Слушаш реката,
която поглажда камъните с водата,
която пренася в собственото си корито,
и седнал до нея,
заслушваш се в глас,
който отчетливо ти говори,
по име и в детайли описва това,
което в мислите ти препуска,
върти се като стара касета
и непрекъснато се зарежда,
сякаш няма край.
Но когато вътрешниия ти глас заговори,
успяваш да я стопираш
и сега за първи път  чуваш красивата птица,
която свири на кедъра над реката.
И този звук те прегръща с топлина,
която само природата притежава.
Отпускаш се нежно назад
и се потапяш в тази картина,
сънуваш как като
бяхме петима неразделни приятели
идвахме тук,
често просто се смеехме и не мислехме,
че има и друга реалност,
когато смехът за нас беше достатъчен,
за да продължим да вървим през гората
покрай коритото на реката.
Тогава не вярвах, че ще достигна до тук,
че ти ще си идеш толкова млад,
че аз ще си спомням момента и ще ми липсва.
Сега пак е както преди,
само, че болката нежно ме гали,
и спуска се на парцали по бузите ми,
не пари, а и защо да бъде така.
Осъзнавам, че ти сам си избра
да се прибереш у дома толкова рано.
тук времето се събира
и знаеш ли, няма чувства различни от любовта.
Тя просто вибрира и те издига в реалността,
където всичко е в нас.
Наблюдаваш целият този ресурс, който е в теб
и се чудиш как до сега си се фрагментирал на части
и не си забелязвал цялата мъдрост, която Душата ти предоставя.
Информация, която е винаги в теб.
А ти просто не чуваш,
заглушен в хиляди мисли
за това, което така или иначе ще се случи.
И не ти е нужна гората,
за да се свържеш,
просто потърси твоето местенце в сърцето
и се закотви като стълб,
който да заземява любовта
и те прави себе си в света.