Идва миг да твориш в стих,
идва миг да дишаш в стих,
идва миг да приемеш, че си стих,
идва миг да се свържеш с теб чрез стих.
Идва в момент на тишина,
идва в момент на игра, в която бягаш
спасяваш се в себе си от ума.
Има моменти, когато толкова силно виждаш светлина, че я блъскаш
с цялото си тяло.
Удряш се в нея,
засияваш.
И тогава загубил се отвъд тялото
някъде навън си толкова
свободен,
толкова спокоен,
толкова дишащ тишина,
че се превръщаш в сфера светлина.
И тогава не разбираш с какво
предизвика Източника си, че се роди,
оценяваш всяко чувство вън от материалните неща,
но уви можем ли да оцелеем
без да имаме мечти.
Без да се приспособим към реалната среда,
че все пак сме в тяло с Душа.
Кога настъпва примирение,
кога сбъдваме така наречето проявление.
Кога дишаме с очи,
кога забравяме, че имаме предци, кога се свързваме със света,
чрез обща кауза,
вън от личната игра.
Играеш, че си победен, нероден, приет в общество
със строги норми и какво?
Кога откри ще си щастлив извън реалността?
Може би, когато сам събори завесата пред съвестта.
Отвори храма си, заключен от илюзии.
Отведе се към себе си.
В милост, след разкаяние,
почувства неоткрито знание,
че трябва да подходиш с лекота към всяко дело,
предизвикващо у тебе любовта.

Всеки преживява патова ситуция, която обръща представата му за живота с главата надолу. Отвежда те директно на дъното, и скрит от света искаш да останеш възможно най-дълго там.
Защото за една секунда света за теб вече не е приятен, губиш вяра в това, в което си вярвал до сега. Разбираш, че то те е извело по някакъв начин от комфортната среда (тялото), чувстваш се предаден, излъган, сам себе си обвиняваш. И тогава търсиш видими причини, за да докажеш сам пред себе си, че грешиш. Че ти си ок, обаче света е толкова жесток към теб, че ти причинява травма след травма. Губиш почва (ти въобще бил ли си на твърдо). Неусетно  в живота си привличаш болка след болка, удар след удар.....ти дори не падаш, толкова дълбоко си се закопал. Даже не се самосъжаляваш, сам себе си намрази отдавна. Закопан в собствената си ненавист и чувствайки ударите отвън в един миг борбата те мотивира да потърсиш доброто вътре, дълбоко в себе си, чрез себе си да го изведеш навън и да заблести около теб. В миг повярваш, че май пламъка може да разпали огън, който да пресуши влагата в тинята, в която тънеш, да я превърнеш в плодородна земя. Да изникнат красиви цветя, да вали чиста роса, като сълза, която е блажена и мие калта дълбоко, дълбоко изчиства. Тогава започваш всеки ден да търсиш нова следа в себе си. Вървиш по пътя към сърцето си, устремен да срещнеш себе си. Да си простиш, да излекуваш болката, да разтвориш широко раната, която вече не кърви, кръвта  загноя. И раната мирише на тиня. Разтваряш широко тази "яма" смрад и започваш клетка по клетка да обгръщаш с прошка, с любов, със диамантен лъч топлина, със съчувствие, с разбиране, с нежност, с всичко, което доброволно изрита навън, защото бе обиден на света.
Човеко, замислял ли си се какво правиш с живота си? Как се отнасяш с другите? Кога за последно каза на най-близкия човек прощавам ти, защото те обичам такъв, какъвто си. Прощавам ти, защото ти си себе си, а аз нямам право да искам да ми харесваш различен. Обичам те, защото караш всяка клетка в мен да диша Любов. Обичам те, защото правиш света различен, обичам те, защото спрях да вярвам, че доброто е вън от мен. Приемам те, защото те уважавам като част от мен. Благославям те, защото си светлина по пътя към мен. И ти БЛАГОДАРЯ!
с Любов, момичето от ангелска земя

Вълнуваш се с причина,
защото ще изстрелям нова рима.
Божествено красива,
неистинно игрива,
жълто-бяла дива
попаднала в екрана без следа.
Оставила си само любовта
в сърцето.
Не се разделяла с него,
може би защото
безкрая интегрира
влюбена красива маково-червена,
електриково неудовлетворена пътна
вълнова стихия.
Завърташ се с раз,
раздухваш се като пенлив екстаз.
Палиш виолетовия бряг с валс.
Нима, отново Пърпъл са с нас?
Нека прозвучи тогава
моята поема.
Писах я леко окрилена.
Но ти я дарявам в оригинал.
Засмей се, петък е все пак!

Творецът е в теб

Казват, че добротата безрезервно слушала Душата.
Казват, че умът създаден бил, за да промени
нечие добро в посока
тъй че да евоюлира към по-високо честотна вълна.
Способен ли си да пребиваваш сам отвъд ума?
Ако отговорът ти е Да,
добре дошъл у дома,
творецо на дворци,
пясъчни скулптури, мечти....
Давай, срути ги!
Изгрей в целият си блясък!
Бъди експерт по най-, най-, най- любимия предмет.
Рисувай, дишай, пей, танцувай,
плувай, дивей на воля,
защото днес отваряш своя школа
за таланти със сърце.
Къде каза, че се скри ума?
Ела до мен, застани
по-близо,
искам да ти прошепна
ОБИЧАМ ТЕ!

Нека бъде живот

Жива пустиня
с цветове на богиня,
Божествен танц играят си с нас
в любовта,
защо ли описвам ти я сега.
Не зная, може би във всеки от нас
дреме по едно заспало дете,
което сгушено като ембрион очаква закрила,
само че не намира смисъл и сила
да я поиска дълбоко в духа
на своето тукашно същество.
Скрито, сгушен в нас, то
дреме си като пъпка в забавен каданс.
Всеки миг ще ти се разкрие,
но уви не сега,
за да не разкрие срама,
от какво ли питам се.
Защо ли поиска да е тук, а така се страхува
да бъде себе си.
Сива пустиня отразява балона на ембриона.
Сивото е в теб,
мой малък човек.
Оцвети оазиса си с любов, скрита дълбоко
в кош за разкош,
през теб нека излезе
и се влее в света,
защото различен си
и иска ми се да те видя
какво ще  сътвориш.
Какво от това, че мълчиш.
В тишината вижда се най- ясно красотата.
Нима сам не дойде, за да поведеш
стадо чакащи гласове,
стаили болка, приютили страха,
незнаещи защо в любовта е важно
да си трайно игрив, не докачлив,
безропотно жаден
да бъдеш ти,
осмели се,
на нас покажи,
че творбата, която рисуваш е
ангелски стих
рецитиран безспир.
Връзка прекъсната от ума.
Сърдечно ти Благодаря!

Настъпи време,
в което започнах да играя с личността,
да бъда отвъд привидността,
да съм с теб, извън мисълта.
Започнах да живея с това,
което съм,
със себе си и не крия,
че гледката радва ме,
защото кръгозора разширява се,
а физическото губи се,
слива се във вълна
по-голяма от допустимото.
Простира се до там, където
граници не съществуват.
Има единствено тук, сега и ние.
Блажена свобода отвъд човешкото,
плътта.
Единност, неразрушима.
Привидност, едва достижима.
Единност, само за онези,
които способни са да се откажат
от света и се влеят във вечността.
Синхронност, дори в различните среди

Към мен, чрез мен

Днес прекарах по-голямата част от деня в пътуване...из страната и в града. Връщах се у дома (там, където живея в момента) след няколкодневно скитане с една 75 литрова препълнена раница на гърба. Ама така тежеше, че успявах да я нося, единствено на гърба, а от земята едвам я помръдвах. В мига щом се освободях от товара, имах чувството, че съм перце, че ще литна от безтегловност :). Както и да е, прибрах се у дома, стоплих вода, изкъпах се с наслада и поех по задачки из града. Срещата ми бе от центъра в може би най-отдалечената точка в другия край на града. След 35 мин с автобус срещата бе зад гърба ми и аз естествено се разходих из района. Напазарувах разни дребни нещица с "Коледна" тематика, от които предстои да направя нещо красиво у дома. Ненатрапчиво, с лека препратка към зимните празници, но преди всичко ефирно и прозрачно, натурално, с много стъклени топки, капки, които ще висят от тавана, купи с домашни уханни свещи и т.н. Олекнала финансово поех обратно към центъра, където е моето местенце за пребиваване (разбирай дома ми). И докато пътувам в нощна Варна, загледана в старите сгради....размишлявах за спокойствието, което ме обгръща. Топлина, доверие, спокойствие, удовлетворение, вяра, бях тук и сега, потопена в мига, който тече и не исках да бъда някъде другаде, защото толкова удобно ми бе. Тогава почувствах кожата на майка (която отдавна почина), аромата и, сякаш седеше до мен. Седалката до мен наистина бе празна през цялото пътуване, въпреки пълния автобус. Започнах да разговарям с нея, попитах я как е. Отговори ми само, че силно ме прегръща, че е с мен, че ми изпраща любов, няколко пъти подчерта, че ме прегръща. Аз я слушах, задавах въпроси, на някой, от които отговаряше конкретно, на тези за мен отговаряше с прегръдка. Както и дали е с баба и дядо не даде ясен отговор. Каза, че мястото ми е тук, че трябва да усещам радостта винаги в мен, в сърцето, независимо дали около мен ситуацията е радостна, напрегната, тъжна, дълбоко в сърцето си винаги има един извор на радост, който трябва да се лее в изобилие. За това как е при нея каза само светлина, тишина, красота, спокойствие, блясък, няколко пъти красиво.

За първи път изпитвам това в движение. Нито на сън, нито в медитация. Може би е резултат от стремежа ми всеки миг да е осъзнат и на 100 % да е във връзка с висшия ми Аз, моето Аз съм. И го споделям, защото тази блага топлина, която ме обгръща е резултат от пътуването ми към мен, към спокойствието в мен, и способността да получавам всяка връзка от по-високите честоти по всяко време, въпреки ситуацията, в която се намираме. Това е възможно!

Влюбваш се в мига

Вливаш се в река, представяш си, че си вода,
усмихваш се,
потичаш,
течението те отнася по наклоните надолу,
жадуваш да ме срещнеш все по - надълбоко.
Вливаш се, стоиш,
завърташ се в спирала, във въздуха, искриш,
литва пясък, сякаш камъните разпраши.
После слезе и продължи да  течеш с реката.
Остави следа от мекотата в себе си.
И слънце грейна
и птички пропяха
и шум на мотики на работещи край реките те достигна,
и върбите по - наведени стояха,
за да вкусят от водата.
Пак облаците ти проби,
пак върна пламъка в техните очи.
Благодаря ти, че те има,
който и да си.
За мен оставаш си чудо,
без да иска в замяна нищо.
Сила, идваща от вечността,
мощна, но и нежна
истинска, но и реална,
Влюбена в живота, но безкрайна. 

Срещам много хора по пътя си, с всички тях се чувствам комфортно, всеки от тях е различен от мен. Общуваме си, но усещам, че говоря на нещо в нищото. Срещам неразбиране, да кимат, че  ме разбират, но дълбоко в себе си знаят, че не могат да продължат разговора, който на мен ми е интересен сега и сменяме бързо темата.
В определени ситуации животът ми подарява среща със себеподобни. Те винаги знаят това, което искам да кажа. Не просто ме разбират, те ме окуражават, в ситуации, когато повечето мълчат. Но с тези хора пътищата ни бързо се разделят. Появяват се за месеци, а аз ги помня винаги.
Има хора, които срещам всеки ден и просто мълчим. Не откриваме подходящите думи, гоним се нагоре надолу като тонове на пиано.
Виждам в тях себе си преди, започвам да говоря, но отново виждам, че говоря единствено на себе си, монолог, който бързо ми омръзва и отново мълча.
Сега това състояние ме държи във връзка със същността ми постоянно. Спрях да говоря, шептя, пиша, приемам, прощавам, давам, получавам отговори.
Това съм Аз, истинска, неразбрана, екзотична, дива....

Тръгваш към планина,
а виждаш река.
Вливаш се в нея, изтичаш.
Сякаш се вричаш, че ще обичаш,
че каквото и да се случи, ти ще течеш.
Може би ще обереш страха,
калта,
това, което не е теб.
Може би пространството, което докосваш
ще те обогатява, ще те омиротворява,
ще изкопаеш твое корито като реката,
от която потече високо от планината.
Защото превърна се във вдъхновение,
проводник на небесна светлина,
в храна за човешката душа.

Владея всяко изкуство,
което превръща болката
в чувство, по-силно от стрела,
с която някой цели те в гърба.
Превръщам се от мишена в огън,
който стапя я в пламък светлина.
Пламва мир.

Красиво утро

Винаги съм искала да се събудя в теб.
Да те погаля и изпълня с топлина.
Да се усмихна и излъча пред света
най-голямата енергизираща творба.
Красиво наредена,
блестящо оцветена,
щедро орамкена,
а в основата и, който и да погледне
да се види,
истински,
слънчев, жив кристал
в елексир от всичко, което изброих.
И да иска сам да се прегърне.
И да се обикне, такъв изначално чист.
Такъв прозрачен, чист.
И без да слага маска да излезе вън,
да се слее със света,
да остане прозрачен, чист в него.
Да акумулира любов,
с благослов, пред всеки, всичко.
За теб бих направила това, само позволи
да съм добра.

В Безкрая

Когато умираш, акустираш в залеза
на вечността,
носиш наслада от тук,
но забравяш в миг любовта към земното в нощта.
Владееш успешно тази игра,
нали играл си я години преди, до сега.
Изпускаш дъх и това води те отвъд.
Попадаш в широка зала,
 просторна,
 около теб е пълно с хора,
огромни полилеи от кристал
вдъхват лукс,
и празно е, и гълъби летят.
Усмихваш се, асоциираш това със свобода.
Безмълвен притихваш, защо ли суетиш се,
ти ли го стори.
Откри, че другото в теб е реално.
Да, знам, това не е най-важно.
просто, моля те остани един миг
гледащ с през погледа на ангелски очи.

Стихия

Когато останеш сам и почувстваш се в капан,
не унивай, не сривай моста, водещ към дома.
Домът, който се крие в теб,
но чиято врата си затворил от страх,
че живееш в свят реален в нереалността.
И така изтупай старите представи от гърба,
сложи усмивка, заради лика,
който те очаква отвъд нереалността.
Сплети нежно коса,
забрави грима.
Здрависай се с реалността,
добре дошъл у дома.
Току що видя какво в теб е реалността.
Като погален от сутрешна дъга
след продължителна мъгла чувстваш лекота,
прегърнат от майчина искра,
копнееща да сподели мига на твоето завръщане.
Отдъхни си, слей се с радостта, идваща от теб сега.
В прегръдка,
момичето от ангелска земя

С мен си, дори и когато мълчиш

И отново безмълвен стоиш,
спираш точно до мен и мълчиш.
Заедно отвъд тишината,
разкаяни с теб намираме диалог в пустотата.
Блъскаме се в стени за утеха,
открихме, обаче, че те са ни пречка.
Любовта ни е толкова силна, а не откриваме нищо у нас.
Борим се сами със себе си,
изпадаме в бяс.
Питаме се защо животът ни раздели,
а всъщност бяхме сами
от самото начало.
Няма как да е друго,
защото и двамата мислим еднакво,
прекалено прозрачни сме,
за да сме си нтересни.
Няма сюжетност в играта,
а до финала загубихме и представа
кой кого повече нарани.
Липсваш ми, въпреки всички тъжни дни,
защото разбрах, че дори и без думи
с теб ни свързва любов.

Нека не мечтая

Отдавна мечтая да съм с теб
и не зная как е, когато
отдадена съм на друг,
а в теб бликва радост, за всичко, което бе.
Нима е лесно да се предадеш, без капка копнеж.
Нима не желаеш да бъдем двама засмяни другари,
които разменят красиви думи,
докато чакат край пътя изгрева
и пролука да се гмурнат в деня
устремени заедно напред
без посока, но с ясна представа,
че преследват обща цел.
Да сринат преградите в себе си.
Да са отвъд видимото, да бъдат
тук и там успоредно
и пак едно
прекрасно същество.
Обичам те, защото сме едно.

В ЛЮБОВ

Уморена от мига,
задъхана в света.
Безчувствена като скала
очаквам те в нощта.
Единствено в любов,
обляна щедро, без надслов,
допускам те в мен,
дори след ден,
 в който видях какво за мен е свобода.
И не вярвам в сливането на човешките тела.
Защото в свободата видях безграничността на телата.
Бидейки отвъд,
любовта е повече от кът, отделен за теб в сърцето.
Реалността превръщаме в детето,
знаещо за теб,
идващо с копнеж
да сме едно голямо земно общество.

Ако мислено отключиш вратата на сърцето си за света.
И отвориш я широко
и излееш цялата любов, която то добре е съхранявало
и цялата тази вълна, ако залее света
неописуемо е чувството, когато тя се върне към теб.
И те гали нежно, сякаш топъл бриз на плажа те облива.
Топли те, но и мотивира да се раздаваш, да търсиш връзката със света
чрез божественото в теб. Чрез храма, криещ се в гръдния ти кош.
Поклон към теб, бъди любов!

Когато любовта почука на вратата, а ти вече знаеш, че е тя,
не отиваш до нея, за да провериш,
доверяваш се и я допускаш.
Когато тя си отлети,
не я задържаш,
отваряш и и допускаш да си иде.
Пускаш всеки миг
в теб, такъв, какъвто е.
И, дори, когато е весело ти е примирено,
защото то просто Е.
Такова, какво е.
Човеко, когато допускаш любовта
да тече през теб свободно, без прегради,
тогава оценяваш всеки миг.
Излъчваш наслада, от това,
че си тук и си жив
и живееш.
Осъзнаваш го, както
всяка капка роса пропуска в себе си светлина
на първите лъчи,
както всеки лист от растението и е благодарно,
както всяка животинка я боготвори,
както, както, както
само ти
успяваш да СИ Ти :)

И теб обичах
и за теб мечтаех
и за теб живеех
и пред теб се кланях,
защото дълбоко от сърцето си те уважавах.
Знаех, че си съвършен.
Знаех, че си решен да доведеш до край мисията си на земята.
Знаех, че бе нает от мен заради това.
Знаех, че не бе само моя мечта.
Знаех, че си докоснал поне още дозина толкова сърца.
Влияше ни със сила, спираща дъха.
опора бе не само за мига.
Бе стълб, на който да се опрем
щом заболи
щом живота дотежи
щом разпръсне се в прах илюзията,
щом срине се визията,
за фалшивите неща,
щом пеем,
а фалшивеем с дела.
Щом се обичаме, а проклинаме любовта.
Щом се смеем,
а не смеем да се доближим един до друг
да се разкрием на другия такива, каквито сме.
Сякаш ролята търпи провал,
май отново не си ял.
Гладен си за нежност, може би.
За друга сюжетност най-преди да се провалиш.
Не слизай от сцената, все още живота предстои, не се отказвай преди да си опитал да Си.
Бъди себе си сега, от днес, та докато спре да те боли.
И не, защото ще претръпнеш,
не защото последователността ще влезе в рутината.
просто ще обикнеш този свят, такъв, какъвто виждам го и аз.
Необикновен, благословен, непреходен, неограничен, даващ,
хайде тогава - подай ръка и започни да притегляш към себе си любовта :)