Домът

Забрави, че съм дете,
защото отдавна порастнах.
Забрави, че те обичам, защото
отдавна ти си неразделна част от мен
ти си в мен.
Част от мен си,
много повече от любов изпитвам към теб.
Много повече от желание, много повече от копнеж
много повече от приятелство, доверие,
та ти си всичко, което съм аз мили мой.
Забрави, че когато поискаш да играем с китари
или край огнището да разпалим жарта,
ще съм насреща.
Забрави, че ще мятам коси в нощта
на площада.
Отдавна тази емоция се канализира навън
в прекрасна енергия на тишина,
на любов, но сама, безмълвна, притихнала
като вълна на езерото в двора.
Разцъфтя като туберозата на прозореца на дома ни.
Превърна се в тих зов да съм дете от светлина
дошло тук, за да се свърже с дома
чрез тиха искра на любовта.
Дома, който помни...,
но забравя в страховете на човеците.
Дома, който е топъл полъх на силна прегръдка
прегръдка на силна небесна светлина.
Ярка светлина.
Която прониква във всяка тъмнина
на тялото и изкарва го с най нежната ръка
като поник, показващ се над пръстта в търсене на светлина.
Погалва те тази светлина, както ръката гали земята,
щом засади семената пролетта.
И, когато са готови пробиват я
и се устремяват към светлината,
дълбоко и безрезервно
търсят пътя към дома.
Живеем в един дом, а се делим.
Дели ни грешната представа за любовта,
че се измерва с материални благини.
Какво ще делим и печелим,
нали пак идва в дома ни, другарю.
Когато носиш нещо у дома, отделяш ли го
за себе си?
Когато градиш дома влагаш цялата
си страст,
материализираш енергията на любовта
и се получава блестяща творба.
И тогава заживяваш в него и започваш да го рушиш,
поддал се на материалните мечти,
на човешките илюзии, че живееш заради пари.

О, любима моя, остани, спри се в мига, не търчи.Просто спри и осъзнай защо си тук - в рай сред ангели в човешки кожи, ангелски любими небосводи, изпълващи света, обливащи капка по капка скръбта от смъртта. Тежи ти това мила моя, зная, виждам те, ти го преживяваш в тормоза да бъдеш силна заради други, да бъдеш мила, любезна, усмихната, наивна, глупава. Мила ти си!
О, моля те спри. До кога ще играеш тези игри? Хайде давам ти шанс - напусни света на ума.
Ела, слей се с нас в мига, мига на любов, на безвремие, на съпричастност Питаш се как ще стане, дали те каня да напуснеш света на земята. Мила моя, остави страха от Душата. Теб те е страх от смъртта, но защо помисли, че те каня да напуснеш деня. Не, детенце мило, недей. Стой си там на земята, мисията ти тъкмо се случва.
Аз се явявам, за да ти дам кураж. Да оставиш всеки блян. Защото мила моя, любовта случва се в мига. Тук сега. Няма време реално за нас, ангелски духовен глас.
Момиче мило застани пред мен очи в очи. Виждаш ме, нали? Сън ли съм? Не съм. Забрави блянове, хиляда светове, страхове - от смърт, от робство, от въздействие на чужда сила над ума.
Кристал мой!, бъди искряща, ти така добре умееш да блестиш, да се зареждаш със светлината, да блестиш усмивке, запомни: не ти е нужно знание по-голямо от това, с което идваш в света на земята. Това е връзката в сърцето с космическия ден. Отвори окото, започни да виждаш по-дълбоко, остави ума, изключи ключа. Отвори вратата към сърцето, пречиствай често гърлената чакра и не чакай никой и живей сега. Ти си тук, точно заради това. Всичко останало ще се случи, ти сама го позволи.
Обичам те, бъди
Архангел Рафаел

Мистично несериозно

Движех се по брега,
докато стъпките оставяха дълбока следа
мисълта инстинктивно напускаше ми ума.
И вдишвах соления вкус на брега
и заравях обувки дълбоко в пясъка,
докато краката ми трудно успяваха да се движат
Оставяха дири, дори коловози след мен.
Да, признавам си чувствах се в плен в собствения си влак.
Защо ли трудно ми бе да го напусна и
и да се гмурна в морето
при все, че лъха ми на свобода
и слънцето багри тялото ми с красота
в шоколадово-златист нюанс,
ароматен кехлибарен,
ефирно-тюркоазено
оставаше тялото ми след вълната.
Как ме приканва морето.
Поддавам се, няма как.
Напускам гарата и ето, пак
съм себе си,
фея, дошла от безкрая,
целяща едно - да се разкрия като брилянт на земята.

Да достигнеш себе си

Всеки път щом докоснеш се до мен искриш
всеки път щом слеем се с теб летим.
Всеки път, в който споделяме си
пространството аз зная,
че си ме докоснал с нежност
в Душата.
Общите копнежи, търсени стремежи
неуловими с думи усещания в телата
трогват ме дълбоко,
не играя.
Представям ти се аз такава,
истинска,
каквато тялото да крие не умее.
Не мога да съм друга,
когато цялото ми време посветих ти.
Направи ме специална за минута.
Бяхме частица прах за секунда,
отново летяхме като птица, но достигнахме ли
с тебе Юга?
Сляхме ли се в задруга
с неонова колиба
весела блестяща аурата ни вибрираше
като огнище в камина.
Топлина, цялостност, сърдечност.
Какво ли друго може да поиска
ангелската ни човечност...
освен непреходната вечност...

Някога напред във вечността

Все някога ще се науча да не плача
и да бъда смела
все някога ще се науча да обичам
и бъда смела,
когато с теб се разделим
не ще пророня и една сълза.
Не ще потърся утеха в сходна твоя душа
не ще се бунтувам със сърцето си
не ще се сближавам с лицето си
излъчващо смирена разсеяност.
Навярно ще бъда смела
в това да съм себе си до края.
Не ще се бунтувам срещу човешките клюки,
които ще ме поставят в рамки.
Нима съм картина,
че да ме закачиш на стената?
Не, не съм и значка, та да ме лепнеш върху ревера.
Нито скъпо уиски, та да ме купиш с наслада.
Нито бърза кола, та да се возиш с мощна вълна.
Тихо ще седна в хладния ден до брега.
Ще се наблюдавам в отражението,
което огледалото ми дарява,
листата бавно ще падат върху него във водата.
Ще се гледам влюбена в мига,
ще се раздавам за всеки
без да се пощадя.
Ще бъда себе си,
въпреки хорската съпротива,
ще бъда кей и твоя закрила.

По пътят към пробуждането неминуемо се разделяме с всички илюзии, които животът ни, пласт, след пласт е наслагвал около нас/ в нас. И когато раздялата е факт, и се събудим и погледнем с чисти очи осъзнаваме, че връзките с роднините, приятелите, досегашните близки са прекъснати, когато падне воала на илюзията и се разбие на парчета досегашното мнение за тези хора, ние не изпитваме гняв. Дори не сме им сърдити, не сме разочаровани, не изпитваме нужда да ги попитаме за постъпките им. Единствено ги прегръщаме с мнооого любов. И всичко останало губи значение за етапа СЕГА. Пак сме свързани, пак ги обичаме, но не защото така е в този живот, а защото любовта, която излъчваме, за това, че ценни уроци сме научили от тях е по-мощна от всичко останало. И така мили мои, благодаря, че споделяме живота си и се учим заедно! Толкова много се радвам, че го можем, че можем да погледнем отвъд границите на физическото. Толкова смирение ми носи, толкова добрина се излъчва от мен, толкова любов, толкова светлина. Нека е споделена, ДА БЪДЕ! Е!

Смирението е като плод, който откъсваш по пътя към просветлението дарява най-голямата сладост в живота и мога да кажа, че с пълна осъзнатост го вкусвам всеки ден. Всеки ден, който ме среща с добрите познати ми дава да разбера, че аз съм се  променила в начина по който реагирам и смиреността, която излъчвам. Липсата на желание да се ядосам на тяхните реакции спрямо мен, които преди са ме изнервяли. Липсата на желание да ги променя, липсата на желание да се противопоставя на тяхното мнение по дадена тема, различно от моето. Липса да докажа, че съм права в теорията си, се заместиха в едно доверие, че когато те са готови, ще изпитат това, което аз в момента. Може би ще минат пътя си по-леко и ще достигнат по-дълбока връзка с Духа. Може би ще бъдат гениални в прозренията, които им дарява той. Но на този етап им се доверявам и просто знам, че няма смисъл да говоря преливайки вода в пробита дамаджана, защото думите няма да оставят никаква следа. Но това, което правя от сърце в сърце някой ден като се обърнат назад ще бъдат благодарни знам го. Някой ден може и да не се виждаме вече с тях, но днешните постъпки са ми такива, каквито сърцето излъчва и тялото не се съпротивлява материализирайки ги. В този миг аз съм себе си, предавайки Любовта на Източника чрез дребните ежедневни дела. В този миг съм доволна от това и смирена, притихнала, обърната към мен навътре и навън към света едновременно. Аз съм свързана с Вас, мили мои и с всяко вдишване, докосване усилвам връзката и предавам нов, свеж импулс, желание да бъдеш Ти, такъв какъвто всъщност си! Прегръщам те в Любов,
Момичето от ангелска земя!

Да изгубиш любовта и да я намериш отново скрита отвъд страха. Това е най-ценният дар, който ти поднася живота. Да виждаш илюзията за живота ти разбита на парчета, коленичещ на земята, превиващ се от болка, блъскайки глава и скубейки коси питаш "защо". Защо съм тук на дъното и колко дълбоко е всъщност то. Къде е точно дъното. Гледаш с глава обърната нагоре, към светлината идваща отгоре, над дупката, и потъвайки към дъното, молиш се да го достигнеш миг по-бързо, че да се отблъснеш нагоре към светлината. О, каква илюзия приятелю. За какви дупки и какви светлинки си мислиш. Докато гледаш по този начин на живота си, ще мине много време преди да спреш да потъваш. Я, по-добре отстъпи настрани. Да, точно така настрани от изкуствено очертана стена на тунела :) Хей виждаш ли все още прегради, стени, тунели, дупки? Може би, те свързва с тях мисълта, така както, когато съблечеш отесняла риза и имаш чувство, че все още ти стяга, дори когато си я свалил от тялото си, така и когато излезеш от затворения кръг минава време преди мисълта ти да го асимилира. Но ти се наблюдавай...как реагираш на ситуации в ежедневието, които преди това са те изкарвали от равновесие. Спокоен ли си, знаеш ли, че нещата имат невидима страна, страна допускаща единствено любовта? Добре дошъл си отвъд дуалността. Отвъд кръга на мисълта, отвъд теб и най-много свързан с теб. Обичам те и те прегръщам,
в любов,
момичето от ангелска земя

Отвъд ума

Ябълков цвят съзирам през перлено-дървения перваз
в красивата овощна градина,
пролет е.
тя току-що разцъфна,
привлече веднага към себе си ума ми.
Колкото и да се възхищавам
аз не мога просто да продължа да те съзерцавам.
Обичам те с цялата красота и искам да бъда твоя слуга,
твоя закрила, милувка
ангелски земен другар.
Единствен дар е мига, който ми сподели безусловно,
мечтая да си ми господар.
Знам, че е наивно, дори абсурдно,
но нали написах привлече ме с ума,
наивно търсещ близостта.
Внимавай моя душа
отдай се на близостта
ОТВЪД РАМКИТЕ НА УМА.

Безмълвна стоя под дъжда
защо ли обичам, когато
той стича се бавно
по коженото ми яке
прониква навътре
по цялата кожа.
Студено е,
а сърцето изгаря.
Жадува те още
крачка след крачка
се проближам.
Неусетно се зазорява,
сядам до теб край брега.
Прегръщам китарата,
какво ли пък
нека бъдем усмихнати
с Любовта.
Бавно то се показва
изгрява с блясък отразен в очилата
нежно започва да топли.
И там край скалите оставям
кожените дрехи,
тръгваме нагоре към пътя.
Време е, да спре да се скита
Душата ми влюбена в тебе.
Красив си, обърни се,
вливам се в теб.

ЕСЕН

Отново вятъра спи,
долавям те, в него си ти,
притихнал в Душата стаен.
Сякаш, за да излееш от теб
събираната с години тъга,
притихваш, но чакаш може би есента,
за да  раздуха листата покрили земята.
Да изчистиш чрез вятъра суетата.
Да избистриш над кожата сивотата.
Блестяща феерия от оранжеви краски
в тишината,
говорят с думи,
най-ценни, излизащи от душата.
Синя арония,
узряла смокиня,
райска ябълка,
сочна къпина.
Синьо, синьо като техните плодове
и червено оранжево обагрени цветове в листата.
Рисуват сякаш нощта и луната.
Черно синьо небе
и грейнала оранжева Тя
кръг единствен в небето,
което поглъща.
Забравяш къде си, с кого.
Сливаш се с него в общо кълбо,
Вселената те поглъща
и ти си частица в нея,
рубинено зрънце,
елексир в питието
капка в морето
роса от небето.

Прегръщам те с очи

Ти вървиш, дочуваш вик,
обръщаш се,
след теб съм аз
докосваш ме,
обливаш ме с любовта,
прегръщаш ме и хващаш за ръка.
Отправяме се пак на път,
но двама
един до друг.
Летим, спряхме да вървим,
усмихваме се,
шепнем си без думи се следим с очи
извайваме красивите тела
сплетени като сълза
ненужно говорим,
нека поспрем.
Има красива мелодия
между теб и мен.
Каня те нека я чуем.
Мислите се чуват как вибрират
в една честота
слънчеви залези,
уморени крака
от танци диви
облягаме се в ограда
близо до дома.
Сядаме на земята,
сливаме се с пръстта
посягам към теб,
за да те погаля,
исками се да запазя мига в сърцето.
Толкова ли е тежко,
когато си с мен,
усмихни се аз не съм блян.
Несподелена реалност ни раздели.
Отново си тръгна по старите следи.
Отново оставам сама пред дома,
който толкова време приютяваше ни в нощта
но сега ще стана и ще продължа
по моя си път
отново
няма да правя крачка встрани.
Търпеливо ще чакам,
знам, че си ти.
Нищо не се промени,
дори любимото облекло.
Ще тръгнем заедно с теб към брега,
а до тогава ще слизам до него с Любовта.