ЕСЕН

Отново вятъра спи,
долавям те, в него си ти,
притихнал в Душата стаен.
Сякаш, за да излееш от теб
събираната с години тъга,
притихваш, но чакаш може би есента,
за да  раздуха листата покрили земята.
Да изчистиш чрез вятъра суетата.
Да избистриш над кожата сивотата.
Блестяща феерия от оранжеви краски
в тишината,
говорят с думи,
най-ценни, излизащи от душата.
Синя арония,
узряла смокиня,
райска ябълка,
сочна къпина.
Синьо, синьо като техните плодове
и червено оранжево обагрени цветове в листата.
Рисуват сякаш нощта и луната.
Черно синьо небе
и грейнала оранжева Тя
кръг единствен в небето,
което поглъща.
Забравяш къде си, с кого.
Сливаш се с него в общо кълбо,
Вселената те поглъща
и ти си частица в нея,
рубинено зрънце,
елексир в питието
капка в морето
роса от небето.