Всичко потъна в сълзи,
 потънах и аз, но без очи.
Спрях да се вслушвам, в това което тече,
не исках да чуя колко сила ще понесе,
беше ненужно да се съпротивлявам пред съвестта.
Спрях се,
останах сама.
Сълзите течаха, но не и очите,
които огромни сиви планини,
превръщаха в реки.
Чаках слънцето през тях да изгрее.
Теменужените скали света ми да ароматизират.
Не исках облаци, нито трева,
исках просто свобода.
Да разперя ръце и да полетя
през себе си, от очите си да изкоча
и да поседна в моята теменужена постеля
удобно и безтегловно като на облаче
в сърцето си да се возя.
И да нямам основа, да съм никоя и себе си.
Да бъда такава, каквато съм,
и каквато не съм.
И винаги да съм в себе си радостна
и теменужено свежа.
Теменуженото не е нарицателно,
обаче тя - теменужката оцелява на сухо, във влага,
на топло, на студено,
в гората, в планината, на балкона.
Универсален герой, с прекрасен аромат и слънчев цвят.
И е вкусна.
И е всичко, което поискаш да е.
Тя Е.
И това ме синхронизира.
Спрях да чакам дъждът от очите ми да спре.
Оставих го да тече през мен
и заиграх навън като дете.
И се усмихвах и не беше зле да си мисля, че сълзите капят от радост.
И повярвах в това.
Щастлива жена, която стои на кея и се възхищава на една кристално бистра вода.
Кей, закотвен в сърцето.
Сълзите ми ме дариха с красиво езеро.
И в него се гмурвам, когато поискам.
Отразява всичко, което поискам.
Всяко чувство е само такова,
докато не го изпълниш с емоция.
а тя може да има твоя облик,
който си избреш.
И защо пък не
превърнах се в творец.
На камъните рисувам своята тишина
и те я приемат,
даже ми отговарят.
Дали съм сама?
:))) Много ясно - не съм?
Няма човек, който е сам, аз поне не познавам такъв.
Свързани сме в едно общо енергийно поле,
в себе си откривам и теб.