Златен дъжд от самота
в дъждовна гора
слива нашите тела.
Самотни дървета в тишина
крият любовта  в гора от голи тела.
Мокри корони от тъмното бягат.
Листа в дъжда едно в друго докосват.
Луната около тях с красотата блести.
Самотно поклащат крехките си листа
в повика на нежността във ветровита гора.
На къде ли ги вее отново любовта.
Славеят пее, за кой ли е тук.
И лимонена лоницера чува ги
как с устни се смеят,
деца в дъждовна гора.
Дървета самотни в нощта.
Славеят пее за тях,
кой да го чуе.
по-тихи от любовта,
говорят по между си като разклащат листа,
вятъра дирижира тяхната гора
златен дъжд, самотни тела,
сплели се в любовта.