Готов ли си да споделиш

Би ли могъл да запечаташ безкрайността с мисълта.

Би ли могъл да навлезеш в ума през вечността.
И останеш съхранен,
ненаранен от мисълта в любовта.
Би ли могъл да обичаш небето и тревата като едно
свързващо те същество.
Би ли се почувствал част, парче от земята,
по която вървиш,
когато си бос, а пръстта те попарва от жарките лъчи на любовта.
Би ли бил маково семе - частица черна точица
сред бледо - жълто зърно лимец,
или черно семенце слънчоглед
в ожъната сламено-жълта нива с овес.
Готов ли си да си контраст в общото,
себе си в целостта.
Ненаранен, раждайки се на планетата Земя.
Едно единствено семе,
което ухае на любов в нежността.

Някога в безкрайността
на падащите след дъжда листа
се задържах в капка...
тишина.
Заслушах се в нея.
Бе прозрачно прозорлива,
нашепна ми, онова,
което бях готова да дочуя.
Може би в един от дните на земята
ще науча, че тук съм, за да задържа баланса
между всички сили, които властват.
И, да, няма по-голям процент от тях,
 те всички са в едно.
Синхронизирани като механизъм, за да
има последователност
и няма сила, която да е в повече, че да го дисбалансира.
От нас зависи да го почувстваме в сърцето.
Когато отработим мисълта отвъд сърцето.
Където е златиста светлина и любовта те гали
с най-меката вълна на нежността.
И е топло и е тихо.
И тук няма вятър, нито дъжд,
има вечно слънце.
Винаги е пролет,
защото свежестта на току що разцъфтял люляков храст
те залива.
И се къпеш в росата на твоето щастие.
Щастлив ли си?
Ела при мен,
нека бъдем двама!

Озара 2

Слънчевото утро на покоя стигам,
усмихвам му се и се спирам
В теб се илюстрирам,
зная, че ме чакаш с наслада
в сетивата на земята ме намираш.
Прегръщаш ме нежно и се спираш.
Поглеждаш ме с Душа и се усмихваш.
После ме целуваш
и се спускаш
към земята се оглеждаш.
Сякаш тихичко и шепнеш
твоите слова на благодарност
и отново ме поглеждаш.
Какво ли мислиш си, не зная?
Чета по погледа ти единствено наслада.
Обичам те, която и да си,
има ли значение, когато част от мен си? :)
Където и да си във Вселената едно сме,
свързани Духовно в танц на любовта.

На твоята вълна

Показвам на воля
колко силно мога,
мога да обичам.
Показвам на хора, които често нараняват,
показвам, че мога да ги обичам,
защото да нараняваш е слабост,
чувство на безсилие.
Ето давам им сила,
сила да обичат.
Да обичат себе си
и заедно с това света, в който са.
Когато си някъде - си навсякъде,
нямаш посока, нямаш граница.
Любовта от сърцето обединява,
всичко е в едно
и тогава били наранил частица от себе си.
Или ще изпълваш всеки кът
с доброта, тишина, красота?
Измамно е да си човек,
но е красиво да си мъдър.
Мъдър със знание, получено от вечността.
Отговори на въпроси, които притежваш
ти самият в теб.
Бъди готов да слушаш,
да виждаш знаци
и сигнали от ангелите
в теб, за теб.
Често песните им провокират
нежност, чувство на топлина
внезапна, силна.
Бъди сигурен, че са с теб.
Просто слушай това, което ще ти кажат.
Толкова е просто, да си на една вълна с любовта.

Всяка струна в твоето тяло
акордира с ритъм на тъга.
Гали ме с мекота,
която измива я тъгата
и във вечността се слива.
Едно с Майката Земя,
пръсва се като семена в
пръстта.
След дъжда пропива се с влага
и порите в тишината се докосват.
Сливат се в една напълно нова
истинска любов.
Каква ли би била,
ако ти оставиш я да разцъфти?
Няма я описана в цвят.
Тя е просто без цвят,
едно в пустинята от чувства.
Пустинята отвъд чувства.
Знание, че просто е
докосване между две тела
извън дуалността.
Където има само светлина.
Усмихвам се,
усещаш ли ме
докосни ме,
намери ме.

Семенце любов

Ако някога оставиш нежността на галещата като с коприна мелодия на вечността да прозвучи в теб, ще разбереш, че можеш да композираш и мелодия и текст, докато материализираш чутото отвътре вън през теб. Ако някога позволиш да си просто капка вода в океана от любов ще почувстваш, че си в цялото, докато осъзнаваш кой си отделен в мембрана и закотвен на дъното в Майката Земя, с мисли високо към небесния Баща. И кой си, мили мой? Мелодия, на пиано пресътворима и ангелски глас на богиня. Кой си - Ти си. Приеми се. Такъв си, завършен, цялостен, перфектен, съвършен. В едно, едно единствено зърно, покълнало под слънчевият лъч.

Когато пътуването на Душата ти за пореден път акостира на Земята, и се родиш и отново срещаш живота и спящ мислиш, че ти принадлежи прекарваш много време с тази мисъл, докато бавно и постепенно я заменяш с друга. Илюзията ти се пропуква и разбираш, че нищо не ти принадлежи, освен едно - това, което винаги е в теб, през цялото ти пътешествие :). Принадлежи ти любовта, която носиш и излъчваш в теб. Всичко останало е преживяване във физическо тяло. И с всеки твой дъх откриваш нови и нови хоризонти, чертаеш с мисли, които преплиташ с копнежи. Рисуваш нишки като паяжини. Понякога вярваш, че са реалност, а те са просто мечти, които можеш да материализираш, ако им вдъхнеш много любов от твоята ангелска искра. И докато любовта за едни е стихия, за други е пречка. Пречи им да прекарват спокойно животът си в илюзията, която умът твори. А той може да сътвори и много болка в сърцето, от неосъзнатите действия. И колкото повече болка събираш в сърцето, толкова по-дискомфортно и трудно ти става да навлезеш в него. Толкова повече мъгла задържаш в себе си и лъчите светлина все по-разредени минават през теб. Понякога замисляш ли се за хилядите хора, които спят по пътя ти, Човеко? А искаш ли да бъдат будни като теб? И да творят добро като теб и да има много любов и да е светло и да е красиво и да е така, както е у Дома? О, колко пъти съм го правила. Колко много съм го искала, и колко пъти съм си разбивала главата от камъните по пътя ми, с които са ме замеряли, в които съм се спъвала. Ама боли, ако позволиш да боли. Защото всичко мога да простя и да забравя.  И не спирам, продължавам да светя, това не ме изморява. Тя любовта е безгранична. Някой ден, който и да е той всеки ще открие своята истина, и ако съм му помогнала в един етап от неговият път с това, че за миг съм разсеяла мъглата и слънцето го е огряло, то моята мисия е изпълнена. А твоята каква е? Какво твориш ти, мили мой?

Колко често ти се случва да оставиш усмивката и да скочиш дълбоко. Дълбоко в себе си. И да не те е страх от това, че гледката ще заболи. Защото всичко излекува с очи. С очи на дива фея. Вечер, когато на кея стоеше, а вятъра с вълните плетеше нишка след нишка тишина. И заглаждаше с нежност повърхността на брега, камъните, може би теб. И дълбоко навлязал в Душата си, изпитваш радост, мекота, свобода, любовта, която изпълва цялата твоя вселена. Която с думи не можеш да ораничиш, не можеш да я рамкираш и нарисуваш, че да си я гледаш, когато забравиш къде си. А имаш ли път? Знаеш ли, че всеки твой миг е малка крачка, която след метри и километи те измества от първоначалния план. И как би могъл да се синхронизираш, ако душата е болна. И те е страх да я прегърнеш, и болката, която гнои ти миреше на блато и ботушите, които захвърли в килера ти отесняха... И какво, не искаш да си намериш нови? И да разчистиш твоето блато? Или Душата ти стяга и този затвор, в който я прикова замъглява реалността? Ама коя реалност, тази преди да боли, или сега, когато реши да извадиш пирона и да ремонтираш храма си с нежността. Любими портрете, защо на стената висиш, когато тя се руши? Създай си здрави основи, излез, стига се бори с усмивката си. Когато решиш ще я закачиш, тя е винаги в теб. Изпълни се с любовта, прости си за дните прекарани с тъмнина. Нужна е само искра, която да запалиш. А за да грейне ти е достатъчна любовта. От теб зависи колко силна ще бъде светлината. Колкото повече любов синтезираш, толкова по-силно ще грееш. А има ли рана, която да не заздравява на слънце? Сърцето ти ще е пълно с това, което позволиш да навлезе в него. Ако излъчваш любов, ще чувстваш мекота, и колкото повече се разтваряш в нея, толкова повече се променяш, грееш, твориш, искриш. Има ли смисъл да живееш на тъмно? Ти избери твоето пространство обикни :)

Има моменти, в които правим избор да останем себе си. И когато този избор ни провокира да поемем отговорност, пък била тя и свързана с това да останем сами в един определен момент е нещо нормално. Приемайки го като такова - нещата плавно се задвижват в твоята посока. Няма как да променяш вибрацията си и да останеш закотвен в една позиция, на едно място, с едни хора. Ако те не се променят с твоите темпове и сте десинхронизирани, е нормално вселената да предизвика промяна. И тази промяна е винаги, за да те намести към новата честота, така че да бъдеш в синхрон със себе си и със средата, която те заобикаля. Всеки ден правя своите избори и никога не ми е пукало какво си мислят другите за мен, пък били те и много близки хора. Защото, ако има някой който да разбира моите избори - това е вътрешния ми глас. И когато след толкова много промени достигаш момент, в който си казваш: "Да, това съм аз. И каквото и да правя, с когото и да съм, където и да живея ще бъда себе си" разбираш, че всички раздели са си стрували. И дори да ти се иска да се обадиш на приятел от преди 2-3 години и да поговорите, бързината, с която мълчаливата пауза заема пространството е много голяма. И няма как да не оценяваш новите хора, които навлизат в света ти и да не си им благодарен. За това, че по най-прекрасния начин се наместват в живота ти и го споделят с отворено сърце. И какво, ако утре сте други? Това е промяната, движението, пътуването на Душата между реалности. Знай, че в която и реалност да се намираш - винаги ще имаш това, от което Духът ти се нуждае в този момент. Благодаря, че сме заедно и споделяме енергията си! Обичам ви!

НАРИСУВАЙ СИ КАРТИНА XXI

 

В една градина на балкона те открих.
Държеше чаша с вино
и бавно от нея отпи.
Наслади се на вкуса, докато
червените воали
играеха с тишината в нощта.
Дали изобщо бяха воали или облаци
от твоят ауричен храм не зная.
Защото мистичната градина на балкона,
която обитаваш
те пренася в паралелен свят.
С черен кукуряк,
цъфтящ през юли
и смокини зреещи
с малини.
Събираш себе си и се разплиташ
някъде в розе от емоции
на виолетова теменуга.
Захаросана върху сладкиш,
не, не е кич!
Кокетна е!
Нарисувай я в твоята картина.
И я сподели с мен! :)

В хармония с нежността

Колко много уморени крила
на кацащи птици в нощта
те достигат.
Сядаш тихо до тях,
сякаш прозираш
в Душата им нежност.
Видимо в невидимото
изричаш.
Две топли думи и
трохи от отминалия ден се отхвърлят
от теб към земята.
Падат и разпрашава ги суетата.
Нежно тишината зовеш.
Навлиза в теб
и едно си с тези същества.
Поемаш в себе си посланието им сега.
Обгръщат те с крила,
а ти само оставаш това светло същество
от земята призовано да ги обича.
Не, все още не знаеш
че дошъл си с мисия в този свят.
Не все още не осъзнаваш своят талант.
Не, не е време да пропиляваш поредния шанс
от живота ти подарен.
Моля те чуй ме,
тук съм заради теб.
Просто бъди такъв, какъвто си!

Мечтаеш да ме направиш щастлива,
но аз вече съм.
Защото себе си съм,
играя в любовта
с мелодия на нежността.
Не ми е важно да те имам,
когато знам, че си в мен.
Всъщност винаги били сме двама,
просто сега вселената помага да се слеем.
Няма нужда да копнеем за нещо,
което в нас е.
Отдай му се,
за нас е!

Няма сила, която да те спре, когато пожелаеш да oвладееш собствената си сила и да я насочваш по правилния начин. Няма сила, която да те спре да овладееш майсторството си. Няма сила, която да те спре да твориш в добро, когато го поискаш. Няма сила, която да те спре да владееш всичко, което си, когато знаеш кой си. Тогава ти знаеш на къде вървиш и в кого да се довериш. Когато знаеш кой си - центриран си и заземяваш светлината на твоята Душа. Превръщаш се в проводник (в канал). Просто твориш от и за любов. Когато си спомниш кой си, и си свързан с вътрешния си глас, центриран си в себе си - тогава посланията, които получаваш са чисти, лишени от паразити. Тогава постигаш мисията си и си способен да твориш добро за света, в който си физически, и за мястото, от което идваш. Защото един ден всички ще бъдем светлина. Един ден ще бъдем в дома, който изградим, докато стоим и просто сме сега. Това е мисията ни. Да се развиваме в посока към светлината, творейки извън правилата на някой извън собствения ни глас. Защото той е единственият радар, който открива, кога какво е необходимо да се направи. И тази информация от вътрешния ни глас е най-голямата мъдрост, която можем да използваме на земята. Защото тогава не са необходими книги, които да четем. Когато знаем кои сме, не са ни нужни авторитети. Нужна е само вяра във вътрешната светлина, ако в този момент не я виждаме. Необходимо е доверие, ако в този миг се колебаем, че се движим в нашата посока. Нужна е смелост, за да заявяваме кои сме и да изказваме своята истина. Нужна е вътрешна мотивация, за да се развиваме. Само, когато вътрешният огън гори, поддържаме храма си чист от мечти на илюзорното тяло, на Его-то, на ума. Само, когато вътрешния огън гори, сме себе си, дори и когато сме сами.

Днес е един от онези дни, в които усещаш, че нямаш врагове, или приятели, защото всички сте свързани. И ти не съществуваш, нямаш граници. В безкрайността си, плавно се движиш нагоре, лишен от собствените си окови. Летиш в небето, докато ходиш по земята. Забил си котва, крилата те теглят нависоко, докато краката ровят надълбоко...

Безкрайно времето тече,
проправя си пътеки,
реве,
в извора на твоята Душа се спира
И от нея чиста светлина попива.
Смея ли да бъда друга,
когато знам коя съм
и собствената си светлина отразям.
Нямам роли, не играя.
Сценарият го няма.
Дори за Творецът не съществува.
Тук сега е.
От всички посоки,
където и да се обърна красота отвъд времето
виждам.
Изразява се в това,
да правиш каквото и да е в синхрон с любовта.
Дали вибрирам в моята честота,
това е отговор, който получавам,
когато съм сама.
Ако все още любовта е в мен,
и цялото е едно с мен
и усещам всеки дъх,
във всичко което Е
безпредметно е да се съмнявам.
Няма време, в което да наблюдавам страха,
просто го обливам с любовта.
Така или иначе всичко е едно,
 просто формата търпи покой.
Да, дори когато неосъзнато стоиш
и мислиш, че просто редиш красиви листа
по брега от нападалите цветя,
извършваш ритуал.
Визуализираш собствения си потенциал.
Творенето е форма извън рамките в ума.
Какво ли ще е, ако винаги си извън кръга.
Слят с цялото.
Едно сме,
тук сме.