Природата с мен си играе,
прошепва ми с ангелски глас
и замлъква.
Оставя ме в себе си да проникна.
Дълбая дълбоко в своето същество.
Опитвам да разбера
какво е да ровиш в собствената си кофа боклук,
от която да извадиш Божествен дар.
Колко много връзки с хора
все още държа в сърцето, защо ли?
Колко много места пребродени в часовете на болка
извадих и поставих в рамка, защо ли?
Колко красота творя за хората в тишината
на своето вътрешно аз, защо ли?
Когато прибера се в храма си, наречен без глас пустиня
просто мълча и гледам
в разровената с кости кофа боклук.
Мечтая да я ритна и нека се разлети.
Приберат се в небесата всички отлетели хора,
неосъществени мечти.
До кога ще пазя в себе си разрухата на хорската несполука.
Пускам ви, вървете по пътя си
вън от пустинята на моето аз...
Нямам нужда, нито вие от нас.