Всичко потъна в сълзи,
 потънах и аз, но без очи.
Спрях да се вслушвам, в това което тече,
не исках да чуя колко сила ще понесе,
беше ненужно да се съпротивлявам пред съвестта.
Спрях се,
останах сама.
Сълзите течаха, но не и очите,
които огромни сиви планини,
превръщаха в реки.
Чаках слънцето през тях да изгрее.
Теменужените скали света ми да ароматизират.
Не исках облаци, нито трева,
исках просто свобода.
Да разперя ръце и да полетя
през себе си, от очите си да изкоча
и да поседна в моята теменужена постеля
удобно и безтегловно като на облаче
в сърцето си да се возя.
И да нямам основа, да съм никоя и себе си.
Да бъда такава, каквато съм,
и каквато не съм.
И винаги да съм в себе си радостна
и теменужено свежа.
Теменуженото не е нарицателно,
обаче тя - теменужката оцелява на сухо, във влага,
на топло, на студено,
в гората, в планината, на балкона.
Универсален герой, с прекрасен аромат и слънчев цвят.
И е вкусна.
И е всичко, което поискаш да е.
Тя Е.
И това ме синхронизира.
Спрях да чакам дъждът от очите ми да спре.
Оставих го да тече през мен
и заиграх навън като дете.
И се усмихвах и не беше зле да си мисля, че сълзите капят от радост.
И повярвах в това.
Щастлива жена, която стои на кея и се възхищава на една кристално бистра вода.
Кей, закотвен в сърцето.
Сълзите ми ме дариха с красиво езеро.
И в него се гмурвам, когато поискам.
Отразява всичко, което поискам.
Всяко чувство е само такова,
докато не го изпълниш с емоция.
а тя може да има твоя облик,
който си избреш.
И защо пък не
превърнах се в творец.
На камъните рисувам своята тишина
и те я приемат,
даже ми отговарят.
Дали съм сама?
:))) Много ясно - не съм?
Няма човек, който е сам, аз поне не познавам такъв.
Свързани сме в едно общо енергийно поле,
в себе си откривам и теб.

Носех те затворена в себе си,
докато спрях да те желая и те освободих.
Тогава полетя към небесното в пролетта.
И се усмхна ангелски в светлина.
Заблестя като диамант над нощта.
И пак си в едно с нея, но извън теб.
Просто си любов в любовта извън тленноста
светеща и топлеща като луна и слънце и сияеща като звезда.
Коя си, имаш ли име
или си невидима богиня тишина,
пропиваща с дъха си нежността на любовта.
Любов в любовта в невидимо тяло отвъд ума.
Любов в любовта в тяло от светлина.

Единство в любовта

Вървим в пясъка през суетата
към собствения си изтъркан шанс
да срещнем себе си, съдбата,
някъде навън от нас :)
Отваряме сърце,
дълбоко с нозе закотвяме енергията,
която през нас протича.
Чувстваме, че с нас в земята се пропуква
и слънчевото тяло на деня тече
и се затваря,
когато бликва с нощната омара любовта
на неоново дете от светлина на друг свят.
Който е в нас и изведнъж прозира.
Ставаме мембрани, които дишат любовта.
Невидими екрани за света.
Себе си в теб намирам.
В теб се виждам.
Ти в мен проникваш.
Едно сме.
Къде сме и кой сме?
Едни и същи, както винаги били сме.
В тялото си нося скрито малко същество.
Не искам да го пусна да лети,
защото просто чрез мен ще се заземи.
И любовта, която въплъщава ще изгрее
като слънчев ден в неделя.
Облак тюркоаз в ефирен земен знак.
Тръгвам към пустиня,
за да се открия в оазис тишина.
Вода, течаща в огнена скала.