги рисувам. Успявам да ги раздърпам във времето. А в градината ги виждам на яве. Виждам тези сили на яве раздърпани много. Колко съм отворила сърцето си сега, докато го пиша и се усмихвам и ми е хубаво, щото съм там в природата на моето аз - в нищото. И тогава променям всичко, когато ги раздърпам. Става за часове промяната и за това съм човек извън моето време, който се радва, че е тук  Няма я Велмира, но се радва, че има едно тяло дето носи това име. и какво искам да кажа, че всичко написано, което те карат да четеш и да вярваш е нечие творение на нивото на осъзнаване, на което е автора му. И как някой да ме убеди, че в училището е истината и в книгите - да в словото може. Но този, който  говори какъв е? Ей такива глупости ме тормозят и не ме тормозят, ако ги приема за едно стъпало, по което всеки който чете ще се изкачи и ще стигне по-нагоре, където ще спре и ще продължи нов. Прегръщам те и благодаря, зная, че ти си този друг.

Безвремие във времето нося.
Ангелски глас и невидима кожа
поетична Душа,
обвивка от светлина,
която обагря тялото на вечността.
Светлинно тяло,
което не мога да забравя,
което в мен е, а не е.
Не е интегрирано,
нали съм безвремие
и как да се заземя,
докато съм безвремие и летя.
Ако знам, че любовта е навсякъде и във всичко
ще го направя.
На теория и в сърцето така е,
но това незаземено тяло,
което някак си постоянно бяга
и статичния ум, който го управлява
как да ги променя като не ме допускат с любовта.
Разтварям се над земята,
едно съм с пръстта,
и въздуха, и водата, и тишината.
Укротих вълните на повърхността.
Срещна ме най-после,
прие ме.
Небето, морето и всичко, що е меджу тях,
в него е. В онова безвремие, от което толкова се страхува.
То си е в него, може ли от собствения си страх да се страхува?
Къде е (умът), изгуби се, сля се в сърцето с вечността.

Раздавам надежди на кея,
облачно е, защо да не посветя.
Утрото предстои, ново за себе си
в мен е поредното х.
Облачно е, да, но то ще изгреее
ще е там горе над облаците ще ми се смее.
И аз ще съм под тях сгушена в надеждите, които раздавам.
Ще се слеем, то е ясно.
И ще се поздравим с усмивка в сърцата.
Питаш ме какво е,
как ще разбера, когато изгрее?
Слънчево - топло, тюркоазеното море, което си ти
ще се промени в малиново - червено, после с твоето бяло сърце
ще измиеш облачното небе и ще си грейне слънчевото топло сърце.
Отразено от теб.
И ще грее,
и ще е така.
Въпросът е ние греем ли,
топлим ли с любовта?
Реторичен въпрос,
докато раздавам надежди над облачното море.

Неделно меланхолично отклонение

Няма различни светове, нито различни реалности, нито паралелни вселени.  Единственото сигурно е, че те има теб в това тяло, което живее в неговата вибрация на осъзнаване. Пребивавайки там, няма как да се срещнеш с тези, които трептят с тяхната честота в тяхното ниво на осъзнаване на Душата. Но ги усещаш и знаеш, че има "други" нива, защото трептите в една обща голяма Вселена. Усещате се, но много рядко се докосвате един до друг - и ако това се случи е само, когато енергиите ви са синхронизирани и трябва да научите нещо, да помогнете на някой. И понеже това моментно съвпадение не резонира на постоянната вибрация, с която трептите се разделяте. И това ни вкарва в илюзията на различните светове и паралелни реалности. Ако погледнеш през очите на Твореца ще разбереш, че ти си светлинка, която в началото е едва доловима, но след хиляди животи и прераждания тази светлина се увеличава още и още и ти се разширяваш ставаш все по-чувствителен към другите, все по-близък с тях, все по-осъзнат. И спираш да забелязваш различията. Фокусираш се върху това, което ви обединява. Виж как ще го пресъздам като визуална картина това осъзнаване на Душата. Ако си представиш, че сега пристигаш тук, в това тяло. То е като да си в кола, с която си стигнал до дома, стоиш пред портата, която се отваря и е тъмно, но щом се отвори, отпуснеш педала, натиснеш газта, за да паркираш в гаража, който е навътре в двора виждаш, че градинска лампа светва, за да освети пътя ти, после светва втора, навлизаш навътре и с всяко завъртане на гумите светва нова и нова. Достигаш целта - колата ти е в гаража. Излизаш и навсякъде в двора е светло. Поглеждаш назад, но продължаваш - влизаш си вкъщи и си вършиш твоите неща за момента. Когато се събудиш на следващия ден същото ще продължи. Докато след време просто няма да ти е достатъчно като чувство. Ще поискаш да оставиш колата в гаража. Ще тръгнеш пеш по друга пътека, ще усетиш, че света е различен сега, извън колата. Някак по-истински, събужда забравени спомени в теб. Щи видиш, че има и други хора, които вървят с теб, ще започнеш да забелязваш слънчевата светлина. Ще почувстваш Енергията и. И тази стара къща вече няма да ти е приятна и ще поискаш да я смениш. И така колкото живота решиш можеш да сменяш телата си (както стара кола или къща). В един миг ще ти омръзне да се местиш, ще направиш ремонт, може и да я събориш и да останеш под звездите без нея. Та за какво ти е, когато имаш цяла вселена, която е твоя дом, на твоята Душа. И когато си там под небето разбираш колко много си се ограничавал, докато си стоял затворен, че извън къщата има красота, на която никога преди не си отдавал внимание. Ще усетиш защитеност извън къщата, ще усетиш свързаност с другите около теб, но най-ценното е че собствената ти връзка с Душата ще бъде толкова силна, че това, което до сега е било твой Дом ще загуби смисъл. Защото си преминал към следващото ниво. А в него няма къщи и коли. Има друго. На неговото ниво, не материално. И така, ниво след ниво разбираш, че нищо не е паралелно - постепенно е. Нямам представа защо ги пиша тия неща, но онзи пример с лампите и пътеката водеща до гаража ми беше най-лесно да дам на моето ниво на осъзнаване. Смешно приземявам това, което е реалността. Но само, когато свиеш нещата до степен, че да си над тях трезво можеш да прецениш ти къде си.  И няма как да сгрешиш. Свивай до товето ниво всеки проблем, който имаш. До там, че да го обханеш с ръце и да го изстреляш нагоре. Той там ще изчезне. :) Всичко е просто игра на ума, докато стигнем до сърцето и не заживеем в него.

Сребърен плащ от телата ни пада,
за да ги синхронизира към честотите на любовта,
златно-бялата лъчиста светлина,
която прониква
и те кара да се чувстваш в тази вселена,
в която си,
тук на тази земя,
да почувстваш връзката си с дома
и себе си
и другите.
Тези други, които трептите на тази честота.
Прави те съхранен и защитен там,
където до сега плащта те затваряше в ненужна суета.
На външните прояви на Его-любовта.
И е различно да си себе си пред другите,
защо не се довериш на себе си, не на другите.
Пусни се от всички "ограничения",
които игнорираш.
Слей се в тях такъв, какъвто си,
спусни се в сърцето,
виждаш ли да си ограничен.
А прегради, а илюзии, а мечти,
има просто любов,
тази която е и отвън около теб,
когато плащта на ограничението се стопи.