Срещам много хора по пътя си, с всички тях се чувствам комфортно, всеки от тях е различен от мен. Общуваме си, но усещам, че говоря на нещо в нищото. Срещам неразбиране, да кимат, че  ме разбират, но дълбоко в себе си знаят, че не могат да продължат разговора, който на мен ми е интересен сега и сменяме бързо темата.
В определени ситуации животът ми подарява среща със себеподобни. Те винаги знаят това, което искам да кажа. Не просто ме разбират, те ме окуражават, в ситуации, когато повечето мълчат. Но с тези хора пътищата ни бързо се разделят. Появяват се за месеци, а аз ги помня винаги.
Има хора, които срещам всеки ден и просто мълчим. Не откриваме подходящите думи, гоним се нагоре надолу като тонове на пиано.
Виждам в тях себе си преди, започвам да говоря, но отново виждам, че говоря единствено на себе си, монолог, който бързо ми омръзва и отново мълча.
Сега това състояние ме държи във връзка със същността ми постоянно. Спрях да говоря, шептя, пиша, приемам, прощавам, давам, получавам отговори.
Това съм Аз, истинска, неразбрана, екзотична, дива....