Споделено в мен

Цял ден в мълчание, време, в което тишината трайно се е настанила в съзнанието ми и тихата вода, в която се къпе му доставя такова чувство, че не смея да дишам, за да не събудя вълнички в прекрасната гледка в сърцето ми. О, колко много говоря за този миг щастие, в който нищо не искаш, защото чувстваш тишината в себе си, тишината, която те свързва с цялата вселена и там в този интимен миг на сливане по между ви нямаш желания, очаквания, стремежи, мечти, радости, капризи, възклицания, срещи...имаш всичко, всичко - такова каквото е. Миг като този, когато си изкачил най-високият връх в планината, сядаш на най-красивия камък - поглеждаш около теб и тази величествена гледка те кара да се разплачеш. Толкова е нереално, че проронваш сълза и притихваш в себе си. Толкова е красиво, че докато стоя в сърцето си и плувам в него мога да видя изгрева, да наблюдавам движението на облаците, да слушам песента на хората, които ме докосват, да рецитирам в стихове планината. Мога да бъда всичко, но съм нищо и никой - частица Божествена искрица, която гори в своята собствена лодка, като човешко тяло, и която плува в своята собствена река - човешки живот, с мотора на своето собствено сърце. В него съм такава, каквато съм - и те виждам такъв. какъвто си. И те обичам! И ти пожелавам още една безкрайно красива земна година, наситена с твоята собствена картина на реалността - такава, каквато живота ще илюстрира през теб към света. Позволи да си неподвластен на външните фактори и си направи подаръка да бъдеш чист, прозрачен инструмент в ръцете на Духа, който ще сподели през теб най-красивата приказка през още една цяла прекрасна нова година.

Мълчание, изпълнено с глас,
думи, чрез чувства проектирани с цвят
на слънчогледово-оранжево малиново море
погалено с полъха на пенливо розе,
създава в балончетата си нови мечти
и ги пука във въздуха, сякаш, че разпалва искри,
искра след искра, изстреляна бързо угасва,
колко нехайни са те,
като мисли създадени в умове,
възникнали бързо се губят,
лишени от чувство, от такт,
без мелодия, просто моментен екстаз.
Вълнуваш се, че нещо трепва в теб,
но толкова бързо се стапя,
сякаш снежинка в топлата длан,
която отнасяш в сърцето,
разтопена без форма
но то вижда в нея една безкрайна вселена,
капка чиста роса, грееща с енергията на твоята ръка,
и така силно затопля дланта,
сякаш е огън невидим, който усещаш в цялото същество,
което те свързва в едно
с Божествената изначална искра, обливаща те като мъгла,
след която грейва деня.

Частички себе си отвъд

Нека в утрото ухая,
както в твоите очи.
Нека в изгрева се слея,
както в твоите мечти.
Нека с тишината си събудя нежност,
както нежна е пръстта.
И с ръка да я погаля,
както галя те с дъха.
Със светлина се сливам с деня,
както вятъра се слива с песента
и опрян в листата нежни, свири
и рисува себе си пред нас.
Попивам го в слуха си
и отнасям се навътре към дъха,
заслушана в него себе си забравям
и едно съм с всичко, което е.
Потъвам в тишина,
заспивам,
будя се, но вече не в себе си,
а в нас.
Които просто сме,
неопределени,
безгранични,
частички себе си отвъд.

Следи от рани, заличени като мъглата,
когато проправи си път светлината.
Следи от болка, измити като дъжда,
когато събуди се за нов живот пролетта.
Следи от всичко, което бе потънало в сън се събуди,
когато сладостта от аромата на къри
трайно се настани в градината на моите чувства.
Разцъфтя като ухание с пролетта
и може би донесе ми онази дъга,
под която нещата да случвам тук и сега,
без роля и име - такива, каквито са.
Прости, но с простотата си те пленяват.
С мекотата на копринена риза, която винаги чувстваш жива на теб,
плъзгаш се с времето, което винаги пише по теб с енергията,
докосваща те сега. 

Всеки път щом те докосна разбирам,
че в себе си изричам думи,
които след време ще променят посоката, в която вървя.
Не просто ще стопирам по пътя, буквално ще се завъртя
и ще тръгна дълбоко навътре - към себе си,
скрита мъдрост, която събуждаш
и аз самата не зная колко сила
си ми предал, та да забравя, че изобщо ме има
като човек, който е в тяло и съществува реално,
защото когато се съберем виждам само една огромна светлина.
И в нея се губя.
Разбираш ли, няма ни тук на тази земя,
сливаме се вътре тела с тела
етер и плът,
огън и лед
и водата потича
или се изпарява.
Чувствам всичко това и едновременно нищо.
Тук съм, но и се губя

Мъдростта в знакът на деня откриваш.
Първо в утрото се взираш,
 в отлетял пейзаж от нощна сцена.
Буден бе, докато сънува.
 Спейки със света политна към далечна закотвена във вечността скала.
Високо към нея се издигна, сля се с очи в безкрайността.
Дори за миг не се попита:
какво се случва, на къде вървя...
Доверието те научи да следваш посоката си със сърце
и може би то ще ти покаже,
когато утре под небето слънцето се скрие в облак дим
къде разгаря огън, топлещ със слънчевите си лъчи.
Някак постоянно чувство се заражда в теб,
да бъдеш в свободата,
да и се поддадеш.
Като на узряла диня в летен ден да се наситиш.
И когато я опиташ и споделили любовта в едно,
продължаваш пътешествието като земното кълбо.
Където вечер слънцето залязва с разкошен цвят, скалата се обагря.
Стоиш на нея, когато звездите вече греят,
запяваш твоята творба с нежен глас,
някъде в небето луната чува те,
откликва -
усилва като с прожектор пътя ти.
Наметва те с бяло-синята си пелена
приютява те в собствената си страна.
И с нея тъкмо слели сте, се разделяте в деня.
Колкото и да се опитваш да ги задържиш моментите си отминават
те и за това никога не се повтарят.
Пъстротата сплита се в теб
Научи се да си като ненаписан етикет
не залепвай върху стока,
която няма стойност в материалността.
Остани безценен дар за тези, с които избереш
не си играй.
И даровете ще се върнат там, от където балансът във вселената реши.
Просто се движи и си избирай,
защото всичко е в изобилие
неограничено,
каквото е съзнанието ти, човече :)

Безкрайно много врати ми предстои да отворя
да се пренеса отвъд небосклона,
там от където пристигам с мечти,
цели или както ти е удобно го наречи.
Там, от където започвам като частица земя
за да се превърна в жена,
която да създава красота в светлина
отвъд времето си,
отвъд реалността си,
отвъд себе си дори.
Там, където си всичко,
дори твоите собствени мечти.
Остров извън битието,
закотвен здраво в сърцето
на една жена,
без твърда земя,
защото е във всечко, което е тя.
Храм от пустота и тишина,
храм на любовта
на моята и твоята душа.
Храм на ... ти довърши

Има ли свят, който не съществува?

И какво, ако затворя врата,
която отдавна никой не ми отваря...
Какво, ако спра да чукам, там,
където отдавна никой не влиза,
никой не съществува,
никой не подозира, че живот съществува.
Какво, ако вляза през стената
и остана в това тайнство, което да споделям с небесата.
Ще бъда ли по-различна?
Ще има ли кой да се смее и кой да ме сочи :)
Ще съм напълно същата (като тях), просто представата,
която всеки носи в главата за нещата,
които са в рамка "нормални"
е много различна.
И какво, ако съм вън от нечия рамка?
Нека бъда просто мазилка, на която някой да закачи
поредния трофей на модерен, актуален творец.
А този, който ме сочи нека си бъде консуматор,
но "нормален" за себе си,
и другите в обществото.
Напълно еднакви сме, просто гледаме от различна переспектива,
от различна точка на пътя, по който вървим,
от различна страна, на която принадлежим...

Енергията на всяко ново начало
се намагнетизира с любов,
облива се с тишина
и измива в нежността
на една Душа,
която дълбоко в теб
разговаря с Майката Земя.
Умее да слуша и вдишва зова,
който новата искра на любовта разтваря
чрез себе си,
чрез гласа на Божествеността.
Искряща вода от планинска река
течаща в теб
през енергия на Божественността
на Духа,
на нетленността на физическата реалност.
Твоят свят извън всяка материалност.
Твоят свят е Божествен дар,
преминал времето,
закотвил се в любовта,
която плува през него,
сякаш носи се като лотосов цвят над водата,
докато корените здраво те свързват със земята
с блатото
с реката.
Тека без посока,
където е нужно спирам,
после отново отплавам.
Спирам се там, където е нужно да посея любов,
жъна разкош, извън физиката на този свят.
Толкова сензитивност на телата ми не се събират
в едно физическо тяло.
Тясно е, но е начало на нещо различно
и символично
като бялата птица
и лъча светлина.
Като житото и лъва в герба на една страна,
в която родих се да служа.
Година след година,
в различна епоха се връщам в България,
за да избавя утайката на робство от бутилката с елексир
че всеки, който пие вода от тази земя да се връща и да живее щастлив.
Дали успявам, сам ми отговори...
Ела в мен, обгърни ме с любовта,
нека бъдем повече в тази земя,
на любовта
отвъд реалността.

Намерих те в свят на чувства отвъд реалността.
Докоснах те с нежността на утринна картина в планината
високо над росата под циклама в мъха на пелената
след срама от тишината и изгрева на първите лъчи
някъде между пет и шест в зори се спрях,
за да вдишам с ноздри пролетния аромат
на диви орхидеи
над полето от рози и олеи...
Не си го преживял?
Ела, това е моят храм
дълбоко в сърцето,
остани в него,
колкото поискаш,
защото тишината ми е ценна
и я пазя с любов.
Споделям ти я без надслов.
Заповядай с твоя собствен текст,
бродиран върху кожата ми  с релеф
нали умееш да рисуваш :)

Моноспектакъл

В долина на смокиня
цъфнал цвят на къпина те гали.
Усещаш ли колко много пари,
когато бодлите по тялото ти свлича.
И когато откъснеш плода насладата
изкоренява тръна съпротива.
Нужно ли бе да го има
щом подвластен си на любовта в една игра,
която преди да започне,
знаеш че ще загубиш.
Битка, която ще спечелиш,
когато другият падне.
Защо тогава си мислиш, че си някъде,
когато не си.
В илюзията си!
Твоята собствена вселена,
която прожектира сценарият ти в ума.
Не, не е този, който принтира и идвайки от вечността захвърли.
Сега импровизираш.
В твоя личен театър без сценарист и режисьор.
Ти си без тях, дори си актьор.
Харесва ти да галиш себе си с драми, комедии
нещо друго?
Ооо, да има и моноспектакъл в жанра.
Но той е за най-накрая,
когато усвоиш живота до такава степен,
че осъзнаеш, че човека е ненужно да играе,
когато е постоянно в неговия си моноспектакъл.

Цвят в градина пустота

Умея да откривам красотата в едно перо,
което от ятото пингвини долетя до мен.
От южния полюс до безкрайността,
извън окръжността
на тази нетленна земя.
И то проговори ми като дете.
Майко Земя,
не плачи,
че твоите деди те оставят да остаряваш
без гора,
когато дълбоко в твоята вода тека аз.
Твоята сестра от вечността.
Ще напоя всички семена,
които си запазила в теб.
Ще поникнат нови дървета,
ще се родят нови, красиви цветчета.
Виолетовият бряг ще бъде винаги там,
за нас.
Да пречиства с любовта болката,
която таиш.
Ще я възпламени и изгори
и ще сътвори земя,
каквато изначало помня.
Не, няма да описвам спомени,
защото съм дошла да ги създавам.
Всичко, което видях от вечността
предавам едно към едно в моето същество
и творя с ръце, изцапани, не с перце, нито с глина,
а с калта на тази пустиня.

В ТЕБ III

Напълно изчезнах,
загубих се в теб.
Слях се с твоето аз, да бях себе си преди нас.
Знаех коя съм, не знаех, че те търся,
преди да ме намериш.
Показа ми, че съм несъвършена,
на мен.
О, толкова сигурна бях, че съм!
И това ми харесва - да виждам,
че има какво да науча,
когато знам, че всичко зная.
Толкова е съвършено,
да четеш,
а да си неграмотен.
Да пиеш, а да бъдеш жаден.
Да се храниш и да си лягаш гладен.
Да обичаш и да изпитваш болката в света.
Къде, кога пропука се страха
и те превърна в дете на любовта.
Кога избра да си светло на пред страха.
Защо ненужно дълго отлагам и се крия в себе си пред света,
който с черно мастило оцветява цветните ми мечти.
Не, не са илюзия, илюзията си ти.
Че съществуваш,
а не си.
Реален си пред мен,
а не си на себе си
в теб.
И това боли,
защо не мога да те разгадая
и да слея тялото ти с безкрая.
Защо те губя, когато те нямам.
Това се разбира с Душа,
която говори чрез теб,
а тук на земята кои сме?
Защо не се съберем,
защо разговаряме само чрез полето на универсалния ум.
Толкова много фрагменти ли е нужно да съберем,
че да разберем, че светлината, която ни свързва
е по-красива от всичко, което ни разделя.
И ако ни разделя, не е ли само, за да ни събере
най-накрая.
И ако тази експлозия се случи
знаеш ли колко много любов ще изригне в пространството на Дома.
Но тук на Земята.
И е красиво,
и аз го виждам
като бяло цвете с червени обкантени венчелистчета,
като тишината и радостта от срещата ни на земята.
Да, не сме от тази планета.
Нито ти, нито аз.
И двамата сме тук, за да помогнем...,
но защо да го говоря, когато се чувства толкова силно.
Има ли смисъл,
просто ме намери,
в теб.

АНГЕЛСКА ДУША

Ангелска моя Душа,
родена въпреки страха
от срив и разруха в тленността.
Ангелска моя Душа
невидяла на яве, що остави в Дома,
щом слезе в дупката на преходността.
Ангелска моя песен,
напявана вечно
чрез онова, което ежедневно
правя в света на малките земни човеци.
Ангелска моя Душа,
родена в безкрайната сфера на дуалността.
Дошла да научи,
че животът е извън нея,
но кой е, къде е, кога протича?
Или изтича като пясък през дланите
на човека, решен да го съхрани - на сила, с инат
въпреки, че не може, той стиска и притиска борбата,
но към кого?
Къде си? Кой си?
Човече, светлина си, не виждаш ли аурата си вече,
не чуваш ли дъхът ми? С теб съм!
Едно сме!
В любовта на безкрайността те чувствам
и притискам с мекота
на крайезерна вълна
в гора на горски теменуги те откривам и лягам в теб,
заспивам.
В дланите си те притискам.
Усещам влажната земя,
сърцето ми я стопля,
появява се мъгла.
Изчезва!
Пак се сляхме.
В едно.
голямо единно общество
Любов!
Една, за теб

Остаряла от нежност,
финна Божествена искра,
накъсана,
с прозрачни нишки
на надежда една крепи се сега.
Някога, когато се зароди
от вечността бе здрава
и еластична
а сега е твърда, едва подвижна.
Вкаменена като отломка в пръстта.
Като антика в музея на нечия страна.
Имам добра новина,
нишката би могъл да превърнеш отново
в онова първоначално снопче светлина,
което те доведе на тази земя.
Погледни със сърце през света,
слей себе си с деня,
отпусни се на тази мечта,
която е вътре в теб
и ела,
нека сме заедно на брега,
който няма начало и край,
защото сме свързани
и от една страна!

В един безкраен бяг
се озовах пред бряг
с лилави теменуги,
пъстри мидени прашинки
и много, много пухкави снежинки.
Не, не беше сняг и бе октомври,
но много ветровит, студен
и след залеза на тишината,
точно преди изгрева на луната
бе мъгливо и мистично
и плъзкайки нозе по пясъчния бряг
вятъра раздухваше насъбралия се като сняг
песъклив морски бряг.
И забравих, че е тъмно, ветровито и студено.
Бях просто там,
в едно с морето.
Нямаше никой, освен вълните,
изпълващи ме с тишина,
сякаш поглъщаха ме цялата с любовта
на тази прекрасна слънчева страна,
в която доведе ме Душата.
И тук откривам, че имам време
да се насладя на вечността,
но през опита на човечността,
в тяло, бих могла да съм
добра, и да изпращам любовта.
Но мога и да я приема обратно в мен,
мога и да я завихря към всеки нежелан проблем
и да го наситя с любовта,
та да го изчистя в реалността.
Мога, и съм,
просто съм.

Едно същество

Върнах се в реалността
слях устни с безкрайността
докосвах те с ръце от светлина
сякаш угасна пламъка в нощта, когато
в силния поток от моите чувства
и тихия стон на твоите мисли,
разкъса се връзката на брега,
когато лодката отплава към вътрешността
на сърцето ми без теб.
Всичко може да се възобнови,
няма пясъчен часовник, който да угася
праха, когато е пълен с искри на любовта.
Може всичко да започне отначало,
може да е в океана
на протегнатия сал от мен,
и нека е така, както е добре за теб.
Теменугите цъфтят в полето и в планината,
и в саксия на перваза,
те нямат си любимо място, защото са себе си, където и да са.
Какво, ако те обичам без адрес, без име, без посока.
За мен времето е просто плазма,
в него съм, но то ме свързва с всичко, що е.
И съм тук и 2030-та и в 1908-ма,
и навсякъде те виждам,
няма как да те изолирам,
в мен си,
звук в клетките ми,
мелодия във въздуха ми,
рисунка в пътя ми
сълза в очите ми,
навсякъде и никъде.
Просто сме...едно.

Всичко, което случва се в  денят между слънцето и луната,
пясъкът и камъните в реката в гората.
Скалите на морския бряг и пясъка на Душата.
Твоята воля и волята, вплетена в небесата.
Всичко синхронно се пренарежда, когато любовта от очите ти се процежда.
Сякаш с лека тъга изтича злобата, завистта на света, през който вървиш.
Надминаваш ги и искриш
с чистота на лъча, който през теб се вкоренява в земята.
Газиш в тревата, която е блато за някой,
за други лечебна омара след паднала през нощта им влажна мъглива покая.
Не зная защо, но винаги, когато те видя изплува в мен
пясъкът и морето и конят, който съм аз,
а ти си ездачът.
Ездачът, който знае посоката, до която иска да стигне
и аз конят, който знае пътят, по който да те отведе до там.
Преплитане в пълнота,
завършване в целостта.
Любов отвъд дуалността.
Любов, отвъд физическото,
силно Душевно свързана по между.
Обичам те сред всичко и всички в едно
от гледна точка сега.

Ако си позволя да светя в светлината
и да те виждам отвъд тъмнината.
Ако с теб съм
и в теб създам красотата
на Божествената искра,
родена чрез нас,
то това е любов
между нас.
Как мислиш,
би ли я случил в нас,
ако аз остана сама за миг
ще бъдеш ли с мен,
когато не си.
Би ли ми дал глас, когато мълчиш.
Би ли почувствал гласа,
когато в стаята има единствено светлина.
Ще ме откриеш ли в теб,
когато съм аз някъде на тази земя
гонеща твоя лъч светлина.
Би ли засвирил с мелодия,
която Духа ти подсказва.
Би ли бил себе си в мен?
Аз съм, където и да съм.

В едно и също време на света,
докосваме се аз и ти.
В една окръжност,
плуваща в нежност,
сякаш тишината на луната
и ярките лъчи на пустотата се докосват.
Затварят устни
и се сливат в небесата
на простора
в единство.
Ние сме и не сме.
Какво ли очакваш от дете,
което се радва на водата,
и гази с крака тревата в росата
и бяга в ечемика преди да го ожънат
и се стича към пътеката по която движат се конете.
И ги гони, и настига ги, и ги прегръща.
Едно са, в една голяма нива,
наречена живот.
Няма граница под този небесвод.
Разтвори сърце и погледни
като зеница е света в теб.
Малък, че да го докоснеш,
да го приютиш в теб,
да го облееш в любов.
Такъв е, за теб е.

НАРИСУВАЙ СИ КАРТИНА XXIII

Бяла звезда на кея докосвам.
Сливам огъня с морето.
В Душата ми с нежност творя.
Сътворявам свят в красота,
където има много време да съм
това, което съм.
Не ми е нужно да се преструвам,
стрелям право в целта,
с думи на любовта.
Играя в него,
имам много време,
за да го опозная
и да ми хареса,
да го излъчвам към небето
и земята.
Да ги свързвам в тишината на ума.
Да бъда риба в моята вода.
Да съм видра и на суша
и на студа.
Да съм подземна фея на лотоси
с блатни корени
и ароматни цветове.
И да съм колибри в анасонови цветове.
Няма облаче в моето небе,
картината е ясна,
нарисувана сърце в сърце.

Боли, когато зная, че те наранявам,
за това не си го позволявам.
Обливам те с любов,
дори и да боли,
аз бих го понесла в себе си
отвъд страха,
защото ще увелича Божествеността
течаща в мен.
И ако отново има болка ще се върна,
ще те прегърна
и ще помълча до теб.
Ще те разбера,
ще ти простя,
и изчистени от любовта
ще си вървя
по моят нов път.
Но разделили сме се вече
и отвъд телата властва само тишината.
Тя е излекувала ума,
сърцето се усмихва,
и притихва в цялото,
в живота, който продължавам да следвам
в светлината на своето сърце,
моето,
такова каквото бе.

Божествен мой ден,
отдели ме от дуалността,
изстреляй ме в реалността
извън кръга
на мъжкото и женското начало,
където те се гонят и обединяват.
Задръж ме вън
в пустотата на Душата,
където е хармония и блясък.
Светъл ден на постоянна тишина.
Облей ме с любовта, та да я предам
през мен и към света.
Обичай ме такава, каквато съм,
та да обичам и другите каквито са.
Направи ме смела, та да понеса
всичко що срещна с изправена снага.
Запази ме лъчезарна, та да радвам мама
в домът и от светлина.
Направи ме по детски наивна,
та да прощавам на хората бедите.
Направи ме любима твоя творба,
та да пиша от сърце на тази земя.
Изпълни с дъх Божетвеността,
течаща в мен,
та да сме свързани навън,
извън дуалността.

Един прекрасен глас

Безизразно красиво,
трогателно свенливо
ме поглеждаш.
С желание да ме докоснеш с мисълта
физически,
да слеем тела в любовта.
И в този монолог от мисли
се появавам аз,
усещам те в танц
в струните на моята Душа,
долавям теб.
И там в нея те обливам с копнеж,
не зная колко би било добре за теб,
но чувствам, че сме двама
и сякаш нямаме преграда,
има само свободно пространство между нас.
Много място, в което да се слеем
и да,
оставям се да бъда част от теб
в мен.
През времето да прелетя
и нека пак се озова,
там, където сме двама.
Винаги съм тук,
понякога те няма,
но идваш, когато пожелаеш,
та нали времето е наше,
не се притеснявай, остани
тук сега е винаги красиво,
неизразено с думи,
почувствано в сърцата,
затоплени с искрата
на Божествено в нас.
Един прекрасен глас.

Готов ли си да споделиш

Би ли могъл да запечаташ безкрайността с мисълта.

Би ли могъл да навлезеш в ума през вечността.
И останеш съхранен,
ненаранен от мисълта в любовта.
Би ли могъл да обичаш небето и тревата като едно
свързващо те същество.
Би ли се почувствал част, парче от земята,
по която вървиш,
когато си бос, а пръстта те попарва от жарките лъчи на любовта.
Би ли бил маково семе - частица черна точица
сред бледо - жълто зърно лимец,
или черно семенце слънчоглед
в ожъната сламено-жълта нива с овес.
Готов ли си да си контраст в общото,
себе си в целостта.
Ненаранен, раждайки се на планетата Земя.
Едно единствено семе,
което ухае на любов в нежността.

Някога в безкрайността
на падащите след дъжда листа
се задържах в капка...
тишина.
Заслушах се в нея.
Бе прозрачно прозорлива,
нашепна ми, онова,
което бях готова да дочуя.
Може би в един от дните на земята
ще науча, че тук съм, за да задържа баланса
между всички сили, които властват.
И, да, няма по-голям процент от тях,
 те всички са в едно.
Синхронизирани като механизъм, за да
има последователност
и няма сила, която да е в повече, че да го дисбалансира.
От нас зависи да го почувстваме в сърцето.
Когато отработим мисълта отвъд сърцето.
Където е златиста светлина и любовта те гали
с най-меката вълна на нежността.
И е топло и е тихо.
И тук няма вятър, нито дъжд,
има вечно слънце.
Винаги е пролет,
защото свежестта на току що разцъфтял люляков храст
те залива.
И се къпеш в росата на твоето щастие.
Щастлив ли си?
Ела при мен,
нека бъдем двама!

Озара 2

Слънчевото утро на покоя стигам,
усмихвам му се и се спирам
В теб се илюстрирам,
зная, че ме чакаш с наслада
в сетивата на земята ме намираш.
Прегръщаш ме нежно и се спираш.
Поглеждаш ме с Душа и се усмихваш.
После ме целуваш
и се спускаш
към земята се оглеждаш.
Сякаш тихичко и шепнеш
твоите слова на благодарност
и отново ме поглеждаш.
Какво ли мислиш си, не зная?
Чета по погледа ти единствено наслада.
Обичам те, която и да си,
има ли значение, когато част от мен си? :)
Където и да си във Вселената едно сме,
свързани Духовно в танц на любовта.

На твоята вълна

Показвам на воля
колко силно мога,
мога да обичам.
Показвам на хора, които често нараняват,
показвам, че мога да ги обичам,
защото да нараняваш е слабост,
чувство на безсилие.
Ето давам им сила,
сила да обичат.
Да обичат себе си
и заедно с това света, в който са.
Когато си някъде - си навсякъде,
нямаш посока, нямаш граница.
Любовта от сърцето обединява,
всичко е в едно
и тогава били наранил частица от себе си.
Или ще изпълваш всеки кът
с доброта, тишина, красота?
Измамно е да си човек,
но е красиво да си мъдър.
Мъдър със знание, получено от вечността.
Отговори на въпроси, които притежваш
ти самият в теб.
Бъди готов да слушаш,
да виждаш знаци
и сигнали от ангелите
в теб, за теб.
Често песните им провокират
нежност, чувство на топлина
внезапна, силна.
Бъди сигурен, че са с теб.
Просто слушай това, което ще ти кажат.
Толкова е просто, да си на една вълна с любовта.

Всяка струна в твоето тяло
акордира с ритъм на тъга.
Гали ме с мекота,
която измива я тъгата
и във вечността се слива.
Едно с Майката Земя,
пръсва се като семена в
пръстта.
След дъжда пропива се с влага
и порите в тишината се докосват.
Сливат се в една напълно нова
истинска любов.
Каква ли би била,
ако ти оставиш я да разцъфти?
Няма я описана в цвят.
Тя е просто без цвят,
едно в пустинята от чувства.
Пустинята отвъд чувства.
Знание, че просто е
докосване между две тела
извън дуалността.
Където има само светлина.
Усмихвам се,
усещаш ли ме
докосни ме,
намери ме.

Семенце любов

Ако някога оставиш нежността на галещата като с коприна мелодия на вечността да прозвучи в теб, ще разбереш, че можеш да композираш и мелодия и текст, докато материализираш чутото отвътре вън през теб. Ако някога позволиш да си просто капка вода в океана от любов ще почувстваш, че си в цялото, докато осъзнаваш кой си отделен в мембрана и закотвен на дъното в Майката Земя, с мисли високо към небесния Баща. И кой си, мили мой? Мелодия, на пиано пресътворима и ангелски глас на богиня. Кой си - Ти си. Приеми се. Такъв си, завършен, цялостен, перфектен, съвършен. В едно, едно единствено зърно, покълнало под слънчевият лъч.

Когато пътуването на Душата ти за пореден път акостира на Земята, и се родиш и отново срещаш живота и спящ мислиш, че ти принадлежи прекарваш много време с тази мисъл, докато бавно и постепенно я заменяш с друга. Илюзията ти се пропуква и разбираш, че нищо не ти принадлежи, освен едно - това, което винаги е в теб, през цялото ти пътешествие :). Принадлежи ти любовта, която носиш и излъчваш в теб. Всичко останало е преживяване във физическо тяло. И с всеки твой дъх откриваш нови и нови хоризонти, чертаеш с мисли, които преплиташ с копнежи. Рисуваш нишки като паяжини. Понякога вярваш, че са реалност, а те са просто мечти, които можеш да материализираш, ако им вдъхнеш много любов от твоята ангелска искра. И докато любовта за едни е стихия, за други е пречка. Пречи им да прекарват спокойно животът си в илюзията, която умът твори. А той може да сътвори и много болка в сърцето, от неосъзнатите действия. И колкото повече болка събираш в сърцето, толкова по-дискомфортно и трудно ти става да навлезеш в него. Толкова повече мъгла задържаш в себе си и лъчите светлина все по-разредени минават през теб. Понякога замисляш ли се за хилядите хора, които спят по пътя ти, Човеко? А искаш ли да бъдат будни като теб? И да творят добро като теб и да има много любов и да е светло и да е красиво и да е така, както е у Дома? О, колко пъти съм го правила. Колко много съм го искала, и колко пъти съм си разбивала главата от камъните по пътя ми, с които са ме замеряли, в които съм се спъвала. Ама боли, ако позволиш да боли. Защото всичко мога да простя и да забравя.  И не спирам, продължавам да светя, това не ме изморява. Тя любовта е безгранична. Някой ден, който и да е той всеки ще открие своята истина, и ако съм му помогнала в един етап от неговият път с това, че за миг съм разсеяла мъглата и слънцето го е огряло, то моята мисия е изпълнена. А твоята каква е? Какво твориш ти, мили мой?

Колко често ти се случва да оставиш усмивката и да скочиш дълбоко. Дълбоко в себе си. И да не те е страх от това, че гледката ще заболи. Защото всичко излекува с очи. С очи на дива фея. Вечер, когато на кея стоеше, а вятъра с вълните плетеше нишка след нишка тишина. И заглаждаше с нежност повърхността на брега, камъните, може би теб. И дълбоко навлязал в Душата си, изпитваш радост, мекота, свобода, любовта, която изпълва цялата твоя вселена. Която с думи не можеш да ораничиш, не можеш да я рамкираш и нарисуваш, че да си я гледаш, когато забравиш къде си. А имаш ли път? Знаеш ли, че всеки твой миг е малка крачка, която след метри и километи те измества от първоначалния план. И как би могъл да се синхронизираш, ако душата е болна. И те е страх да я прегърнеш, и болката, която гнои ти миреше на блато и ботушите, които захвърли в килера ти отесняха... И какво, не искаш да си намериш нови? И да разчистиш твоето блато? Или Душата ти стяга и този затвор, в който я прикова замъглява реалността? Ама коя реалност, тази преди да боли, или сега, когато реши да извадиш пирона и да ремонтираш храма си с нежността. Любими портрете, защо на стената висиш, когато тя се руши? Създай си здрави основи, излез, стига се бори с усмивката си. Когато решиш ще я закачиш, тя е винаги в теб. Изпълни се с любовта, прости си за дните прекарани с тъмнина. Нужна е само искра, която да запалиш. А за да грейне ти е достатъчна любовта. От теб зависи колко силна ще бъде светлината. Колкото повече любов синтезираш, толкова по-силно ще грееш. А има ли рана, която да не заздравява на слънце? Сърцето ти ще е пълно с това, което позволиш да навлезе в него. Ако излъчваш любов, ще чувстваш мекота, и колкото повече се разтваряш в нея, толкова повече се променяш, грееш, твориш, искриш. Има ли смисъл да живееш на тъмно? Ти избери твоето пространство обикни :)

Има моменти, в които правим избор да останем себе си. И когато този избор ни провокира да поемем отговорност, пък била тя и свързана с това да останем сами в един определен момент е нещо нормално. Приемайки го като такова - нещата плавно се задвижват в твоята посока. Няма как да променяш вибрацията си и да останеш закотвен в една позиция, на едно място, с едни хора. Ако те не се променят с твоите темпове и сте десинхронизирани, е нормално вселената да предизвика промяна. И тази промяна е винаги, за да те намести към новата честота, така че да бъдеш в синхрон със себе си и със средата, която те заобикаля. Всеки ден правя своите избори и никога не ми е пукало какво си мислят другите за мен, пък били те и много близки хора. Защото, ако има някой който да разбира моите избори - това е вътрешния ми глас. И когато след толкова много промени достигаш момент, в който си казваш: "Да, това съм аз. И каквото и да правя, с когото и да съм, където и да живея ще бъда себе си" разбираш, че всички раздели са си стрували. И дори да ти се иска да се обадиш на приятел от преди 2-3 години и да поговорите, бързината, с която мълчаливата пауза заема пространството е много голяма. И няма как да не оценяваш новите хора, които навлизат в света ти и да не си им благодарен. За това, че по най-прекрасния начин се наместват в живота ти и го споделят с отворено сърце. И какво, ако утре сте други? Това е промяната, движението, пътуването на Душата между реалности. Знай, че в която и реалност да се намираш - винаги ще имаш това, от което Духът ти се нуждае в този момент. Благодаря, че сме заедно и споделяме енергията си! Обичам ви!

НАРИСУВАЙ СИ КАРТИНА XXI

 

В една градина на балкона те открих.
Държеше чаша с вино
и бавно от нея отпи.
Наслади се на вкуса, докато
червените воали
играеха с тишината в нощта.
Дали изобщо бяха воали или облаци
от твоят ауричен храм не зная.
Защото мистичната градина на балкона,
която обитаваш
те пренася в паралелен свят.
С черен кукуряк,
цъфтящ през юли
и смокини зреещи
с малини.
Събираш себе си и се разплиташ
някъде в розе от емоции
на виолетова теменуга.
Захаросана върху сладкиш,
не, не е кич!
Кокетна е!
Нарисувай я в твоята картина.
И я сподели с мен! :)

В хармония с нежността

Колко много уморени крила
на кацащи птици в нощта
те достигат.
Сядаш тихо до тях,
сякаш прозираш
в Душата им нежност.
Видимо в невидимото
изричаш.
Две топли думи и
трохи от отминалия ден се отхвърлят
от теб към земята.
Падат и разпрашава ги суетата.
Нежно тишината зовеш.
Навлиза в теб
и едно си с тези същества.
Поемаш в себе си посланието им сега.
Обгръщат те с крила,
а ти само оставаш това светло същество
от земята призовано да ги обича.
Не, все още не знаеш
че дошъл си с мисия в този свят.
Не все още не осъзнаваш своят талант.
Не, не е време да пропиляваш поредния шанс
от живота ти подарен.
Моля те чуй ме,
тук съм заради теб.
Просто бъди такъв, какъвто си!

Мечтаеш да ме направиш щастлива,
но аз вече съм.
Защото себе си съм,
играя в любовта
с мелодия на нежността.
Не ми е важно да те имам,
когато знам, че си в мен.
Всъщност винаги били сме двама,
просто сега вселената помага да се слеем.
Няма нужда да копнеем за нещо,
което в нас е.
Отдай му се,
за нас е!

Няма сила, която да те спре, когато пожелаеш да oвладееш собствената си сила и да я насочваш по правилния начин. Няма сила, която да те спре да овладееш майсторството си. Няма сила, която да те спре да твориш в добро, когато го поискаш. Няма сила, която да те спре да владееш всичко, което си, когато знаеш кой си. Тогава ти знаеш на къде вървиш и в кого да се довериш. Когато знаеш кой си - центриран си и заземяваш светлината на твоята Душа. Превръщаш се в проводник (в канал). Просто твориш от и за любов. Когато си спомниш кой си, и си свързан с вътрешния си глас, центриран си в себе си - тогава посланията, които получаваш са чисти, лишени от паразити. Тогава постигаш мисията си и си способен да твориш добро за света, в който си физически, и за мястото, от което идваш. Защото един ден всички ще бъдем светлина. Един ден ще бъдем в дома, който изградим, докато стоим и просто сме сега. Това е мисията ни. Да се развиваме в посока към светлината, творейки извън правилата на някой извън собствения ни глас. Защото той е единственият радар, който открива, кога какво е необходимо да се направи. И тази информация от вътрешния ни глас е най-голямата мъдрост, която можем да използваме на земята. Защото тогава не са необходими книги, които да четем. Когато знаем кои сме, не са ни нужни авторитети. Нужна е само вяра във вътрешната светлина, ако в този момент не я виждаме. Необходимо е доверие, ако в този миг се колебаем, че се движим в нашата посока. Нужна е смелост, за да заявяваме кои сме и да изказваме своята истина. Нужна е вътрешна мотивация, за да се развиваме. Само, когато вътрешният огън гори, поддържаме храма си чист от мечти на илюзорното тяло, на Его-то, на ума. Само, когато вътрешния огън гори, сме себе си, дори и когато сме сами.

Днес е един от онези дни, в които усещаш, че нямаш врагове, или приятели, защото всички сте свързани. И ти не съществуваш, нямаш граници. В безкрайността си, плавно се движиш нагоре, лишен от собствените си окови. Летиш в небето, докато ходиш по земята. Забил си котва, крилата те теглят нависоко, докато краката ровят надълбоко...

Безкрайно времето тече,
проправя си пътеки,
реве,
в извора на твоята Душа се спира
И от нея чиста светлина попива.
Смея ли да бъда друга,
когато знам коя съм
и собствената си светлина отразям.
Нямам роли, не играя.
Сценарият го няма.
Дори за Творецът не съществува.
Тук сега е.
От всички посоки,
където и да се обърна красота отвъд времето
виждам.
Изразява се в това,
да правиш каквото и да е в синхрон с любовта.
Дали вибрирам в моята честота,
това е отговор, който получавам,
когато съм сама.
Ако все още любовта е в мен,
и цялото е едно с мен
и усещам всеки дъх,
във всичко което Е
безпредметно е да се съмнявам.
Няма време, в което да наблюдавам страха,
просто го обливам с любовта.
Така или иначе всичко е едно,
 просто формата търпи покой.
Да, дори когато неосъзнато стоиш
и мислиш, че просто редиш красиви листа
по брега от нападалите цветя,
извършваш ритуал.
Визуализираш собствения си потенциал.
Творенето е форма извън рамките в ума.
Какво ли ще е, ако винаги си извън кръга.
Слят с цялото.
Едно сме,
тук сме.

Всичко  мълчи, когато утрото виждам
в твоите очи,
сякаш по-лесно е да докосна с перце твоето сърце
през небосвода от телата на
нашите звезди,
вплетени между четери стени,
с любов да те изпълня
излея всичко чуждо от това, което не си.
А кой си ти?
Питаш ме, но знаеш,
отговорите у теб, са
просто ги четеш в мен.
В любовта прозира като летен тен,
твой е, но не е, защото слънцето бе оставило следи.
Мой си, но и свой,
кой си ти?
Мечтаеш, докато чертаеш собствен път
в тялото ми,
и усмихваш се,
докато прегръщаш ме с ръка.
Невидими са видимите същества,
които между нас изграждат мост от две души.
И какво, ако прескочим го с тела
и се озовем в нашата страна?
Кой си, ще дойдеш ли с мен?
Мечтаеш ли да ме срещнеш в утрешния ден,
докато слънцето рисува в червено по небето
и то обагрено се кефи да те погледне
в дълбокото море,
да отразяваш нашите светове
в един.

Едно сърце!

Не знаеш колко трудно е,
когато искаш да останеш,
а знаеш, че трябва да си вървиш.
Защото тъпчеш като в пустиня суха земя,
която обаче знаеш, че плаче да бъде напоена
с влага от твоите собствени земни крака.
Колко много те искам
и сякаш към тебе вървя,
когато крача боса
по тази земя.
Не зная дали ме усещаш,
когато вълните, които земята излъчва
се вливат в теб
и тръпнеш с жар.
Която изгаря гърлото
и то е като вулкан от чувства,
всеки миг ще изригне
и ще залее жадната за влага земя.
Любовта ми ще я поеме,
цялата болка ще изпие
и трансформира в любовта.
Защото родих се на тази земя,
за да те обичам.
И зная, че когато те видя
в мен,
ще те позная и тласна с вълната към нас.
Които сме, ние сме
тук заради нас,
защото с въплътената в тела любов
енергията е в пъти по-силна.
Желая те както всяка градина,
своя единствен градинар,
който да я полее
и заземи вечността,
която е тук на тази земя
от небесата като дар.
Оценяваш ли, че всеки ден е единствен и неповторим.
Наслаждаваш ли се, сякаш си за първи ден тук
и знаеш, че утре може да те няма.
Обичаш ли, въпреки че в 99% не получаваш обратно любовта?
Ако отговориш с да, сме на една честота.
Добре дошъл си в моето сърце!

Слушаш реката,
която поглажда камъните с водата,
която пренася в собственото си корито,
и седнал до нея,
заслушваш се в глас,
който отчетливо ти говори,
по име и в детайли описва това,
което в мислите ти препуска,
върти се като стара касета
и непрекъснато се зарежда,
сякаш няма край.
Но когато вътрешниия ти глас заговори,
успяваш да я стопираш
и сега за първи път  чуваш красивата птица,
която свири на кедъра над реката.
И този звук те прегръща с топлина,
която само природата притежава.
Отпускаш се нежно назад
и се потапяш в тази картина,
сънуваш как като
бяхме петима неразделни приятели
идвахме тук,
често просто се смеехме и не мислехме,
че има и друга реалност,
когато смехът за нас беше достатъчен,
за да продължим да вървим през гората
покрай коритото на реката.
Тогава не вярвах, че ще достигна до тук,
че ти ще си идеш толкова млад,
че аз ще си спомням момента и ще ми липсва.
Сега пак е както преди,
само, че болката нежно ме гали,
и спуска се на парцали по бузите ми,
не пари, а и защо да бъде така.
Осъзнавам, че ти сам си избра
да се прибереш у дома толкова рано.
тук времето се събира
и знаеш ли, няма чувства различни от любовта.
Тя просто вибрира и те издига в реалността,
където всичко е в нас.
Наблюдаваш целият този ресурс, който е в теб
и се чудиш как до сега си се фрагментирал на части
и не си забелязвал цялата мъдрост, която Душата ти предоставя.
Информация, която е винаги в теб.
А ти просто не чуваш,
заглушен в хиляди мисли
за това, което така или иначе ще се случи.
И не ти е нужна гората,
за да се свържеш,
просто потърси твоето местенце в сърцето
и се закотви като стълб,
който да заземява любовта
и те прави себе си в света.

Виолетова светлина
и ангелски глас
тихо шепти:
"Нужно е време преди всеки от нас
да поеме отговорност и избере
цветове, които да насити с чувства
и да ги вплътни
като материални, видими с очи
детайли от картина.
Може да е с кристали,
или да е щрихирана с молив
и да триеш с гума.
Всяка своя постъпка да оправдаваш
и забравяш
и рисуваш нова
и листът да се деформира
и оставя дири
като всяка сълза,
която сърцето ти нарани.
Но пък виж красивите кристали,
които сътвори като мандала на платното
как те зареждат
и те вдъхновяват да продължиш
да твориш
като пластелин да отделяш излишното
и да наслагваш
удоволствие, когато ти е възможно.
Винаги имаш избор,
просто отвори сърцето
и нека започне да твори!"

Реална или не е твоята честота

Някъде в нас е скрита карта
с магнитна лента,
която да посочва
без компас вярната посока
в този час.
Непрекъснато се обновява
и информацията се предава
между нас
по въздуха
и бързината е различна,
като светлина в секунда се променя,
за да те задейства към целта.
Дори неосъзната.
Мислиш си, че си просто човек,
а се криеш в тясното тяло
като оправдание на Божественото ти звание.
Блестиш, но потушаваш огъня с очила.
От кого ли се пазиш?
Няма нужда да отразяваш това, което те плаши.
Просто му отстъпи,
премини в страни и поспри.
Позволи ми да те настигна.
Изморих се да те преследвам
от другата лента.
Не е ли време вече да седнем
до красивия крайпътен пейзаж,
за да чуем скритата във всеки от нас
карта какво навигира.
Може би пътят аз съм сгрешила.
Едва ли, но ми е нужна почивка,
за да се отпусна в безкрая
и полетя с нужната честота,
там, където ме чакат
прекрасни неща.
Сакури или отлетели орли
все ми е тая.
Имам сили за всичко, което ще ми е близко
в реалността,
която избера.

Отвъд привидното рисувам

Тръгвам си,
щом искаш, ще те оставя,
няма да чакам денят,
в който ще следя стряхата с лупа
и пистолет
за всеки изгнил в мен гвоздей
неизказан глас.
Защо да тая чувства на самота,
ако съм с теб,
а лунната красота ме очаква не кея.
Може би оранжевата луна е по-пъстра в утринта,
когато танцува с изгрева под звука
на гларуса,
но до кога
ще те чакам на него сама?
Корабът отпътува
и всяка секунда тече като светлина в мъгла.
Забавен каданс
на просрочен шанс.
Има ли нужда от тишина,
когато пея с гласа
на отекваща тесла,
вадеща гвоздея от моята Душа.
Сега за теб я освобождавам.
Какво винаги обещавам
да я оставя отворена
до ...вечността.

Някъде през юли...

Всяка струна, която акордира
и в теб се слива,
те докосва
със светлина
като тишина на наелектризиран вик
потръпва като прашинка и се отлепя от теб
щом засвиря.
А свиря много тихо, нежно,
не е рок, който да те провокира
да развееш грива.
По-скоро е една бавна, лирична творба.
Като ангелска душа, която напява
на сърцето а-а-а-а-а-а-а.
И сякаш на полето няма никой друг,
освен сивия кожух, който града захвърля вечер
и природата прибира като в гардероб.
И се сгушваш в него, че да го пречистиш
като сноп кристална светлина
да отразиш деня
и посееш в земята прахта,
а в небето да издигнеш любовта
на моята и твоя красива творба.

Желая да те съчетая с мен
в един единствен стих
рефрен.
Който да звучи така.
След залеза в утринта те срещнах,
потопих се в очите ти и усетих
любовта.

Някой ден може би ще срещнеш момиче като мен,
но се съмнявам.
Някой ден, може би ще си щастлив, че си с мен,
но трябва ли да го изчакам
преди да понеса вятъра в моите крила?
Защо не полетим и взаимно се отпуснем
върху пясъка и нека мъничките песъчинки
оставят отпечатъка си по телата ни,
по кожата и ходилата.
Някой ден, ще бъде може би забавно да разглеждаме албума
с тези кадри, докато затопляме кафето в джезвето на верандата
под ореха на село.
В един глас ще слеем любовта и нашите тела ще се разсмеят
под одеялото от чувства.
И ще избледнеят дните прекарани в тишина.
Докато брега галеше се във вълната
и ние пръскахме с водата...
красотата в телата.

Когато спра да разделям светлината от тъмнината
означава ли живея в баланса
на цяло едно единно общество?
Когато виждам в теб любовта
и моля те нека я споделя
когато до край те наричам и търся по име
в гората, която със зверове бе пълна
преминах,
за да съм с теб край тишината.
Това означава ли, че любовта е в простотата
на това да сме ние
въпреки всички тъмни страни на света?
И е светло и е тъмно  е едно за мен
когато те имам до мен
и съм там и не съм
и сме тяло душа
обожавам те,
за това, което ме провокираш да бъда,
когато да балансирам себе си
ми е по-ценно
от всичко друго
означава те любовта ти е отвъд теб
и е в едно с цялото дори извън живота.
Благодаря ти, че си с мен.
Където и да си, си в мен!

ОЗАРА

Нека любовта засияе
с очите на тяло
от небесата,
които то ти изпраща.
Нека Озара те направлява.
Нека детето, което очакваш те вдъхновява
по собствения ти път.
Нека с усмивката, която се раждаш всеки миг
си щастлива в това тяло.
Нека има мир на земята чрез теб.
Нека служиш на майката Земя чрез
портрет от цветя.
Докато сееш красота ще жънеш любов.
Докато си дете, ще си и жена.
Нежността, която невинното носи у теб
е защита като с меч
и отлита щом довериш се на неточните хора.
Кои са те?
Онези, които помниш нощем.
Които в сънят ти пристигат
и те молят да бъдеш красивото момиче,
което си,
но на всяка цена.
Не се притеснявай,
защото всичко в света се оправя.
Ако днес си кралица с много лица.
Утре ще си императрица на големи сърца,
които ще молят да ги обичаш.
Недей! Да бъдеш злопаметна.
Прости им.
Нека позволим, и светлината на Божествената частица
да протече в тях.
Нека слеем ги с тяло чрез нас с общото цяло едно
Божествено Земно кълбо.
Нека ги обичаме такива, каквито са.
Нека им се вричаме във вярност, само, когато знаем,
че те са предани на любовта, която в сърцето си имат.
Защото да обичаш изисква да се откажеш от страха.
Да подготвиш собственото си тяло за нежността на любовта.
Да поканиш блаженството на музиката, която то случва.
Да се откажеш от всички претенции,
които умът проектира.
Да бъдеш жена, отвъд физическото измерение на това.
Да носиш майчино чувство и да закриляш всичко което Е и не Е.
Това е да си жена на тази Земя.
Обичам те и ти благодаря, Дъще любима!
Любима моя, императрице със зелени пера
и ангелска нежна Душа.
Говоря чрез теб на света.
В този момент канал на светлина е ангела от небеса
наречен Рациел.
Божествен, той въплъщава любовта
на цялата Земя
и знае точно кога да се появи, за да даде насоки на теб и света,
който споделяш с другите плътни земни тела.
Да се обичате е най-важното в света.
Няма по-велика сила,
която да заземи любовта
и да ви издигне  към мен.
Сътворецът в теб.
Обичам те/ви и благодаря за споделената енергия на доброта
деца от светлина.

Един дом,
един свят,
едно сърце,
едно дете
в мен и теб.
Едно сме.
Заедно в безкрайността,
в света на любовта,
без име,
и без цвят.
Нюанс на лед тюркоаз.
Загадъчно синьо,
като морска вълна,
нежност, отвъд сетивността.
Отвъд това, което сме.
Цяло, в което се губим,
за да се слеем с живота,
наречен любов.
Една е!
Сега между нас!

Твоето тяло, твоето сърце,
всичко, което Е
е на нивото на единното сърце.
Туптящо в енергията на Земята
Майката-Отец и безусловната любов.
Единнен свят,
единно съзнание,
единна мисъл и любов течаща
от Източника в теб чрез канал от светлина
 в златисто- оранжево - червено.
Не може да се побере в думи,
но зная, че красивите Души
каквито сме аз и ти
са оцветени в светлина
и морско синята вълна, която ни споява
и ни кара да летим в небето
е тази, която ни обединява
в обща цел.
От тук напред сме ние в общо тяло
интегрирани в Душата,
една е.
Едни сме в нея.
В тази вселена.
Танцувам, докато плувам и летя,
докато се издигам с вибрация към любовта.
Зная, че сме спуснати с лъчи от небесата
като деца в земята
но и също помня коя съм
и защо съм тук.
И те търся и намирам те
и нишките разплитаме
и часовника преместихме
от вечността излезнахме
в телата удобно се облегнахме.
от веригите изтеглихме Душата
и я пуснахме да се свърже в телата ни.
В нас е.
Едно сме.
В света материални сме,
и губим се.

Нося се като стрела,
забивам се в целта.
Мишена ми е съвестта.
Центрирам се в нея,
няма да залитна,
защо ли вълчицата в човешка кожа се разгони.
Нима месо от кокал не може да отрони.
Картофени крокети върху спагети
с доматен сос ли ще вечеря?
Нещо ново се заражда под небосвода.
Свободата да избереш чистотата на храната
пред мръсотията
на тавата, изпекла хорските проблеми
в чили сос,
 без парабени в крема за ръце,
с който намаза се преди да заточиш острие.
Здравословен живот
в отровено с омраза общество
случваме
от кога?

Нося безкрайност
и чувство в потайност
вън от покоя се крия
с пръста ръцете си мия
цапат се от калта
на хорските страсти
в пролетта.
Не мога да нося повече
тази вина
за цялата земя
да балансирам нехайността.
Усмихвам се и притихвам.
В теб се сгушвам.
В гнездо от бодли
които да драскат ме нежно,
докато чертаят  татуса по кожата
ми от розови листа.
Ухая на пролет
и нежността,
която разранената ми кожа носи
се вдига в небето,
синьото да е черно,
лилавото - червено,
оранжевото съм аз
тангото е нашия танц.
Играеш ли до края
или се отказваш непосредствено на финала?
Макар пришките на краката ми да болят,
ще танцувам за теб,
с разранени ходила в жарта ще вървя.
Стига да бъда с теб.
Не, не ми е на всяка цена,
такава ми е любовта
безусловна.
А ти какъв си?
Каня те в моите сетива,
отвори врата към съвестта ми
влез
 с нажежени тела да разбием
преградата от олово
в дивата пустиня да посеем смокиня
и сок от листата и ще направя.
Само ела, не стой на вратата!

Знаеш ли, че когато отвориш очите и сърцето си, протегнеш се и приемеш любовта, такава, каквато е за теб. Каквато в този момент си способен да изпиташ повишаваш вибрацията си. До степен, че ставаш способен да почувстваш цялото. Всичко, което е като част от теб. Можеш да дишаш чрез рибите, чрез растенията, може да изпиташ болка, ако тях ги боли, може да се зарадваш, когато детенце се радва на плажа, докато рита вълните и пръска пясък. Може да бъдеш просто диря, която вълната оставя в скалата и събира от слънцето влага и образува водорасли. Можеш до утре да блъскаш стената и да биеш жената, която обичаш. Може до утре да псуваш съседа, може да риташ кучето си, може да си изпържиш филия и да почувстваш стомаха как я приема. Може да наториш земята и да усетиш какво е в нея. Може да полееш двора и вдишаш аромата, може да седнеш на терасата и просто да бъдеш. Кой си? Би ли могъл да определиш. Позна ли се в някой от тези, които преминават. Откри ли се в себе си?  Виждаш ли, можеш да бъдеш този, който поискаш - ти избираш кой да си! Нека винаги съм АЗ СЪМ!

Диаграма на вечността

Потапям се с тяло в нея.
Земята цялата ме поема,
допуска ме в себе си
и ме тласка
нагоре към скала и огромна сиво-синя пещера.
Шепнешком влизам през нея,
за да изляза от другата страна на вечността.
Ухание на лавандула долавям,
носи се във въздуха
и морския крясък на тюлени,
лежащи на плажа
ме кара да се замисля къде съм точно сега.
Опитвам се да се ориентирам,
докато приказно същество
в безцветно тяло ми проговаря,
че е мен, но от бъдещ момент.
Замислям се коя ли съм аз,
кога изпаднах в транс и започнах да пиша.
Видимо нищо ми няма.
Същата съм, стоя на стола,
ръце на клавиатура натискат и буквите се материализират в екрана.
Но моето бъдещо аз не спира да ми говори.
Отдавна те чакам в безкрая,
за да се видиш, окъпана в светлина.
Такова е тялото ти по същество.
Светло сияеща кожа
екранизирана по въздуха рокля, която да го описва,
спуска се надолу пелена като коса, прозрачна,
бяло-сива, бледо лилава,
очите сияят.
Няма нищо освен сияние светлина.
И една звезда, която свети толкова силно, че сякаш
запалва свещта на твоето и мое същество в едно.
Винаги, когато пиша за мен те има и теб.
Защо?
Аз съм ти
или ти и аз съм едно?
Или се раждаме заедно, заедно, за да се намерим в тела
на тленни човешки деца?
Не мога да схвана това.
Защото знам, че те има, когато не си с мен.
И когато те срещна си толкова далечен към мен.
Сякаш не съществувам,
издигаш прегради
и щом отдалечим се
сме близки и няма неясни въпроси.
Кога се родих и кога се настроих на тази честота
да изпитвам любовта към малките на пръв поглед неща.
Влюбвам се в удара на всеки пулс, издишащ в теб.
Странно е, не мога да го опиша,
а ми е нужно да ти го кажа:
там сме и тук заедно - в едно.

Природата с мен си играе,
прошепва ми с ангелски глас
и замлъква.
Оставя ме в себе си да проникна.
Дълбая дълбоко в своето същество.
Опитвам да разбера
какво е да ровиш в собствената си кофа боклук,
от която да извадиш Божествен дар.
Колко много връзки с хора
все още държа в сърцето, защо ли?
Колко много места пребродени в часовете на болка
извадих и поставих в рамка, защо ли?
Колко красота творя за хората в тишината
на своето вътрешно аз, защо ли?
Когато прибера се в храма си, наречен без глас пустиня
просто мълча и гледам
в разровената с кости кофа боклук.
Мечтая да я ритна и нека се разлети.
Приберат се в небесата всички отлетели хора,
неосъществени мечти.
До кога ще пазя в себе си разрухата на хорската несполука.
Пускам ви, вървете по пътя си
вън от пустинята на моето аз...
Нямам нужда, нито вие от нас.

Блестят струните на китарата,
докато случваш любовта
към света,
който за теб е тази земя.
От кога играеш си с мелодията
на вечността.
Летиш в космоса и кацаш тук.
Намираш един красив, игрив оранжев цвят на лотос,
кацаш върху него
като малка жабка се сгушваш в тичинките му
и той се затваря,
защото е вечер и започва пред теб да проговаря с мъжки глас.
Принцесо от кристал,
малък опал нося в мен.
Свържи ни с лъча си в деня,
когато изгревът ще бъде начало на пролетта.
Свежата блатна вода ще отрази с любовта,
намираща се в една въплътена от ангели  вселена.
Чуден остров на любовта,
отвъд границите на вечността.
Тук няма време, няма място, няма нищо.
Дори и ние не сме.
Илюзия, по-реална от реалността.
Игра на думи, изпитани със сетива.
Малка планета на Духовността.
Оранжева вселена на непорочността.
Играя си с мисълта
и превръщам я в жанр
поезия или роман
избери си сама.
Просто бъди в ритъма на любовта.
Целувам те сега,
остани свързана с мисълта за тази вселена.
Нека я случим, когато се съберем
Оставям те в красота,
момичето от ангелска земя.

Последното, което ще кажа преди да изляза през храма си
към новият ден е,
Обичай се,
бъди с мен!

Сега отвъд границите на времето оставам.
Сливам се с тях и се потапям с уста
към моята нова земя.
Рисувам я с думи, които преди миг бяха картини.
Живи непреходни от годините,
но сега споделени с мен.
Може би, защото сега имах времето и късмета да те срещна.
Кога последно те чаках там под небето не помня
сякаш бе толкова много назад в годините,
че забравих,
че обещахме да се чакаме пак
в този живот.
Дали съдбата ще ни срещне този път?
Питаш ли се всеки миг, в който не си с мен
защо забравяме, че сме тела от светлина, които пътуват,
и за чиито копнежи граници не съществуват.
Не зная защо отдавам се напълно на Духа,
който ме води към теб.
Винаги, винаги се спирам до теб.
Сядам и тихичко лазя  на пръсти,
изпитвам земята.
Дали и тя мисли с телата ни, че сме едно недокоснато от времето същество.
Пропивам с влага пръстта,
мокря я с кожата си като с кърма я захранвам.
Дете мое, записвам с порите си всички слова,
които интуицията ми диктува сега.
Сливам се с теб,
та да предам на листа вибрацията на Душата в света.
Черен е, ако изберем живот чрез страха, закотвен в нас
и светъл, радостен, безметежен, ако осъзнаем, светлината в нас
и я благословим
и я приемем в нас.
Не мога да го опиша с думи, които са човешки,
мога обаче да те уверя, в рязката граница на двете чувства,
които и Душата и тялото изпитва.
Това, което се чувста, когато твориш със сърце е място, в което искаш да пребиваваш с часове,
да не го напускаш,
да бъдеш там и да те няма,
тук в този свят,
на тази земя.
Ами ако все пак си тук и този приказен разказ се случва сега в това тяло, но в друго време успоредно на реалността?
ОООооо, каква красота.
Поспри, просто се наслади.
Спри да бягаш от собствения си страх
Осъзнай духовността, която те прави човек,
не се крий като подлец,
разпери крила, полети през света,
срещни ме,
там съм и тук за теб и мен няма ограничаващи страни.
Обичам те, където си, какъвто си!
А ти?

Лятото беше в разгара си, момичето от ангелска земя щедро докосваше с ръцете си земята и разпиляваше с косите си красотата на вечерта, събрана в опашка като слънчевите залязващи лъчи. От небосвода към земята се стичаха реки със златна светлина и в загадъчната музика на нощта оставаше сама с любовта на цялата земя. Шепа мечти и изпратени с деня мисли, които отекваха в главата като карфици светлина. Забити в толкова много земни чеда, с които докосваше я съвестта. Знаеше, че трябва да е такава, каквато е. И мисията и е да помага на другите по невидимия нежен начин, заземявайки в тях любовта, но сякаш нещо липсваше и водопада от мечти, стичащ се от Его- ума я караше да иска още и още  и още да подобри способността си да бъде светлина като ангел да се разпилее и да обхване цялата земя. Момиче, от ангелска земя съм, но когато свързвам се с останалите светещи души в земята ставам силна и това е може би начинът да преживея безкрайната  любов и тишина в ума. Свързвайки се в сърце със сърце с цялото в любовта. Тогава светлината озарява вечерта и утрото и безкрая. Събудих се с една единствена молба. Да обичам и да позволя доброто в мен да се излее както всеки ден, а каквото и да грее някой ден,  щом съберем се сърце в сърце ще раздадем и разпръснем към теб, към тях,  към нея - земята Майка и небесата в сърцето на Душата, центрирала се в мен.
Мечтая без думи, за какво ли описвам състоянието на ума, излишно е, така или иначе  преживява се по различен начин с всеки индивид, до който се докоснеш. И ти избираш какво да отразиш - любов или чувство друго, различно от любов, което прочел си в ума му. Каквото и да напиша ще е достатъчно просто да го обичам такъв, какъвто е сега. Когато и да реши да приеме любовта от мен към света предавайки я в сърцето ще съм готова да засиля чувството на наслада и да го изживея с него и земята, окъпана от светлина. Няма нужда да съм такава, каквато не съм, за да угодя на милиони скитащи се души, незнаещи с какви очи да погледнат през света. Със своите собствени или онези, които илюзията отрази...сложно е да си и да не си едновременно част от света, когато изначално знаеш че си в тяло на заем в него. Осъзнаеш ли го и започнеш ли да го приемеш е възможно да случваш любовта по най-лесния в синхрон с вселената начин.

Самота объркваща с празнота.
Но празнотата не е самота.
Тя е отвъд думите,
мисълта.
Тя е всичко, което е.
Един безкрай.
Един танц на сливане на това, което си
и на цялото, което не си.
Осъзнаване, че сте едно цяло завършено същество.
Идеята, за този, който си и творението на природата,
на тези същества, които виждаш и невиждаш,
докосваш и усещаш с интуиция.
Тази празнина те свързва с Теб на онова ниво,
от което всички идваме
и е светлина,
и е хармония,
и е единство.
От там започва всичко.
После спускаш се по пътя на материалното.
Идваш в тяло.
В добрия случай знаеш кой си и, че имаш мисия
и я следваш.
И те спъват спящите Души в тъмнина.
И ти се бориш с тях,
и ги игнорираш, и ги учиш,
че има толерантност и единство
или просто ги обливаш с разбиране
и пак напред вървиш.
В другия случай си забравил кой си.
И се търсиш, защото нещо в теб крещи, че не си това, което си.
И ден след ден забравяш, играта си играеш.
Не те интересува, че заемаш роля.
Важно, е че си приет, че си харесван.
Илюзията своя ти твориш с ръка
на консуматор.
Обаче идва време и пустотата те поглъща.
Зовът от Дома те прегръща
и сиянието златно пробужда
нещо спящо.
Започваш да твориш
това, което си сънувал
и бавно пренареждаш фрагментите,
които си изгубил.
Част по част събираш.
Осъзнаваш, че си в страна над дуалността.
И единството, което чувстваш те е приближило
към дома.
Сега ти предстои да отвориш новата врата
и да погледнеш себе си.
В пространството на пустота си тук
и няма те.
Ангелски напеви чуваш и се губиш.
Къде ли си сега?
Не е ли поредната игра с мисълта?
Попитай сърцето, което никога не лъже.
Довери се, време е да се събудиш в Теб.

Върхът на планината покорявам
с мисъл.
Мисълта се ражда в пролетта
на чистата като езеро Душа.
Моля се с устни
затворени и глас на мълчание
за нас.
Молбата е знанието в мен да превърна в реалност.
Да видя картината на самотата в мен
и покоя
до езерото в мене
не искам вълните на вятъра на недоверие
да са големи, че да да го размътят.
Запазвам бистротата с поглед в мен.
И утрото посрещам с изчистена от мисли
планина от вяра в доброто, че
като песъчинките непреброими са прекрасните хора.
Пожелавам си да ги видя на върха
на пълната с хора чиста вода.
Да кристализираме там като диамант вечността.
Да посипем с блясъка ни света
и огреем в утрото с песента
на дървета,
удрящи клони в тишината на своето същество.
Осъществена роля и много вдъхновени души
в светлина.

Намерих се в теб

Търсех себе си,
но намерих се в теб.
Разпилявах се
и пак се събирах
като вълна се блъсках
с душа в тяло.
Намирах в него убежище,
а до скоро то бе затвор,
който ме ограничава
с рамките си в света.
Защото голяма съм, а то е тясно
и малко, и с ограничена енергия.
Батерии, които накарах да работят
на пълни обороти,
без да се изтощят,
тяло, което направих свое оръжие
в хода си по земята.
Мога да го ползвам,
за да те направя щастлив,
от това, че се събрахме пак тук
отвъд драконовите тела
в червена светлина.
Отвъд розовите получовешки образи от светлина.
Какви сме?
Не ни виждам.
Плътни сме отвън, а  щом се съберем
ставаме прозрачни,
губим се и няма ни.
Едно сме в светлината
и няма я,
нищо не виждам
и как да видя цялото
едното...
Намерих се в теб
в цялото
в нас.

Преди повече от месец ангелите на архангел Метатрон дойдоха при мен в една нощ, събудих се и започнах да пиша. Беше послание от тях, в което ми казваха, че на 22 август в 20ч трябва да съм на пътечката между "Бъбрека" и "Окото", защото предстои нещо важно, което трябва да преживея. Трябваше да нося розов кварц със себе си. Ок, стори ми се интересно, ама аз с палатка на открито и в края на август не си се представях. И докато мислех как да избегна палатката и хижата по-добре ли би била като алтернатива, преди няколко седмици пътувам към София. Хора това място се къпе в златна светлина, портал, който блика спокойствие, сигурност, тишина, любов. Там си, а все едно не си, в свой собствен свят си и си красив и си фееричен, лек, безтегловен. Спокоен, заземен, нищо не те дразни, паралелен свят, който ако можеш да видиш няма да искаш да напуснеш. През няколкото часа, в които бях там имах чувството, че не излизам от медитация, обаче тя е в нормалния ми ритъм и все едно вортекса златна светлина се върти през мен и ме центрира. Много яко. Прибрах се във Варна и след два дни ситуациите в живота ми сами започнаха да се пренареждат. Аз бях наблюдател и само слушах какво трябва да направя и му се доверявах, без съмнение. Докато четях книга, една от многото, не помня заглавие, не е от неуважение към автора и започнах да медитирам. Бях там - в Рила и от там започвах пътуването си. Минах през подземен тунел, за да изляза на поляна, за да намеря врата, през която да вляза в Акаша. После не знам какво се случи. То толкова интензивно се случва всичко вече, че ако решиш да го следваш за няколко часа ще си друг. И от старият ти външен Аз няма да има следа. Повторих няколко пъти тази медитация с различна разходка, но винаги тръгвах от там, от Рила. Първото нещо, което разбрах е, че мисията ми на земята вече е друга. И се отказах да следвам старата, защото съм я изпълнила. И с тази ми готовност за новото отговорите сами идваха при мен. В петък, докато бях навън, изхвърчах от нас с мисълта, че нещо ме чака навън и ако не тръгна ще го пропусна. Срещнах един човек, който не бях виждала от сто години, после се забих в един магазин за естествени камъни, направих си наниз от тях и те толкова ми натежаха, че ги изпуснах на улицата под колите и се разхвърчаха във всички посоки. Докато ги събера ми костваше много време, но вече реших, че трябва да седна на пейка и да ги нанижа за моя безопасност. Случи се и тогава започнах да канализирам енергията на архангел Метатрон. Винаги нося голям тефтер със себе си. А тогава не спрях да пиша много дълго време,  уморих се и тръгнах, но думите не спряха да се предават върху листа. И сега те правя част от това споделяне с последните страници от записките ми.

Тогава земята на страха превърна се в чиста светлина. Блестеше в сила идваща от любовта. Диамантения камък отразяваше в земята синьо-бялата светлина и тя искреше с нежността на дъждовна гора, която толкова чиста разнасяше аромата си в града. Играеше в него като живо хлапе от кристал. Оживяло, за да промени старите вярвания, че лошото е неосъществено добро очакваше да покаже тук и сега. Мечтаеше с крила да се свърже в света  и в него да вдигне всички завеси и скрие тъмнината. Като в спектакъл да разкрие прожекторите и да ги насочи над тълпата спящи хора. Тичаше по сцената и знаеше, че сами не могат да прогледнат. Беше там, за да се слеят. Твореше красота за теб, от теб, в теб, за тях, за вас - едно сте в светлината на Божествеността. Не се разделяйте дори в мисълта. Творете вашата настояща мисия Душа в Душа, обичайте се в любовта.

Това е мили мои, всеки от нас може би приключва с нещо сега  и е време да се раздели с него и да продължи по пътя си и да посреща новото освободен от ненужния багаж. Когато не обръщаш внимание на Его-то и страховете, които излъчва, загуби няма. Смело прекъсвай всичко, което не ти синхронизира, забрави за Егото-то, което ще те кара да се съмняваш и да стоиш на едно и също място в страх. Разпери ръце и полети в непознатото. Как иначе ще видиш колко е красиво извън/в Дома?

Та в чудене как да случа пътуването си до Рила, то просто стана излишно, защото времето от бъдещето случих сега и промених го. Все по-често осъзнавам, че няма рамки, които да ограничат каквото и да е, било то и времето. Времето е в нас и ние сме във времето бе казал Левски и напоследък физически го доказвам. Когато си на вълните на любовта, случваш каквото пожелаеш сега от бъдещето. Защото колкото и да се връщаш в миналото може просто да получиш успокоение, но не и промяна. Няма време, в което да творим, то е сега в и извън нас. Кои сме? Къде сме?
Усмихнат ден, творци :)

Провокация с тела

Сънувах как те докосвам с очи
сливаме се с души
и отлитаме към небето
танцуваме в него,
сякаш плуваме в морето,
после се спускаме към земята,
играем си с пръстта,
сякаш сме на пясъка до брега.
Улавяме всяка следа,
която някой от нас очертава с очи.
Следим я и питаме се дали
осъзнаваме колко сме млади,
колко много енергия има в нас,
колко желания отвъд привидния Аз.
Дълбоко с прегръдка се гмурвам към теб,
няма да те оставя,
сливам се с теб.

Прераждане

Всичко, което съм и не съм
между земята и морето съм
в океана и небето съм.
Красиво цвете,
но и волна птица.
Залязваща луна
и изгряваща звезда
на хоризонта на любовта
между моята и твоята душа.
Златен бряг от тишина
и описващ с дъх като пролетта
пъстър балон излита в света.
Там е, където има нужда,
вижда се като надежда
усеща се като одежда,
която си съблякал
и се чувстваш волен,
напълно свободен да полетиш над себе си
и да се приземиш в ново тяло,
макар и старото, го чувстваш напълно обновено.

Когато в свят от лъжа
се усмихнеш на реалността
заплачеш от радостта,
че слепотата вече си отива
и поглеждаш през очи на самодива
в гора сред много кедри
сама сред толкова много човеци
и се усмихваш на това,
че другите нечовешки същества
се радват на пороя от раздяла с илюзията,
че златната нежна тишина ви къпе
в бистра изворна роса,
някъде над Стара планина.
Отново се събрахте феи, нимфи, еднорози,
сред красиви пеещи потоци,
доловими с всяка клетка,
изпълваща се с чистота.
Изчиства се напълно, защото нищо от старото вече не ти е нужно,
докато сияеш в светлина материализираш реалността чрез теб.
И точно тук за теб отново спирам,
поглеждам през тялото си на жена,
неописуемо красива
с перлено златиста светлина сияя в канала светлина любов,
който ме изпълва.
Аз съм, и не съм,
в тяло бях,
а сега невидимо е,
безплътно те докосва,
слива се в етера без кости,
две плуващи души в светлина.
Кога последно разбра,
че си бил на тази земя,
за да изпиташ наслада отвъд човешкото Его и материалността?
Защо забрави Божествения стон
и спусна се сам в един измислен еталон?
Защо не спираш да се притесняваш какво ще кажат хората за теб?
Остави ги, нека си говорят.
Това не е твоя грижа, докато си сноп светлина.
Бъди такава, каквато природата те призова.
Помагай мъдро на света пред теб.
Спри да бъдеш пример или авторитет,
изобщо не е нужно.
Бъди звезда в собствената си планета отвъд дуалността.
От днес започни да блестиш,
както никога преди.
Влез през стъкления храм,
за да откриеш новия ти ненаписан свян.
За какво ли се притесняваш?
Ето увери се - причина няма,
защото си богиня в твоето си царство
без илюзии,
такова, каквото решиш ще е!

Тъй като всеки един от нас идва от различни нива на сътворението, е нормално да остава отделен от другите в ежедневието, капсулован в своето собствено поле. В него той може да се чувства много комфортно, може да бъде много обичан, може да бъде много ценен. Може да бъде перфектен родител, баща, брат, майка, сестра, дете, учител, научен сътрудник , ТВ водещ, музикант, градинар. В това поле, в което пребивава и се опитва да задържи в реалността си колкото е възможно по-дълго, толкова силна вибрация излъчва, че в един момент си дава сметка, че може би е перфектен в тази конкретна роля. Че може би това е посланието, което да предава на света. Обаче да се асоциираш с определена роля не просто е незряло, а те спира да се развиваш и еволюираш Душевно. Ето сега съм достигнала ниво в професионалната си сфера на агроном, в която съм открила моят път да балансирам земята и да спра употребата на химикали чрез светлинни практики и етерични масла и съм постигнала много в тази област, но откривам, че цикля в една дупка, която се превръща в трап, и която ако не спра да копая скоро ще ме отдели от Духа. В този миг аз просто отчитам факта и продължавам напред в търсене на следващото предизвикателство. Ами ако съм израснала толкова, че изпълня мисията си в това тяло, не е ли време да го осъзная и да продължа напред в Духовното израстване. Нали сега се развиваме толкова, колкото пожелаем да се развием и ако решим да се ограничаваме, няма кой да ни махне хомота и да ни пусне на свобода. Нека сами си дадем криле. И се възнесем в ново ниво. От нас зависи. Да започнем да се наслаждаваме, на това, което се случва, неограничавани от желанията. А действайки от бъдещето сега, сякаш имаме всичко, което искаме и сме Душа в тяло на човек, което е безгранично. Ами ако мисията ни е да обичаме? Да даваме любов, да получаваме любов? Приятели, в земя на любов и красота ли искате да живеете? Ами ваша е, просто елате в нея със сърцето си!

Пролет в юли

Докато целият свят ти принадлежи,
поглеждаш ме с очи
и се питаш как възможно е в очи
да събереш красота и болка в едно.
Защо, когато полетиш се приземяваш с крила
от невидима с очите пелена Божествена смола,
която те залепя към земята,
за да пуснеш корени в нея
и погледнеш отново
към небето на високо
и поискаш да си друга, различна от сега.
Божествен стон от събран в едно
вълшебен електрон,
сутрешна роса,
дива ягода в борова гора.
Цъфтят в юли,
а е сякаш май и отново пролет е
в гората
и отново възраждаш се в сетивата на Духа в теб.

Цветен ден

Да създаваш красота в свят на нищета
е като да копаеш яма в заблатена земя.
Плавно, бавно, постепенно
лопата след лопата отнемаш тиня,
за да може слънчевата светлина да я огрее
засуши и превърне възможно копаенето
все по-надълбоко и по-надълбоко.
В света допускаш красотата лъч по лъч,
цвят по цвят,
багриш с нежност
оцветяваш като ентусиаст
картината на твоя свят.
Без значение дали е
жълт или червен,
розов или бял,
винаги е твоят личен,
красив творчески цветен нюанс.
И ако днес е сиво,
направи така, че утре да е диво индигово,
всепоглъщащо тъгата,
приканващо красотата на дъгата в теб.
В твоя нов вълшебен пъстър незалязващ ден.

Най-голямата сила в любовта е присъствието на твоята собствена мотивационна честота. Тогава, когато вътрешният ти глас заговори свободно, без прегради от Его-то, когато позволиш на зведната златна частица да вали от небето и да те пропива частица след частица, след частица, докато този златен дъжд от хиляди частици заблести около ти и ти го предаваш обратно към небето чрез теб като фонтан от любов и магия на сливане на земното и небесното. Ти се превръщаш в център на енергийна вълна, която разпръсква и захранва пространството в света, където си. Ти си светлина в тъмнина, ти си едно с цялото наречено живот, притежаваш тайната на това, което се случва. Знаеш, че се случва точно с нужната последователност, ред и няма как да изпревариш нещо, преди то да е готово да се материализира. Осъзнаваш, че зависиш от много хора. Осъзнаваш, че това да си свързан с тях всъщнот ти дава ценна информация за твоето собствено Духовно развитие. Всеки човек, който възприемаш като враг е твой Духовен водач, облечен така, че да ти се набива, за да му обърнеш внимание, да изпиташ напрежение, нужда да скочиш отвъд себе си, за да бъдеш на друга честота и да нямаш пряко пререкание с него, защото Душевният дисбаланс не е твоя воля. Обръщай внимание на това и го запомни. А най-добрите ти приятели са хората, които имат най-голяма нужда от твоята мъдрост, за да растат в този физически свят. Бъди им опора и не спирай да излъчваш Безусловната си любов към тях, защото само така им помагаш да растат! Бъди светлина за тях! Бъди им безусловен приятел!

Летен ден

Усмихнато се вписвам в еклектност,
чудесно си партнирам с ироничност
в мен.
Перфектно съчетавам моето и твоето питие.
Умело акордирам със слова,
но и зная, че до тях си ти.
Спирам се,
тихичко.... малко помълчи.
Остави ме да скучая в мен за миг.
Нека съчетая те с език на любовта към малките неща,
онези невидими детайли,
за които все мълчим.
Искам да избираме с език на любовта всяко мъничко петно
в нашето съвършено творческо облекло.
Изплитам те с парфюм от роза и жасмин.
Мечтаеш ми с портокал и естрагон,
посипвам те с жаргон от зряла цитронела
и добавям кардамон.
Ще балансирам с лимон
и стабилизирам с чер пипер.
Еххх, че си ароматен,
мой любим летен ден!

Теменужено в сърцето

Вода над пелена от лед,
втечнявам го до скреж от мисли,
стопирам се в сърцето,
време е да стопля облака любов към теб.
Скрежът превърна се в мед.
Обилно го размазвам върху теб.
Сладниш ми леко,
но не лепнеш,
сладък си ми като портокал,
като лек ефирен Дон Жуан
прохождаш върху кожата ми
с устни,
виолетови сушени теменужки
посипваш върху мен,
и сега разпиляваш ги
с дъха,
спирам те,
не ги рони,
обичам аромата им и така е сладко
да ухая на теменужени парфета
от мус и мед
вълшебно ми е с теб.
Непринудено, но лично.
Центрирам се в сърцето. А ти?

Часовник без стрелки

Ако някой ти липсва,
поглеждаш часовника
и знаеш, че всяка секунда те доближава до него.
Дали ще се вплетете в самота или тишина отвъд думите в реалността
или ще стоите заедно и наблюдавайки бъдещето ще знаете,
че ще бъдете в него заедно
няма никакво значение,
защото това че ви има един за друг ви крепи да блъскате в стени
и да рушите преградите, които ви разделят
да борите претенции, които копнеят да ви съберат
само заради любовта,
която генерира сърцето ви в тази секунда.
Отдавна съм далеч от любимите си хора.
Господ все ни разделя,
все в самота ме заделя в ъгъла на своята стая Земя.
Не ми е лошо, така си общуваме близко един с друг,
но понякога, когато трябва да дам повече от любовта си
и няма физически израз човекът до мен се обезсърчавам.
Да, така любовта ми се умножава в пространството на Земята,
но от къде да получа резонанса с Душата.
От кой конкретно обект да изтегля нишка на взаимност?
Господи, ти знаеш ли, че аз съм взаимност от чувства и жар
на огън, който гори в сърцето ми от зори.
Знаеш ли, че когато ме дари с живот на тази Земя
силно страдах от ограничението наречено час,
после тяло,
после предрасъдъци,
после компромисите ме осмириха,
но тази риза, която закопчавам всяка сутрин
вече така остаря.
Време е да я сменя.
С кожа от текстил,
който да попива грешните страни на
часовниковите стрелки.
Времето сме ние,
колкото повече любов излъчваме, толкова повече
повдигаме собственото си трептене на вълната
и надскачаме стрелката на часа.
Той не спира,
просто ние сме отвъд ума,
в пространството на сърцето
където с теб се срещам и общувам с часове.
Липсваш ми физически с тяло,
но докосвам те в собственото си начало
като човешко същество.

Готов ли си за любовта?

Непоискан танц споделям
между небето и земята.
Моля се на Бога да достигна небесата
със светлина в човешките сърца.
Искам да сме винаги едни Души
в тела от злато
влюбени в света от много рано
в утробата на майката жена,
която ни износи в защитната среда
като малки ембриони.
Мечтая с вътрешни очи,
не се изказвам с глас,
искам мир между всички нас:
растения, животни, хора.
Синхрон както в Божиите двори
Светлина в лилаво-бяло-синьо,
чистота от ангелско лепило нежност
и може би тази безнадежност да ни дава
сили във време на войни и ненавиждани злобини.
Мечтая с очи, не изказвам го на глас
време е да се събудим с вас,
да прогледнем с вътрешни очи
любовта в нашите Души.

Нова роля

Взирам се в пейзаж
говори ми на глас,
че нужно е да сме такива,
каквито желаем да не сме.
Еуфория пространството пробива,
не се нуждаем от валута,
за да бъдем себе си
след една разруха.
Нужно е да се изправим на крака
преди среща с любовта.
Мечтая с ангелски очи
да бъда приказка в техните очи.

Душа в цвят

Отвъд логото на планината
скрило в себе си пещерата,
разпръсква прах от слюда,
вълшебно опалесцира
посипва ме и ставам друга
кристална фея,
прозрачна като стъкълце,
пропускам в себе си цялото небе.
Мигновено засиява в светлината на дъгата.
Избирам си цвета и спирам в него.
Днес ми е лилаво, утре синьо
и така напред прожектирам цветове за всеки ден.
И точно тук се спирам, за да ти разкрия,
че сега пред мен денят е в синьо,
ухае на море,
но се вписвам прекрасно и в гората.
Навсякъде в природата е синьо,
като пороя от вода, който извира в планината.
Чистота и бистрост на Душата.
Лекувам мудността с нея, защото водата тече,
не се задържа,
мия спомени, защото водата ги успокоява,
дишам въздух, защото водата го оросява.
Играя си с нея, защото водата форма няма.
Пълня си бутилчица любов,
защото водата я съдържа.
Днес ще полея всеки дом
и всяко цвете с нея,
защото земята е домът ми.

Твоя съм за теб, и моя съм за мен

В храм от самота
създавам свобода.
Чувствам в нея вечността,
и съм извън времето на тази земя.
И то не съществува.
Творя света си отвъд ума
тук съм, но и не съм.
Всеки миг избирам коя да съм.
И всеки път съм тази,
която Божеството ми реши.
Творя на глас поезия от вътрешния Аз.
Доближавам те до мен,
за да се намерим в етера на нашето поле.
Мечтая един ден да няма брегове в нас.
Отключвам моята врата,
за теб не съществува.
Каня те, ела
в пространството на любовта

Между земята и небето

Върни се на сън
да поговорим навън.
Не искам отново щом се събудя да те открия
някъде в елексира,
който стои под главата ми на дюшека.
Този път ще усетя, когато пристигнеш,
за да съм будна, преди да изтичаш
към твоята нова следа.
Всеки път щом открадна частица свобода от нощта
знам, че летя в паралелна страна.
Смела,
безсмислено озаглавена "стая на страха"
Защото будя се и няма те -
пак съм сама.
За кой ли път тичам без да те стигна
за кой ли път желая да не бъда само мнима роля
в моноспектакъла "Велмира",
а цяла добре подредена хармония от чувства,
звуци,
светове,
вибриращи помежду си със сърце.
Вибрация, която да те тласне към моята вълна.
Вибрация, която всеки от нас избра
за своята творба.
Вибрация, която винаги се движи
в переспектива
без излишна крива
докосваме и ето
влюбени сме с теб,
между земята и небето.

Добро утро II

Събуди ме с танц на Духа,
докосни ме със знак в любовта,
който да разбера
и прогоня страха,
който владее ума.
Когато вляза в градината на Духа
и създам за теб песента,
която ни докосва
става тясно и всеки от нас
я напуска,
тогава се срещаме тук
с тела във физическата земя
от Духовния в земния свят.
Танцът ни отнася на брега,
близо до Калиакра и утрото,
което красиво обагря небето
ни гали с виолетови цветове.
Достатъчно ми е, че сме тук
дете :)

Пясъчни крила

Безизразно те докосвам
сливам се с теб нощем
нежно като змия
вплитам тялото си
като червей в зряла смокиня
те асоциирам.
Мека обвивка с власинки като кадифе
плъзгам кожата си по теб.
Усещам пулса ти в мен.
Еднакво силно желая
да бъда енергия от пространството в теб
и тишината, която дочувам
отвъд морето на мисълта.
Желая с енергията да завихря
поток от мощен любовен  екстаз.
Тишина.
Всичко случва се със сърца!

Пътешествие със сърце

Балансирам утрото със тяло,
когато заставам гола пред огледало
от синьо море
и разрухата, която витае не само във въздуха,
но и в много дела
на хората по света
сякаш ми се случва встрани като филм,
на забързан каданс
ситуациите прелитат
пред мен, зад мен, около мен,
а аз съм центрирана в своето тяло
и излъчвам безрезервна доброта,
а абсолютно всичко,
което около мен отлита
се връща точно там,
където всемира определи,
за най-подходящо сега.
Тук се заземява единствено любовта,
чиста, каквато идва от Източника чрез нас
безусловна като розов кварц,
който неутрализира всяка енергия,
несинхронизираща с любовта.
Отново изправям глава към гористата местност над плажа
за да видя невидимата вълна на любовта,
тази прозрачна аура,
която лекува растенията
и обрисува невидима пелена,
Божествено красива паралелна земя
сега ни докосва.
Разбираш ли - със секунди към нея се движим
на групи; един по един;
в зависимост от фазата, до която нашата роля
се е развила, за да успеем да преценим какво да запазим
от миналия си свят,
защото е ясно, че няма как да се запазиш отново същия
след този скок в новия свят.
Разделяш се с всичко, което те ограничава и стопира
по някакъв начин.
Даваш си сметка, че не ти е нужно нищо,
от това, което те дърпа назад
и продължаваш
Независимо дали ще са спомени от минали дни,
непреживяни ситуации с хора 
и задържани дълго в сърцето
или просто мечти,
които в момента е безпредметно да осъществиш.
С каквото и от това да се разделиш ще олекнеш,
ще почувстваш, че новото те очаква
и му е нужно място не само в Душата,
но и в това физическо тяло,
в което Духът ти в момента живее.
И така отпусни се,
нека пътешествието ти започне сега.

Описвам те без име

Вървях през света
с желание да те нарисувам
с дъх
уста в уста да изрека чувства,
които в сърцето
рисувам със стъпала.
Няма нужда повече да вървя.
Спирам се, до тук съм.
Напред просто политам,
с мисълта, която сърцето ми нарисува.
Закотвена в него е частица златна светлина,
дълбоко от майката земя се спуска,
сякаш, за да облея с нея монолога,
 който е в мен.