Когато Душата избира си тяло

Всяко утро те води към мен,
и денят изгрява в теб
през мен,
или през теб в мен.
И пак сме едно общо начало в любовта.
Както Душата ни преди да се появи на тази Земя.
Цялостност от две тела.
Съвършенство извън света,
в който живеем.
Може би, когато енергиите си обединим
в следващ живот ще бъдем цяло.
Спрях да го мисля.
Нали в този живот живея чрез теб.

Кръговратът е обратим, дори способен да е такъв, какъвто го създадеш. Когато избереш да си извън него, наблюдател, който е толкова в играта, че игрището е тясно и просто за малко излиза от него, за да влезе в живота и после пак се прибира, за да наблюдава, това което изживява като творец. 

Почувствах как с очи докосвам небето, в което летим,
докато сините пламъци, издигнати от жълтите слънчогледи
се стапят в мен.
Успокояват огънят, който пръстта в краката ми редуцира до жар.
И танцувам в нея, сякаш съм звяр от друга планета,
който е тук, за да стопи гнева на тази земя,
да я облее с любовта
и да изтръгне корена на яростта.
Ярост, която е скрита във всеки от нас,
просто се проявява в танца между небето и земята.
Жарта я стопява. И я няма в нас,
когато притихнали в транс се завърнем у дома -
в сърцето,
което като тебе ухае на див слунчоглед и лавандула
сгушена в тревата теменуга и ягоди за контраст,
самотно ли е небето, докато реем се в сърцето?

Водя войници по пътя към гроба
точно, когато в него лежи светлината.
Святата майка - Земята чедата си гони,
гроба зает е,
няма място в него да легнат.
Земята е кървава,
но има свежи поляни, които войните крачат одрани в рани.
Свежата млада трева покриват с кръвта,
боси ходилата им с росата я сливат.
Движат се към слънцето,
в него себе си виждат.
Знаят, че нямат край небесата,
пътуват към тях, докато боси в тревата
земята поема кръвта от ходилата
и светещи от телата отлитат.
Пак са в едно с тишината
и пак са тук на земята.

Забравен бряг във вечността те води...
стоиш на брега, а утрото ти говори
с пеперудени крила шепти у теб,
нежен копнеж да го достигнеш с мисълта

Брега е тук, пред теб: лодките, морето, кея
хълмистите стени, които ви разделят дори са същите,
но тук е някак пусто,
хората, цветята липсват.
Появяват се като птици и отлитат.
От нищото говорят с мен и се губят.
Те са моите познати, но ни дели невидима стена.
Говорят ми, чуват ме, но се стопяват като дим
и в себе си откривам тях :))))


заЕдно сме, напълно реални

Когато любовта в очите прозира.
Когато сам в потока от чувства
безкрая понасяш с ръце.
Когато откриваш себе си,
и другите летят от твоите бели наелектризирани нишки свобода.
Когато подаряваш на света това, което желае.
Когато сам си, а не си.
Когато си себе си, а не си.
Когато си такъв, какъвто си,
какъв си?
Как изглеждаш.
Умееш ли да се възхитиш на лицето, което си,
когато излъчва покоя, докато сутрин споделя с морето слънчевите лъчи.
И гали без да боли от това, че горят в любовта
гориш, но погален, не те боли от допира до жарта.
Защото когато има жар и огън гори.
Както, когато водата тече има и пламък, който да акумулира светлина.
и да превърне мокрото в сухо и да ги обгърне в едно,
баланс, който свързва семената и любовта, която се синтезира
материализира деца, родени от безкрайността,
извън времето, в което живеем.
Живеем в свят родени извън баланс,
обичаме с тела,
заключили сме собствените си сърца,
и чакаме някой отвън с ключа сърцето ни да отключи.
Докато в огъня стапя се всичко,
и болката нагоре към небесата отлита,
като дим над земята
и мъгла над водата,
огъня изчиства телата.
Огън, който гори сърце в сърце
и свързва световете ни в един безкраен океан,
когато любовта във водата огъня заземява.
Танцуваш с тишината
насищаш се с топлината.