Споделено в мен

Цял ден в мълчание, време, в което тишината трайно се е настанила в съзнанието ми и тихата вода, в която се къпе му доставя такова чувство, че не смея да дишам, за да не събудя вълнички в прекрасната гледка в сърцето ми. О, колко много говоря за този миг щастие, в който нищо не искаш, защото чувстваш тишината в себе си, тишината, която те свързва с цялата вселена и там в този интимен миг на сливане по между ви нямаш желания, очаквания, стремежи, мечти, радости, капризи, възклицания, срещи...имаш всичко, всичко - такова каквото е. Миг като този, когато си изкачил най-високият връх в планината, сядаш на най-красивия камък - поглеждаш около теб и тази величествена гледка те кара да се разплачеш. Толкова е нереално, че проронваш сълза и притихваш в себе си. Толкова е красиво, че докато стоя в сърцето си и плувам в него мога да видя изгрева, да наблюдавам движението на облаците, да слушам песента на хората, които ме докосват, да рецитирам в стихове планината. Мога да бъда всичко, но съм нищо и никой - частица Божествена искрица, която гори в своята собствена лодка, като човешко тяло, и която плува в своята собствена река - човешки живот, с мотора на своето собствено сърце. В него съм такава, каквато съм - и те виждам такъв. какъвто си. И те обичам! И ти пожелавам още една безкрайно красива земна година, наситена с твоята собствена картина на реалността - такава, каквато живота ще илюстрира през теб към света. Позволи да си неподвластен на външните фактори и си направи подаръка да бъдеш чист, прозрачен инструмент в ръцете на Духа, който ще сподели през теб най-красивата приказка през още една цяла прекрасна нова година.

Мълчание, изпълнено с глас,
думи, чрез чувства проектирани с цвят
на слънчогледово-оранжево малиново море
погалено с полъха на пенливо розе,
създава в балончетата си нови мечти
и ги пука във въздуха, сякаш, че разпалва искри,
искра след искра, изстреляна бързо угасва,
колко нехайни са те,
като мисли създадени в умове,
възникнали бързо се губят,
лишени от чувство, от такт,
без мелодия, просто моментен екстаз.
Вълнуваш се, че нещо трепва в теб,
но толкова бързо се стапя,
сякаш снежинка в топлата длан,
която отнасяш в сърцето,
разтопена без форма
но то вижда в нея една безкрайна вселена,
капка чиста роса, грееща с енергията на твоята ръка,
и така силно затопля дланта,
сякаш е огън невидим, който усещаш в цялото същество,
което те свързва в едно
с Божествената изначална искра, обливаща те като мъгла,
след която грейва деня.

Частички себе си отвъд

Нека в утрото ухая,
както в твоите очи.
Нека в изгрева се слея,
както в твоите мечти.
Нека с тишината си събудя нежност,
както нежна е пръстта.
И с ръка да я погаля,
както галя те с дъха.
Със светлина се сливам с деня,
както вятъра се слива с песента
и опрян в листата нежни, свири
и рисува себе си пред нас.
Попивам го в слуха си
и отнасям се навътре към дъха,
заслушана в него себе си забравям
и едно съм с всичко, което е.
Потъвам в тишина,
заспивам,
будя се, но вече не в себе си,
а в нас.
Които просто сме,
неопределени,
безгранични,
частички себе си отвъд.

Следи от рани, заличени като мъглата,
когато проправи си път светлината.
Следи от болка, измити като дъжда,
когато събуди се за нов живот пролетта.
Следи от всичко, което бе потънало в сън се събуди,
когато сладостта от аромата на къри
трайно се настани в градината на моите чувства.
Разцъфтя като ухание с пролетта
и може би донесе ми онази дъга,
под която нещата да случвам тук и сега,
без роля и име - такива, каквито са.
Прости, но с простотата си те пленяват.
С мекотата на копринена риза, която винаги чувстваш жива на теб,
плъзгаш се с времето, което винаги пише по теб с енергията,
докосваща те сега.