Колко често ти се случва да оставиш усмивката и да скочиш дълбоко. Дълбоко в себе си. И да не те е страх от това, че гледката ще заболи. Защото всичко излекува с очи. С очи на дива фея. Вечер, когато на кея стоеше, а вятъра с вълните плетеше нишка след нишка тишина. И заглаждаше с нежност повърхността на брега, камъните, може би теб. И дълбоко навлязал в Душата си, изпитваш радост, мекота, свобода, любовта, която изпълва цялата твоя вселена. Която с думи не можеш да ораничиш, не можеш да я рамкираш и нарисуваш, че да си я гледаш, когато забравиш къде си. А имаш ли път? Знаеш ли, че всеки твой миг е малка крачка, която след метри и километи те измества от първоначалния план. И как би могъл да се синхронизираш, ако душата е болна. И те е страх да я прегърнеш, и болката, която гнои ти миреше на блато и ботушите, които захвърли в килера ти отесняха... И какво, не искаш да си намериш нови? И да разчистиш твоето блато? Или Душата ти стяга и този затвор, в който я прикова замъглява реалността? Ама коя реалност, тази преди да боли, или сега, когато реши да извадиш пирона и да ремонтираш храма си с нежността. Любими портрете, защо на стената висиш, когато тя се руши? Създай си здрави основи, излез, стига се бори с усмивката си. Когато решиш ще я закачиш, тя е винаги в теб. Изпълни се с любовта, прости си за дните прекарани с тъмнина. Нужна е само искра, която да запалиш. А за да грейне ти е достатъчна любовта. От теб зависи колко силна ще бъде светлината. Колкото повече любов синтезираш, толкова по-силно ще грееш. А има ли рана, която да не заздравява на слънце? Сърцето ти ще е пълно с това, което позволиш да навлезе в него. Ако излъчваш любов, ще чувстваш мекота, и колкото повече се разтваряш в нея, толкова повече се променяш, грееш, твориш, искриш. Има ли смисъл да живееш на тъмно? Ти избери твоето пространство обикни :)