Всичко  мълчи, когато утрото виждам
в твоите очи,
сякаш по-лесно е да докосна с перце твоето сърце
през небосвода от телата на
нашите звезди,
вплетени между четери стени,
с любов да те изпълня
излея всичко чуждо от това, което не си.
А кой си ти?
Питаш ме, но знаеш,
отговорите у теб, са
просто ги четеш в мен.
В любовта прозира като летен тен,
твой е, но не е, защото слънцето бе оставило следи.
Мой си, но и свой,
кой си ти?
Мечтаеш, докато чертаеш собствен път
в тялото ми,
и усмихваш се,
докато прегръщаш ме с ръка.
Невидими са видимите същества,
които между нас изграждат мост от две души.
И какво, ако прескочим го с тела
и се озовем в нашата страна?
Кой си, ще дойдеш ли с мен?
Мечтаеш ли да ме срещнеш в утрешния ден,
докато слънцето рисува в червено по небето
и то обагрено се кефи да те погледне
в дълбокото море,
да отразяваш нашите светове
в един.

Едно сърце!

Не знаеш колко трудно е,
когато искаш да останеш,
а знаеш, че трябва да си вървиш.
Защото тъпчеш като в пустиня суха земя,
която обаче знаеш, че плаче да бъде напоена
с влага от твоите собствени земни крака.
Колко много те искам
и сякаш към тебе вървя,
когато крача боса
по тази земя.
Не зная дали ме усещаш,
когато вълните, които земята излъчва
се вливат в теб
и тръпнеш с жар.
Която изгаря гърлото
и то е като вулкан от чувства,
всеки миг ще изригне
и ще залее жадната за влага земя.
Любовта ми ще я поеме,
цялата болка ще изпие
и трансформира в любовта.
Защото родих се на тази земя,
за да те обичам.
И зная, че когато те видя
в мен,
ще те позная и тласна с вълната към нас.
Които сме, ние сме
тук заради нас,
защото с въплътената в тела любов
енергията е в пъти по-силна.
Желая те както всяка градина,
своя единствен градинар,
който да я полее
и заземи вечността,
която е тук на тази земя
от небесата като дар.
Оценяваш ли, че всеки ден е единствен и неповторим.
Наслаждаваш ли се, сякаш си за първи ден тук
и знаеш, че утре може да те няма.
Обичаш ли, въпреки че в 99% не получаваш обратно любовта?
Ако отговориш с да, сме на една честота.
Добре дошъл си в моето сърце!

Слушаш реката,
която поглажда камъните с водата,
която пренася в собственото си корито,
и седнал до нея,
заслушваш се в глас,
който отчетливо ти говори,
по име и в детайли описва това,
което в мислите ти препуска,
върти се като стара касета
и непрекъснато се зарежда,
сякаш няма край.
Но когато вътрешниия ти глас заговори,
успяваш да я стопираш
и сега за първи път  чуваш красивата птица,
която свири на кедъра над реката.
И този звук те прегръща с топлина,
която само природата притежава.
Отпускаш се нежно назад
и се потапяш в тази картина,
сънуваш как като
бяхме петима неразделни приятели
идвахме тук,
често просто се смеехме и не мислехме,
че има и друга реалност,
когато смехът за нас беше достатъчен,
за да продължим да вървим през гората
покрай коритото на реката.
Тогава не вярвах, че ще достигна до тук,
че ти ще си идеш толкова млад,
че аз ще си спомням момента и ще ми липсва.
Сега пак е както преди,
само, че болката нежно ме гали,
и спуска се на парцали по бузите ми,
не пари, а и защо да бъде така.
Осъзнавам, че ти сам си избра
да се прибереш у дома толкова рано.
тук времето се събира
и знаеш ли, няма чувства различни от любовта.
Тя просто вибрира и те издига в реалността,
където всичко е в нас.
Наблюдаваш целият този ресурс, който е в теб
и се чудиш как до сега си се фрагментирал на части
и не си забелязвал цялата мъдрост, която Душата ти предоставя.
Информация, която е винаги в теб.
А ти просто не чуваш,
заглушен в хиляди мисли
за това, което така или иначе ще се случи.
И не ти е нужна гората,
за да се свържеш,
просто потърси твоето местенце в сърцето
и се закотви като стълб,
който да заземява любовта
и те прави себе си в света.

Виолетова светлина
и ангелски глас
тихо шепти:
"Нужно е време преди всеки от нас
да поеме отговорност и избере
цветове, които да насити с чувства
и да ги вплътни
като материални, видими с очи
детайли от картина.
Може да е с кристали,
или да е щрихирана с молив
и да триеш с гума.
Всяка своя постъпка да оправдаваш
и забравяш
и рисуваш нова
и листът да се деформира
и оставя дири
като всяка сълза,
която сърцето ти нарани.
Но пък виж красивите кристали,
които сътвори като мандала на платното
как те зареждат
и те вдъхновяват да продължиш
да твориш
като пластелин да отделяш излишното
и да наслагваш
удоволствие, когато ти е възможно.
Винаги имаш избор,
просто отвори сърцето
и нека започне да твори!"

Реална или не е твоята честота

Някъде в нас е скрита карта
с магнитна лента,
която да посочва
без компас вярната посока
в този час.
Непрекъснато се обновява
и информацията се предава
между нас
по въздуха
и бързината е различна,
като светлина в секунда се променя,
за да те задейства към целта.
Дори неосъзната.
Мислиш си, че си просто човек,
а се криеш в тясното тяло
като оправдание на Божественото ти звание.
Блестиш, но потушаваш огъня с очила.
От кого ли се пазиш?
Няма нужда да отразяваш това, което те плаши.
Просто му отстъпи,
премини в страни и поспри.
Позволи ми да те настигна.
Изморих се да те преследвам
от другата лента.
Не е ли време вече да седнем
до красивия крайпътен пейзаж,
за да чуем скритата във всеки от нас
карта какво навигира.
Може би пътят аз съм сгрешила.
Едва ли, но ми е нужна почивка,
за да се отпусна в безкрая
и полетя с нужната честота,
там, където ме чакат
прекрасни неща.
Сакури или отлетели орли
все ми е тая.
Имам сили за всичко, което ще ми е близко
в реалността,
която избера.

Отвъд привидното рисувам

Тръгвам си,
щом искаш, ще те оставя,
няма да чакам денят,
в който ще следя стряхата с лупа
и пистолет
за всеки изгнил в мен гвоздей
неизказан глас.
Защо да тая чувства на самота,
ако съм с теб,
а лунната красота ме очаква не кея.
Може би оранжевата луна е по-пъстра в утринта,
когато танцува с изгрева под звука
на гларуса,
но до кога
ще те чакам на него сама?
Корабът отпътува
и всяка секунда тече като светлина в мъгла.
Забавен каданс
на просрочен шанс.
Има ли нужда от тишина,
когато пея с гласа
на отекваща тесла,
вадеща гвоздея от моята Душа.
Сега за теб я освобождавам.
Какво винаги обещавам
да я оставя отворена
до ...вечността.

Някъде през юли...

Всяка струна, която акордира
и в теб се слива,
те докосва
със светлина
като тишина на наелектризиран вик
потръпва като прашинка и се отлепя от теб
щом засвиря.
А свиря много тихо, нежно,
не е рок, който да те провокира
да развееш грива.
По-скоро е една бавна, лирична творба.
Като ангелска душа, която напява
на сърцето а-а-а-а-а-а-а.
И сякаш на полето няма никой друг,
освен сивия кожух, който града захвърля вечер
и природата прибира като в гардероб.
И се сгушваш в него, че да го пречистиш
като сноп кристална светлина
да отразиш деня
и посееш в земята прахта,
а в небето да издигнеш любовта
на моята и твоя красива творба.

Желая да те съчетая с мен
в един единствен стих
рефрен.
Който да звучи така.
След залеза в утринта те срещнах,
потопих се в очите ти и усетих
любовта.

Някой ден може би ще срещнеш момиче като мен,
но се съмнявам.
Някой ден, може би ще си щастлив, че си с мен,
но трябва ли да го изчакам
преди да понеса вятъра в моите крила?
Защо не полетим и взаимно се отпуснем
върху пясъка и нека мъничките песъчинки
оставят отпечатъка си по телата ни,
по кожата и ходилата.
Някой ден, ще бъде може би забавно да разглеждаме албума
с тези кадри, докато затопляме кафето в джезвето на верандата
под ореха на село.
В един глас ще слеем любовта и нашите тела ще се разсмеят
под одеялото от чувства.
И ще избледнеят дните прекарани в тишина.
Докато брега галеше се във вълната
и ние пръскахме с водата...
красотата в телата.

Когато спра да разделям светлината от тъмнината
означава ли живея в баланса
на цяло едно единно общество?
Когато виждам в теб любовта
и моля те нека я споделя
когато до край те наричам и търся по име
в гората, която със зверове бе пълна
преминах,
за да съм с теб край тишината.
Това означава ли, че любовта е в простотата
на това да сме ние
въпреки всички тъмни страни на света?
И е светло и е тъмно  е едно за мен
когато те имам до мен
и съм там и не съм
и сме тяло душа
обожавам те,
за това, което ме провокираш да бъда,
когато да балансирам себе си
ми е по-ценно
от всичко друго
означава те любовта ти е отвъд теб
и е в едно с цялото дори извън живота.
Благодаря ти, че си с мен.
Където и да си, си в мен!

ОЗАРА

Нека любовта засияе
с очите на тяло
от небесата,
които то ти изпраща.
Нека Озара те направлява.
Нека детето, което очакваш те вдъхновява
по собствения ти път.
Нека с усмивката, която се раждаш всеки миг
си щастлива в това тяло.
Нека има мир на земята чрез теб.
Нека служиш на майката Земя чрез
портрет от цветя.
Докато сееш красота ще жънеш любов.
Докато си дете, ще си и жена.
Нежността, която невинното носи у теб
е защита като с меч
и отлита щом довериш се на неточните хора.
Кои са те?
Онези, които помниш нощем.
Които в сънят ти пристигат
и те молят да бъдеш красивото момиче,
което си,
но на всяка цена.
Не се притеснявай,
защото всичко в света се оправя.
Ако днес си кралица с много лица.
Утре ще си императрица на големи сърца,
които ще молят да ги обичаш.
Недей! Да бъдеш злопаметна.
Прости им.
Нека позволим, и светлината на Божествената частица
да протече в тях.
Нека слеем ги с тяло чрез нас с общото цяло едно
Божествено Земно кълбо.
Нека ги обичаме такива, каквито са.
Нека им се вричаме във вярност, само, когато знаем,
че те са предани на любовта, която в сърцето си имат.
Защото да обичаш изисква да се откажеш от страха.
Да подготвиш собственото си тяло за нежността на любовта.
Да поканиш блаженството на музиката, която то случва.
Да се откажеш от всички претенции,
които умът проектира.
Да бъдеш жена, отвъд физическото измерение на това.
Да носиш майчино чувство и да закриляш всичко което Е и не Е.
Това е да си жена на тази Земя.
Обичам те и ти благодаря, Дъще любима!
Любима моя, императрице със зелени пера
и ангелска нежна Душа.
Говоря чрез теб на света.
В този момент канал на светлина е ангела от небеса
наречен Рациел.
Божествен, той въплъщава любовта
на цялата Земя
и знае точно кога да се появи, за да даде насоки на теб и света,
който споделяш с другите плътни земни тела.
Да се обичате е най-важното в света.
Няма по-велика сила,
която да заземи любовта
и да ви издигне  към мен.
Сътворецът в теб.
Обичам те/ви и благодаря за споделената енергия на доброта
деца от светлина.

Един дом,
един свят,
едно сърце,
едно дете
в мен и теб.
Едно сме.
Заедно в безкрайността,
в света на любовта,
без име,
и без цвят.
Нюанс на лед тюркоаз.
Загадъчно синьо,
като морска вълна,
нежност, отвъд сетивността.
Отвъд това, което сме.
Цяло, в което се губим,
за да се слеем с живота,
наречен любов.
Една е!
Сега между нас!

Твоето тяло, твоето сърце,
всичко, което Е
е на нивото на единното сърце.
Туптящо в енергията на Земята
Майката-Отец и безусловната любов.
Единнен свят,
единно съзнание,
единна мисъл и любов течаща
от Източника в теб чрез канал от светлина
 в златисто- оранжево - червено.
Не може да се побере в думи,
но зная, че красивите Души
каквито сме аз и ти
са оцветени в светлина
и морско синята вълна, която ни споява
и ни кара да летим в небето
е тази, която ни обединява
в обща цел.
От тук напред сме ние в общо тяло
интегрирани в Душата,
една е.
Едни сме в нея.
В тази вселена.
Танцувам, докато плувам и летя,
докато се издигам с вибрация към любовта.
Зная, че сме спуснати с лъчи от небесата
като деца в земята
но и също помня коя съм
и защо съм тук.
И те търся и намирам те
и нишките разплитаме
и часовника преместихме
от вечността излезнахме
в телата удобно се облегнахме.
от веригите изтеглихме Душата
и я пуснахме да се свърже в телата ни.
В нас е.
Едно сме.
В света материални сме,
и губим се.

Нося се като стрела,
забивам се в целта.
Мишена ми е съвестта.
Центрирам се в нея,
няма да залитна,
защо ли вълчицата в човешка кожа се разгони.
Нима месо от кокал не може да отрони.
Картофени крокети върху спагети
с доматен сос ли ще вечеря?
Нещо ново се заражда под небосвода.
Свободата да избереш чистотата на храната
пред мръсотията
на тавата, изпекла хорските проблеми
в чили сос,
 без парабени в крема за ръце,
с който намаза се преди да заточиш острие.
Здравословен живот
в отровено с омраза общество
случваме
от кога?

Нося безкрайност
и чувство в потайност
вън от покоя се крия
с пръста ръцете си мия
цапат се от калта
на хорските страсти
в пролетта.
Не мога да нося повече
тази вина
за цялата земя
да балансирам нехайността.
Усмихвам се и притихвам.
В теб се сгушвам.
В гнездо от бодли
които да драскат ме нежно,
докато чертаят  татуса по кожата
ми от розови листа.
Ухая на пролет
и нежността,
която разранената ми кожа носи
се вдига в небето,
синьото да е черно,
лилавото - червено,
оранжевото съм аз
тангото е нашия танц.
Играеш ли до края
или се отказваш непосредствено на финала?
Макар пришките на краката ми да болят,
ще танцувам за теб,
с разранени ходила в жарта ще вървя.
Стига да бъда с теб.
Не, не ми е на всяка цена,
такава ми е любовта
безусловна.
А ти какъв си?
Каня те в моите сетива,
отвори врата към съвестта ми
влез
 с нажежени тела да разбием
преградата от олово
в дивата пустиня да посеем смокиня
и сок от листата и ще направя.
Само ела, не стой на вратата!

Знаеш ли, че когато отвориш очите и сърцето си, протегнеш се и приемеш любовта, такава, каквато е за теб. Каквато в този момент си способен да изпиташ повишаваш вибрацията си. До степен, че ставаш способен да почувстваш цялото. Всичко, което е като част от теб. Можеш да дишаш чрез рибите, чрез растенията, може да изпиташ болка, ако тях ги боли, може да се зарадваш, когато детенце се радва на плажа, докато рита вълните и пръска пясък. Може да бъдеш просто диря, която вълната оставя в скалата и събира от слънцето влага и образува водорасли. Можеш до утре да блъскаш стената и да биеш жената, която обичаш. Може до утре да псуваш съседа, може да риташ кучето си, може да си изпържиш филия и да почувстваш стомаха как я приема. Може да наториш земята и да усетиш какво е в нея. Може да полееш двора и вдишаш аромата, може да седнеш на терасата и просто да бъдеш. Кой си? Би ли могъл да определиш. Позна ли се в някой от тези, които преминават. Откри ли се в себе си?  Виждаш ли, можеш да бъдеш този, който поискаш - ти избираш кой да си! Нека винаги съм АЗ СЪМ!

Диаграма на вечността

Потапям се с тяло в нея.
Земята цялата ме поема,
допуска ме в себе си
и ме тласка
нагоре към скала и огромна сиво-синя пещера.
Шепнешком влизам през нея,
за да изляза от другата страна на вечността.
Ухание на лавандула долавям,
носи се във въздуха
и морския крясък на тюлени,
лежащи на плажа
ме кара да се замисля къде съм точно сега.
Опитвам се да се ориентирам,
докато приказно същество
в безцветно тяло ми проговаря,
че е мен, но от бъдещ момент.
Замислям се коя ли съм аз,
кога изпаднах в транс и започнах да пиша.
Видимо нищо ми няма.
Същата съм, стоя на стола,
ръце на клавиатура натискат и буквите се материализират в екрана.
Но моето бъдещо аз не спира да ми говори.
Отдавна те чакам в безкрая,
за да се видиш, окъпана в светлина.
Такова е тялото ти по същество.
Светло сияеща кожа
екранизирана по въздуха рокля, която да го описва,
спуска се надолу пелена като коса, прозрачна,
бяло-сива, бледо лилава,
очите сияят.
Няма нищо освен сияние светлина.
И една звезда, която свети толкова силно, че сякаш
запалва свещта на твоето и мое същество в едно.
Винаги, когато пиша за мен те има и теб.
Защо?
Аз съм ти
или ти и аз съм едно?
Или се раждаме заедно, заедно, за да се намерим в тела
на тленни човешки деца?
Не мога да схвана това.
Защото знам, че те има, когато не си с мен.
И когато те срещна си толкова далечен към мен.
Сякаш не съществувам,
издигаш прегради
и щом отдалечим се
сме близки и няма неясни въпроси.
Кога се родих и кога се настроих на тази честота
да изпитвам любовта към малките на пръв поглед неща.
Влюбвам се в удара на всеки пулс, издишащ в теб.
Странно е, не мога да го опиша,
а ми е нужно да ти го кажа:
там сме и тук заедно - в едно.

Природата с мен си играе,
прошепва ми с ангелски глас
и замлъква.
Оставя ме в себе си да проникна.
Дълбая дълбоко в своето същество.
Опитвам да разбера
какво е да ровиш в собствената си кофа боклук,
от която да извадиш Божествен дар.
Колко много връзки с хора
все още държа в сърцето, защо ли?
Колко много места пребродени в часовете на болка
извадих и поставих в рамка, защо ли?
Колко красота творя за хората в тишината
на своето вътрешно аз, защо ли?
Когато прибера се в храма си, наречен без глас пустиня
просто мълча и гледам
в разровената с кости кофа боклук.
Мечтая да я ритна и нека се разлети.
Приберат се в небесата всички отлетели хора,
неосъществени мечти.
До кога ще пазя в себе си разрухата на хорската несполука.
Пускам ви, вървете по пътя си
вън от пустинята на моето аз...
Нямам нужда, нито вие от нас.

Блестят струните на китарата,
докато случваш любовта
към света,
който за теб е тази земя.
От кога играеш си с мелодията
на вечността.
Летиш в космоса и кацаш тук.
Намираш един красив, игрив оранжев цвят на лотос,
кацаш върху него
като малка жабка се сгушваш в тичинките му
и той се затваря,
защото е вечер и започва пред теб да проговаря с мъжки глас.
Принцесо от кристал,
малък опал нося в мен.
Свържи ни с лъча си в деня,
когато изгревът ще бъде начало на пролетта.
Свежата блатна вода ще отрази с любовта,
намираща се в една въплътена от ангели  вселена.
Чуден остров на любовта,
отвъд границите на вечността.
Тук няма време, няма място, няма нищо.
Дори и ние не сме.
Илюзия, по-реална от реалността.
Игра на думи, изпитани със сетива.
Малка планета на Духовността.
Оранжева вселена на непорочността.
Играя си с мисълта
и превръщам я в жанр
поезия или роман
избери си сама.
Просто бъди в ритъма на любовта.
Целувам те сега,
остани свързана с мисълта за тази вселена.
Нека я случим, когато се съберем
Оставям те в красота,
момичето от ангелска земя.