Всичко, което случва се в  денят между слънцето и луната,
пясъкът и камъните в реката в гората.
Скалите на морския бряг и пясъка на Душата.
Твоята воля и волята, вплетена в небесата.
Всичко синхронно се пренарежда, когато любовта от очите ти се процежда.
Сякаш с лека тъга изтича злобата, завистта на света, през който вървиш.
Надминаваш ги и искриш
с чистота на лъча, който през теб се вкоренява в земята.
Газиш в тревата, която е блато за някой,
за други лечебна омара след паднала през нощта им влажна мъглива покая.
Не зная защо, но винаги, когато те видя изплува в мен
пясъкът и морето и конят, който съм аз,
а ти си ездачът.
Ездачът, който знае посоката, до която иска да стигне
и аз конят, който знае пътят, по който да те отведе до там.
Преплитане в пълнота,
завършване в целостта.
Любов отвъд дуалността.
Любов, отвъд физическото,
силно Душевно свързана по между.
Обичам те сред всичко и всички в едно
от гледна точка сега.