Безкрайност от дъги
перлени лъчи
свързващи ни с невидими очи.
Топи се в тях греха,
изчиства ни в реалността.
В тези колковози светлина
Божествената искра е много ярка.
Докосва ни с вълна на топлина.
Отпускам се, за да ме погали.
Къде ли би била,
ако не във вечеността.
Цялото трепти
и слива ни в сърце.
Преминава тази вълна през нас
и избистря ни като не оставя миг
от спомен, че било е болка
преди да се събудя.
Изтрива я с безцветна гума мекота.
Слънцето изгрява ярко
и сърцето ни бие с безкрайното

Нарисувай си картина XX

Разголвам Душа,
когато свалям пелената на страха.
Вътрешно красива,
външно горделива
старая се да бъда аз,
особено, когато съблякла съм твърдите черупки
на срама,
че ще бъда за света такава, каквато съм.
Себе си, на всяка цена.
Искрена във всяка ситуация.
Честна пред себе си,
отворена за другите.
Музика за Душите ни,
картина за емоциите ни,
парфюм за сетивата ни.
Мекота за сърцата ни.

Времето е спряло

Някъде отвъд времето и пространството
ще се спрем.
За да слеем мисли
и избухнем
в едно
частица в частица общество
миг в мига ще заковем
времето с теб ще спрем
ще продадем мислите си на времето,
ще отдадем себе си на любовта.

Надежда

Надежда, че утре
ще бъда далеч.
Надежда, че вече с теб сме
към бряг
с прекрасни цветя.
Надежда, че с теб
движим се в безкрайността.
надежда, че дори да свърши света за мен,
ако бъда сама
ме кара да те обичам с цяла Душа.
Не искам да мисля, че бих могла да те пусна
да поемеш в обратна посока.
Не искам да мислиш,
че за теб съм нарисувана скица.
Не искам да вярвам, че мислиш, че за теб съм само обвивка,
дим над пепелта, която догаря у нас.
Огън, който не позволих да гори,
защото го угаси с несигурност и избяга.
Надеждата, че съм сгрешила ме провокира да те догоня.
И  знам, че ще ме чуеш с Душа.
И ще се върнеш към тази ненаписана творба.
Чакам те, ела!

Тук съм сега

Все по-често ми се налага да пропускам покрай ушите си хорското мнение.
И все по-често просто забравям за тях.
Игнорирам ги и летя,
като хеликоптер прелитам над реалността
закотвям се в лудостта наречена мой вътрешен Аз.
Пребивавам си тихичко час,
после се спускам надолу по спиралата,
свързвам се здраво с покоя,
наречен Земя.
Усмихната грея в света.
Правя необходимото,
за да бъда себе си
с всяка следа,
която дъхът ми рисува.
Ангелски нежно
прошепвам,
има нещо, което ме кара да сияя.
Някой, който е тук, за да сме в рая.
Някой, когото силно обичам.
Някой, в когото безрезервно се вричам.
Някого, когото обичам
с открита Душа.
Този някой е времето тук и сега.

Понякога, почти изключително рядко в живота ми се появява човешко създание въплътило чистата безусловна енергия. И толкова е красиво да се срещаш със себеподобни, че не искаш да се разделяш с тях. Сякаш, когато сте заедно няма минало, няма време и възрастта ти е енергия, а не цифра. В такъв момент не се чувствам екзотика за поредното човешко същество, с което живота ме е срещнал, а себе си. И тъй като вибрацията ни е еднаква ние имаме общи интереси, вкусове, цели, мечти (желания). И когато усетя тази енергия я искам много силно в живота си. И тази ми слабост ме кара да излъчвам най-мощната любовна вълна. Искам да дам колкото може повече, в знак на признателност. Творецо в един такъв момент толкова много повиших енергията си, че се издигнах отвъд човешкото си тяло. Бях в безкрайното цяло, което Душите обитават. И от там виждах какво съм правила до момента, с кого съм споделяла времето си, с кого съм работила, с кого съм живяла. От там виждах грешките си. От там всичко бе много болезнено, в пъти по-болезнено, от колкото ако го изпитам на земята в човешко тяло, защото там енергията се лепва в теб без преградите на тялото. Най-хубавото бе, че това, на което станах свидетел не се е случило още във физически аспект и аз имах силата да променя нещата, насочвайки енергията си по правилния начин. Излъчвайки любов, за да мога да променя ситуацията така, че да бъда щастлива. И всичко се отключи, когато започнах блога си, в който споделям практиките си за изумително градинарство. Което аз на практика осъществявам и никой друг не е писал за това. Колкото повече разкривам тайните си, толкова повече вселената ми се отблагодарява, разкривайки вечността. И колкото по-осъзнато следвам мисията си, толкова повече информация ми се разкрива. И това е много красиво. Красиво, за да бъде споделено тук :)

С разширяване на твоето съзнание и ставайки все по-осъзнат с всяка секунда, по пътя си се сблъскваш с хора, в които виждаш себе си преди. И тогава обръщаш поглед назад и към това как си постъпвал и ти става ясно, че имаш определени чувства в себе си, които не ги изразяваш, стаяваш ги, защото са лоши според теб и тогава Пътят те среща с хора, които реагират към теб по начина, който да изкара тези чувства навън и да ги обърне към теб. Ако обичаш целия свят, но мислиш, че теб няма кой да обича както ти обичаш. Даваш цялата си любов и енергия във всичко, което правиш, на всеки, който срещнеш, но дълбоко в себе си знаеш, че това няма как да се върне към теб и си казваш, че не ти пука изобщо. Знаеш ли какво правиш? Затваряш сърцето си за любовта, дори някой или нещо да ти върне тази любов ти сам си се затворил за нея, невярвайки, че можеш да бъдеш обичан. И какво рефлектира върху теб? Ами вселената ти праща нещо, което да те разтърси. Щом не отговаряш на любовта ти праща ситуации, които не си желал и много си се страхувал от тях. Тогава, ти се вглеждаш в себе си, тогава ти за първи път чувстваш със сърцето си. За да се самосъхраниш и може би да докажеш на себе си, че не заслужаваш това. Да, може би ще си прав, но защо просто не се отпуснеш на крилете на любовта. Когато действаш в синхрон с любовта, ти просто правиш това, което според Духа е най-добро. Тогава ти нямаш очаквания, тогава ти се отваряш за даровете, които вселената ще ти донесе. И пребивавайки много време в това пространство на чиста любов, идваща от Източника, чрез твоето АЗ СЪМ присъствие ти осъзнаваш, че всичко е просто енергия. Чиста енергия без заряд, любовта на Източника е чиста, безусловна, всепоглъщаща, пречистваща, изцеляваща, мека......... От теб зависи дали ще я акумулираш такава, чиста или ще и предадеш заряд  - положителен или отрицателен. И творенето ти се заключава в това да си проводник на чиста любов. Просто каквото и да правиш в ежедневието си, знай, че го правиш от теб за теб. С когото и да си - обичай го все едно обичаш слънцето. С каквото и предизвикателство да се сблъскаш просто му благодари и позволи твоя Аз да ти диктува действията ти, а не да се поддаваш на агресия, яд, страх...просто бъди над нещата, гледай на себе си отвисоко, над проблема. Там винаги е безопасно за теб. Когато не си вътре в кръга на дуалността винаги си себе си. Пробвай, бъди, твори!

Отново затварям ръка,
прекланям поглед с глава
надолу към майката Земя.
Търся Божественото в теб,
отразено, рефлектиращо в пръстта,
защото нея усещам с цялото същество
като даваща живот
на това, което Е.
Зная, че когато ме няма,
тя ще поеме тялото ми като пелена.
А небето ще ме стопли с прегръдка и свърже с Духа.
Ще порастнат красиви цветя,
а аз ще ги галя с лъчите от злато,
които ще пръскат любовта.
Когато съм тяло от плът,
никога не забравям, че съм и Дух.
Тази симбиоза в мен
ме изпълва с чистота, чрез
която предавам на земята любовта.
Помня всеки миг
и всеки миг помни следите,
които сме оставили.

Свят за теб

Нов свят създавам
еуфория като в приказка изживявам.
Вкоренявам в себе си любовта,
пренасям навън с дъха.
Развихря се около мен небесна светлина.
И толкова лечебна е, че я насочвам
към заобикалящия ме свят.
Изчиства се всичко в този час.
Обичам да творя красота,
знам, че родих се за това.
Красиви картини от цветя,
килими от пастелни зелени поля
паравани от живи огради,
композирани с любовта,
ароматни като любовта,
 завладяващи и въздигащи като нея.
Едно с любовта съм, когато живея.
Живея за тях, за тези живи картини.
Свят от земни богини,
обитаващи тази земя.

Кога започнах да виждам аурата на растенията

Преди 3 години срещнах един човек, който мислеше точно като мен, правеше същите неща, дома си подреждаше и правеше това, което и аз у нас. Мислехме много еднакво и за това, може би той много бързо ми се довери. Бях много по-малка, но в разговорите, които провеждахме в много от случаите той е научавал много от мен. Може би бях учител за него, споделяйки моя опит като момиче на годините на дъщеря му. Любовта ни бе много силна и когато не бяхме заедно, знаехме другия какво прави, къде е. Като сякаш сме се събудили от друг живот и винаги сме били заедно. И това бе много голяма пропаст, която ни разделяше. Той не вярваше, че има прераждане, според него лягаш и чакаш някой да те събуди, което ми е неистинско. Да за много хора, това е вярно, но не и за мен. Казано иначе моите цели са и винаги са били да бъда максимално свързана с Духа, с моят Аз, в който той не вярваше. Силните ни чувства стигаха до четвърта чакра и после нямаше развитие нагоре, не можеше да се издигнем заедно към по-високите нива. Той си стоеше плътно във физическото тяло. И докато всичко е наред в един момент от нищото се ядосва и започва да крещи, и ако не съм трезвомислеща може да ме остави на място без да се замисли. След един от тези случай аз напълно извън кожата си, вършейки работата си, си спомням как държах нож, за да режа нещо и явно ръцете ми бяха мокри си спомням как хванах силно и стиснах, за да отрежа и в този момент от дръжката, ръката ми отскочи върху острието и аз без да забележа, щото се случи за части от секундата стиснах с цяла сила острието. Гледката можеш да си представиш. След този инцидент стоейки с зашити ръце и бинт в един парк (Заглавната снимка с камъка е правена тогава, моето любимо място) осъзнавах какво се бе случило и колко много ме бе разширила тази любов, и колко много любовта бе издигнала вибрацията ми, че аз докато стоях между габарите и наблюдавах тревите под тях, така се спускаха лъчите, че аз успях да видя аурата на тревите. И беше вълшебно и това сливане с природата и тази силна вибрация...разбираш ли няма как да я запазиш завинаги. Тя е толкова силна, сякаш ток преминава през тялото ти, но те гали като с коприна, облива те с кадифе и те целува и ти сияеш и виждаш, че и тревите са с теб и ти си с тях в една вселена и това е най-хубавото, което Бог може да ти даде. Да се родиш на Земята, а да наблюдаваш невидими неща. И тази любов толкова много ми даде, че аз просто започнах да пиша този блог, за да преодолея горчилката след раздялата. Не знаех как се случва да се разделиш с човек, а да съхраниш любовта и да пишеш за нея, но се случи и тази връзка с Духа, за която ти писах стана толкова силна, че по 5-6 часа прекарвах в медитация и беше време на осмисляне, на единство. И така тези стихове започнаха да текат чрез мен, докато съм у дома, навън, на концерт, на работа. Приятелите ми за първи път ме виждаха такава, не знаеха какво ми е станало. Да стоя на сред стадиона, пълно с хора, на тъмно с тефтер и химикал и да пиша. Спукваха се да ми се подиграват. Не ми пукаше. Следвах пътят си. Да, той ме раздели с тях, и да, той ме свърза с други, които ми се кефеха такава, каквато съм. И тази статия, която е супер лична и несподеляна я поствам днес, за да покажа, че любовта не е разрушителна, за теб, когато мислиш че не я изпитваш, че не я чувстваш както преди, а градивна. Разрушително е нараненото Его. Моля те да го захвърлиш в ъгъла, преди любовта да го стори. Справи се сам с него, само така ще изпиташ напълно връзката със себе си и другите. Защото сме едно. И аз те обичам такъв, какъвто си - с чиста, кристална любов! Казват, че има и по-висока, звездната, но в момента не съм толкова високо вибрираща и не мога да я усетя :)

Танц на любовта

Когато уча нова игра,
първо спирам се в дъха.
Бавно съзерцавам микротрона
вън над електрона той се върти.
Внезапно прошепва ми мечти,
които тялото забрави,
но душата ги създаде,
изпълнена с любов.
Играя си със всеки стих,
това ме изкушава да бъда вън от интеграла,
в който повечето мои връстници отдавна са.
Това ме отличава, от околните
това ме доближава до природните закони.
Че причината е с цел.
А отговорността е следствие
и те са в тясна връзка.
Ако избера да съм добра
и сблъскам се с реалността,
неминуемо ще срещна зло,
което ще ме провокира да отстъпя,
но отговорността от мен ще изиска да се справя
да го преодолея.
И така пак и пак.
В един миг няма да забелязвам лошото
в теб, в хората, в мен.
Просто ще го приемам като знак,
че съм на правилната честота.
Тази на вълните на любовта.
Играя с нежността, с любовта,
с мислите си отвъд ума
но напълно осъзнато.
Защото, нивото е за всеки един от нас,
който плува в океан без страх, че би могъл да се удави.
А знае, че със сигурност ще се научи с водата да играе
в танц на любовта

Пролетно откровение

Спомням си много ясно една дата в съзнанието ми, една дата, която ме промени, която ме тласна към Духовното ми сливане с мен самата с моят висш Аз. Първи юли 2008 година. Годината, в която загубих най-близките си хора тогава за мен. На 30 юни, когато за пореден път за 2008 година се сбогувах с близък човек си обещах, че повече никога няма да оставям нищо за утре. Че ще живея тук и сега, колкото и да е то. Дали ще са 3 години, 30 или 50, без значение. И тогава започнах пътя си към непознатото. Пътуване към мен. Бях останала сама, никой не знаеше какво да ми каже, ако излезе с мен. Станах най-добрия си приятел. Приятел, на който нямах вяра. Вярвах на всичко друго, но не и най-добрия си приятел. Тогава не знаех как да запълня празнотата в себе си и работех по 13 часа 7 дни в седмицата. Печелех пари, които не знаех за какво са ми. Излизах в любимите ми до тогава заведения, слушайки любимите си музиканти и въпреки всичко болката, крещеше в мен. Не знаех как да я заглуша, само знаех, че съм силна и няма да и се дам. И я таях дълбоко в мен. Зад широка усмивка, красиви дрехи и празна вътрешност. В един момент не издържах вече този живот и се преместих в напълно непознат град. За да следвам единственото, което ме караше да бъда жива. Досегът ми до природата, до цветята, до озеленяването. Там бях приета като от друга вселена, сякаш бях на светлинни години пред хората, от които трябваше да се уча. И тогава рухнах, защото бях сама и нямаше пред кого да се правя на силна. Позволих си да рухна. Спомням си как с дни не излизах от дома си, в красива градина. Прекарвах времето четейки по 3 книги на ден. Прочетох всичко, което ми бе предостатъчно, за да се пречупя и да си повярвам и да се обикна и да намеря смисъл. И пак нещо ми липсваше. Пак се върнах в града, където бях през 2008 година, за да загубя и здравето си напълно. С бързи стъпки слизах към пропастта. Болката бе вече непоносимо силна, дори не можех да спя легнала, и когато дойде този миг, сякаш за първи път успях да се погледна отстрани и да си повярвам и да се изправя. И започнах съзнателното лечение, чрез визуализации, медитации, промяна в храненето. Ядях само плодове и зеленчуци до този момент - постепенно започнах да добавям и белтъчини, и мазнини, благодарение на аюрведа се излекувах физически и започнах работа върху създаване на вътрешен мир. И тъкмо стигнах до ниво, в което можех да спя повече от три часа, постигнах някакво спокойствие в себе си, вселената ми изпрати ново предизвикателство. Среща с човек, който ме срина съзнателно и, такава вреда ми нанесе психически, че две години след това не можех да стъпя на това ниво, на което преди си мислех че съм била най-зле. Тогава за 6 месеца си останах у дома, за да премисля какво се случва с мен. Искам ли да продължавам да живея и ако избера да го направя как. Какво мога да направя, за да съм полезна на себе си, на хората около мен. Винаги съм знаела, че пътят ми е природата - земеделие, озеленяване. Реших, че ще продължа напред и след две седмици ми се обадиха бивши колеги и започнах работа в старата фирма, в която работех, но на нова позиция. И тогава бавно, с малки крачки животът ми започна да бъде и красив, и да ме радва. Запознах се с много нови хора, те ми дадоха нови насоки, нови хоризонти. До момент, в който успях да сбъдна всички мои цели. Успях да създам основа, да намеря своето място и да излекувам болката от раздялата с любимите хора. Да простя на тези, които не бяха с мен, за да им дам шанс да ме наранят отново и да избера да прекъсна контакта си с тях. И след тази ми опитност до момента аз чувствам с такъв трепет в сърцето пролетта, толкова много ентусиазъм ми дава всяко ново начало на пролетта, когато природата се събужда и аз знам, че ме очакват толкова красиви 6 месеца, пълни с предизвикателства, че съм толкова щастлива, че мога да го изпитам по този начин. Че след цялото страдание, успях да се помиря със себе си и да стана едно с цялото, да се вълнувам от всяко ново начало, че искам да го споделя и с теб. И да ти кажа, че където и да се намираш, с каквото и да се занимаваш, чувствай благодарност и радост, че имаш шанса да го изпитваш. Много, много хора, не могат да го оценят и прекарват дните си в илюзия, искам да ги прегърна и да им вдъхна любов. Нека обичаме хората такива, каквито са.

Влюбвам се в нива,
жъна тиня, простотия,
немотия, грешна, неразбрана крива
расте надолу и дълбае в рани,
за да заздревеят.
За да ги издигнат над повърхността
и отлетят зад теб,
към нищото навън, където и да е.
Достатъчно е да знаеш, че сега си нов човек.
Че не желаеш разрухата да приютяваш,
на когото и да.
Такъв си, какъвто позволиш да си.
Защо да трупаш чужди мисли,
емоции без сила,
не си канал на простоия.
Превключи, дори се изключи.
Нека мекотата на крилата на любовта
те понесат към теб.
Свържи се със себе си, бъди
откровен пред теб.
Поискай да играеш под тополи
с пухчетата, които падат в май
през пролетта.
Зарови крака в тях,
и вдишай липов цвят и мащерка
жужене на пчелите
грейнали маргарити.
Бъди себе си,
дори, когато за теб говорят, че си луд човек.

Усмивка

Сякаш на глас искам да обобщя,
че живея в нищото
на ръба.
Прегърнала съм себе си.
Вкопчена в реалността
Не зная какво е да обичаш в лъжа.
Не зная какво е да се будиш сутрин без усмивка
преди изгрева в слънчева зора.
Не зная какво бих била,
ако не бе пръстта, която да ме свързва с вечността.
Която галя без умора, докато разхождам се на воля
и обливат с хлад краката ми морските вълни.
Не бих била себе си, ако съм друга.
Не бих посмяла да летя,
ако не стъпвам здраво на моите слова.
Не бих могла да те обичам, ако не бе
направил ме нещастна,
защото така се свързах силно с теб живот.
И днес ти благодаря, че доведе ме точно тук
като слънчев лъч, който озарява безкрайното поле.

Изгрява със стих луната
едва ли мога да го пресътворя.
Прекрасен поглед на стихия
отвъд моите очи.
Затварям ги, за да се слея с нея.
Откривам я в прекрасен морски град
сред нацъфтяла лавандула.
Уханието е вълшебно,
 защото слива се с морето.
И цъфналите храсти мандарини.
Представете си симфония от цветове
лилаво, синьо-бяло, оранжево и бяло
веднага хващам четка, за да нарисувам
красивото по тези брегове.