Мечтаех с очите си да докосна морето
високо от кея.
И цял живот към кея пътувам.
Пропътувах пътищата отвъд мен
намерих нови пътеки,
създадох нови мечти.
Сега съм на кея,
от високо гледам морето и разбирам
колко малки сме с тела, обгърнати от самота.
Самотно концентрирали енергията в телата на кея стоим.
Много сме, но неспособни да се съедим,
фрагментирани в стотици части самота.
Самотно отделени едни от други блъскаме се в кея
сякаш сме камъни, удрящи се във вълната вода.
Пеперудено Душите ни кръжат над нас.
Кацат ни, ние ги гоним.
Гоним пеперудения полъх тишина с лека ръка,
сякаш е прах на нашата нова снага.
Златен прах посипваме по земята
и плачем колко сме дребни, самотни, слепи.
Какви сме? Каквито изберем да сме, нали?
Самотни ли сме, не сме ли?
Пак сме в тяло и пак сме ние заедно в една обща пустиня на греха.
Грях, култивиран в ума.

Шепот с крилата си на птица създавам.
Шепна си в небесата,
докато в полета си кръжа над земята.
Перфектно зелена, от височината, на която съм аз.
И перлено бяла пречупва се светлината
през перата ми,
когато събират се пред очите, за да развеят простора.
В тялото ми, хората виждат ангел,
ловят ме,
поставят ме в клетка.
Казвам им с шепота си:
"Ангелите са светлина,
не притежават тела"
Но няма кой да ме чуе.
Затворена в клетката ме държат.
И аз светя още по-силно.
Символизирам Божествеността,
когато чрез тялото си светя.
В светлината се губя,
и тялото ми го няма,
не съществуват клетки за него.
Както и ангелите нямат тела.
Ангел съм, но в същността си
всеки от нас Е.
Еднакви сме, в телата си невидими сме светлина,
и физическото дали ни разделя?

Най-пустинното цвете,
създадено в любовта ще  нарисувам с нежността
на пролетна роса
в пустинята на нашата Душа.
Дъжд от светлина и нощна пеперудена дъга
ще го огреят,
когато виолетовия фон изпълни картината и
нещо черно в основата ще затрепти.
Ще бъдем в него аз и ти.
И ще го стопим в любовта,
погълнало я,
в утрото в небето ще изпрати своята единствена молба.
В тази земя да се раждат деца, които  вярват в Божествеността,
проявена или не на тази земя,
такава, каквато е  в Дома.
Защото чрез тяхната вяра се заземява
бялата  божествена кристална светлина.
Заземена, синхронизира силата ни в едно с любовта.

Себе си ли си,  или играем си в любовта.
Докато играем си в любовта,
улавяме ли се в безизразна игра
на ти си, аз съм
или се превръщаме в едно.
Едно, което е единствено енергия,
едно, което обича да е себе си в любовта.
Любов, която протича,
докато с теб вплетени в едно
безшумно вълните в телата пропускаме в нас.
Галят ни така,
както може би никой от нас не умее отделно.
В теб съм и в мен
и пак сме  едно неделимо същество.
И кой си, коя съм можем много ясно да разберем,
тя енергията се движи, просто проводник сме ние.
В теб и мен между нас.

ПЕРЛЕНО НЕОБЯСНИМО

Перлено нежно
в цвят на златист тюркоаз
неоново синьо
пенливо игриво
водата в скалите погалва,
когато Душата пламъка движи
от енегията притихнала
и събужда я с нощния танц
сред перлен тих пясъчен плаж.
В моята и твоя вселена
открили себе си помежду
като знаци по пътя
следваме се с очи.
Докосваме с поглед пламъка тишина
светещ от  моята и твоя енергийна вълна.
Вълна туптяща в сърцето,
огън, който балансира морето
и себе си в тебе откривам.
Огънят в морето притихва.
Притихнала огънят нося в сърцето си,
пламък на нежност в мене роден.

Започнах да живея, когато приех света, такъв какъвто е. Съвършен, със своите несъвършенства. Започнах да осъзнавам смисъла на живота, тогава, когато успях да съм в непрекъсната връзка с Божественото, тогава, когато прошката си дойде естествено, тогава, когато околните не ме дразнеха и не ги съдех. Тогава започнах да се наслаждавам на живота. Защото всеки от нас е Божествена частица от цялото и неговата мисия е различна от нашата, неговите действия са провокирани от това. Дали той ги осъзнава или не това не е моя работа. Моя работа е да виждам Божественото в Теб, Човеко. Дори, когато ти не го виждаш. Тогава постигнах баланс и със себе си, тогава аз бях и в мир със света. Тогава аз заобичах света такъв, какъвто бе. С благодарност, за това  което имам и без желание да постигам, каквото и да е, и да притежавам каквото и да е. Без желание, защото аз знам, че това, което ми е нужно ще дойде при мен в най-подходящия миг. Материализирането ще стане, когато съм най-подготвена да се случи.
Започнах да живея, когато спрях да изисквам от другите, простих им, простих си. Започнах да ги обливам с любов, когато не вярваха в мен. Когато представата им за мен бе различна от истината. Не им се сърдех за това, знам, че един ден пак ще бъдем заедно в добри отношения. А сега вместо оправдания, аз им подавам любов.
Започнах да живея, когато спрях да мисля за живота и се пуснах по водата в реката на сърцето ми. Сложих си много цветя на борда и се усмихнах широко.
 Живея ли нямам представа, просто чувството тук и там е еднакво - чувствам единствено любовта. Такава, каквато е за мен. :))) Извън рамките, които можем да докосмен с ръце :)))

Свободни от времето, пространството гоним.
Събличаме страховете си в него,
сега без риза, която да ни стопира,
летим в свободата на светлината
и наблюдаваме на Земята красивата детска игра.
Децата сме ние,
родени отново на тази земя, на чисто дошли
да продължим живота, който стопирахме, когато боли.
Сега напълно забравили кои сме,
тичаме помежду си свободни,
реем се в просторите, напълно безотговорни,
може би няма утре, когато има сега.
И няма смисъл да помним кой сме,
когато любовта в тези малки тела грее по-силно
от лъча тишина.
В утрото на тревата себе си сме
не се търсим, не се анализираме,
ние сме си,
каквито сме.
За каквото и да сме тук, нали сме любов?

Живот, по-силен от смъртта,
любов, по-силна от действителността,
тяло, по-крехко от скала,
което лежи закотвено в майката Земя.
Огън в него гори,
разгаря чужди нетленни Души,
дошли на земята да се покаят,
за предишни човешки животи.
Стоя в Земята, докато с любовта си
крепя тяхната болка с Душа.
Вярвам си, че ще ме чуят,
защото в тях вярвам повече от колкото в Бог.
Подкрепям ги, те поне имат шанс да се променят,
да продължат да се скитат с телата си на Земята.
Не знаят за мен, за тях съм Никоя,
но какво от това, аз за себе си също съм тази.
Внедрена в кухината на Земята своята молитва за тях отправям.
Моля се любовта да протича в тях сега между нас.
Искрено, силно вярваме си един на друг,
макар да не знаем кои сме,
ние сме Души меки като памук,
дошли да погалят с любовта,
твърдата страна на човешката скала,
неогрявана от слънчевите лъчи.
Дошли сме тук, за да я завъртим, да я насочим към небето,
към морето, когато на сутринта ще се оцвети в лилаво тихо
и ще получи толкова много жар
от моята пламенна твар.
Твори в себе си любовта,
а тя каква е като творба....

Поглеждам назад, на където орлите летят,
в белите облаци небето прикрива лъча,
тъмнината рее се с вечерта,
звездите самотно искрят
в своите собствени дрехи обличат се през нощта,
слизам надолу, за да погаля земята,
сякаш за пореден път летя в небесата,
докато сляла се в нея плътта си разсичам
на частици тишина,
там в калта ги оставям,
сякаш калта ги събира,
сякаш съм тор,
в земята ли гния,
когато орлите гледам колко свободно летят
Птица ли бях или се нося по своя земен път.
Милиони мечти в перушинени стъклени дни,
искам просто да бутна по склона собствената си пелена
и да остана гола, без тяло, без пелена
да се слея с деня, в светлина и нека блестя, когато мога,
дори и в небето,
има ли смисъл отново да се родя, когато пръстта по-топла е от небесната бащина тишина.
Трудно е да ме разбереш,
не се и опитвам да го постигна,
може би огъня силен, по-силно гори
от всичко, описуемо с очи.

Облачен град,
сиви стени
дълги коридори, лишени от слънчеви дни,
утро на кея с луната се слива,
а сивите пространства в душата
потънали в мрак
самотно отвътре крещят.
В самотата е любовта.
В себе си носиш радостта,
само в теб си способен да споделиш Божествеността.
Сивотата се размива, коридорите се разширяват,
умът ти е излишен,
ако не ти служи в едно със сърцето,
което единствено обича.
Какво е любовта и къде я намираш
и пак ли се губиш в себе си?
Търсиш я, защото не знаеш, че тя не се вижда,
и не изглежда така, както ума ти я рисува.
Водиш тялото си по дългите коридори,
докато Душата свободно се рее над тях.
В себе си, когато се издигаш и свободно политаш
без да се целиш в земята, в която ще се приземиш.
Пак ще си себе си,
и пак с любовта ще си.
Страхът от това, че не знаеш посоката е толкова плах,
че се изпарява, когато започнеш да се наслаждаваш на полета,
на мечтата за твоята земя,
защото разбираш, че си себе си тук и там,
в една земя, с различни малки парцели Божествена светлина,
запалена в теб.

Плуваш в любовта

Раят е близо,
но колко е "близо" попитай сърцето.
В него живееш и отговорът не смееш да прочетеш
с думи на глас да изречеш,
че чувстваш, че по-силен си от любовта,
защото колко "силна" е тя и колко силен трябва да СИ,
за да приемеш, че си творец на Земята в едно с Бащата.
С това си силен и това, ако усвоиш,
би могъл да изкачиш собствените скали, издигащи се извън тялото, отвъд ума.
Изкачвайки се в себе си, ставаш способен да живееш, надживял собствената си воля за живот.
Не просто воля, стремеж или шанс да си тук,
ти чувстваш Твореца в цялото си същество, в цялото което е побрано на тази земя,
но не само на нея, чувстваш вечността през очите на това, което хората са нарекли с имена.
Човек те наричат, но дали не си нещо повече отвъд човешкото,
дали не си въплътъл всичко невидимо,
дали не си изкачил върха на всички върхове, които виждаш като недостижими
и там преборил себе си,
не си ли в рая на собствените си неогранечени възможности?
Невъзможно е да се ограничиш, вода си, докато плуваш в любовта.

Невидимо с очи

Избирам очите ми да показват
в света срещу мен
това, което нося в мен.
В мен и срещу мен може би е едно,
но линията, която ни разделя е пространството, в което живея
когато съм в сърцето и когато не съм,
световете са напълно различни.
И с очите си виждам кога съм в него и кога не съм.
В сърцето красотата ме заобикаля
и аз обграждам света си с нея,
извън сърцето е сиво, облачно и лениво,
не просто безмълвно и мързеливо,
а меланхолично безинтересно
ежедневно еднакво
и някак странно е, когато не си в това състоние.
Защото започваш да чувстваш, че не си просто тяло,
усещаш собствената си светлина, частица от Божествеността,
усещаш допира на светлината във всичко, което те заобикаля,
блясък е и блестиш
невидимо е с очи,
случва ни се като Души ;)

Аз умея да те преживея отвъд ума, така че да те почувствам във вътрешността на уханното си тяло, което аромата си разнася, докато го обгръща в светлината Душата, в която живее. Домът Божествен е вечна книга непрочетима и въпреки, че ние пишем в нея, всичко е написано преди и след нас и в нея пак сме ние, такива, каквито сме избрали да живеем в нея, но на земята. Животът  преходен във вечността закотвяме в сърцето. И може би не знаем, но сме себе си в нея точно, когато пребиваваме в телата си, но действаме водени от сърцето.То е, което ни свързва с безкрая на моите и твоите мисли, събрали се в светлината на Душите извън телата.

Кой си ти и коя съм аз и двамата знаем на вибрационно ниво извън телата. Раждаме се десетки пъти, за да се открием отново тук на Земята и въпреки, че силно го искаме винаги се разминаваме, защото ти си в светлината, а аз съм заклещена в астралните нива на Душата между физическото и нефизическото и сама себе си трудно намирам, защото по-силно желая да срещна теб. И те срещнах точно в този живот и ти си по-силен и по-светещ от колкото те виждах извън тяло, гледайки те от нефизическото и това, че аз съм в собствения си капан уловена между реалностите ме прави неспособна ти да ме почувстваш, защото любовта, с която общуваме е толкова фина, че аз се губя в теб, а ти ме чувстваш, без да умееш да ме видиш, защото, когато ме гледаш аз съм просто светлина. И сега, ако на нивото на Душата ме познаеш ще разбереш посланието ми... :))) Има неща, които трябва да напиша, без да ми е реално обяснимо как звучат отстрани. Просто трябва да пиша, това, което чувствам, че има смисъл да се прочете. Благодаря, Прости ми!

Има една врата в реалността, която стои отворена пред теб. И когато навлезеш през нея в света, разбираш, че пак остава отворена и пак е там е зад теб :)))) Не се променя нейното място, но света, в който попадаш е напълно различен. Той е твоето място, твоят свят такъв, какъвто те кара да се чувстваш себе си и уютно. Много меко те докосва въздуха в него, сякаш те гали невидима ръка :))) И когато погледнеш вратата зад теб виждаш, че си попаднал в едно специално място, в пространството на сърцето, в него си в собствения си храм. И ти решаваш кога да излезеш извън себе си (пространството на сърцето) и да се огледаш отвън. Когато го направиш чувстваш болката на света, който не вижда тази негова собствена врата и желаеш да му помогнеш. Да му протегнеш ръка, за да може той сам да направи първите крачки към собствената си красива страна. Тези хора са дошли при теб, за да ги обичаш. И с любовта си да им помагаш. И това, че те знаят или не знаят, че ти им помагаш е твоята причина да се върнеш в сърцето и да усилиш светлината си в него. Защото само чрез силата на любовта можеш да си в света, който те кара да се чувстваш себе си такъв, какъвто си. И в него разбираш, че си себе си от двете страни, просто трябва да ги осветлиш и да проникнеш в тайната, че няма ние, вие, едно сме, гледаме се от различни ъгли :)))

Няма сила, която мечтите да направи по-реални от реалността.
Няма нужда от себе си да се отричаш,
когато воден от любовта мекотата в живота си привличаш.
Не е нужно да си потопен в океан,
за да чувстваш мекотата на водата, която гали тялото ти,
щом се къпеш в светлина
и мекотата и е тази, която те понася на вълна
от топъл нежен полъх с любовта.
Със себе си се свързваш
със себе си в Божествеността!

Невидими за себе си

Мечтая тялото си да превърна  в сън,
кръвта, която в мен протича,
в чист, ефирен звън.
Звънтяща, вратата на сърцето си да ти разкрия
любовта му със звука в небето ще завихря,
в едно със залеза да ти засвири,
когато бялата луна, небето и звездите облекат го,
в мечта от светлина,
невидима утеха ще ни сътвори,
че в телата си сме чувстващи Души,
деца на Бога,
незнаещи какво е преди и след любовта,
защото живеем в реалността:
любов сме в любовта.

В огънят от себе си тичам
и намирайки се в себе си, се отричам.
Оставям се погълната в него жарта да стопирам
от трансформацията и в пепел.
Пепел не е любовта ми към теб.
Може би не е и жар.
Ако е огън, навярно гори искра,
която да я разгаря отвъд реалността.
Защото от себе си бягам в теб.
И зная, че любовта си намраш в мен.
Живееш живот, който и аз,
един общ в две различни тела.
Една душа с общи човешки материални тела.
Както бе и във вечността, в която така и не се открихме
Разказвахме си с тебе игрите на кея
аз от небето, ти в сърцето.
После аз бях в земята,
а ти се рееше в светлината.
Така и не се събрахме преди този живот.
Най-после физически можем да се докоснем,
а толкова силно енергията поглъща ни помежду ни,
че се оставяме да ни води,
на където може би се открихме.