Буден си, докато сънуваш. Живееш, докато обичаш.

Отнесен в себе си заспиваш,
глас неземен в тебе проговаря,
с очи кристални, фея те открадва.
За да полетите към безкрая,
където над небето, облаците
нежен пух те отклоняват от твоята нормална дневна стая.
Потънал под юргана сънуваш пътя на герой,
с прекрасни дрехи изтъкани в светлина.
Светли сте, блестите с твоята прекрасна фея.
Ангелите земни си представяш,
гледаш се и изпитваш страх, съня, който сърцето прожектира да не свърши.
Не спиш, герой си в жива приказна страна,
отвъд телата, в реалността.
И може би дочуваш всичко, което искаш да ти кажат,
защото в себе си остана сам, непобедим от външния реален Аз.
,

Мисля, че е крайно време да спрем да се правим на хора, които се възприемат като богове. Защото ние сме частица Божествени създания, родили се в тяло, за да направят избора да променят това, което в творението виждат като несъвършено. Несъвършено е човешкото - НеБожественото в човека. Идваме, за да променим себе си и мислите си и да творим така, както бихме творили, ако бяхме у дома в чиста светлина без тела. Защо Его-любовта ни привлича така силно не зная. И защо съм пристрастена към това постоянно раждане-умиране? Защото чувството на любов, когато се създаваш в тяло е най-прекрасното чувство, което можеш да почувстваш. Може да правиш колкото искаш любов, с когото искаш, но чувството, в което ти живееш, когато се създаваш е Божествено! А когато две такива създания се слеят в любовта знаеш ли какво се случва? А когато всички взаимодействаме в такава вибрация знаеш ли какво е? И си Божествена частица от една любяща вселена и я обитаваш и я обичаш. И тази сила на любов колко много светлина донася тук, ако можеше да видиш щеше да знаеш, че сме едно голямо туптящо сърце любов.  Което обаче може да я усилва и да я чувства и да и се радва. Ето сега цял ден мога да бъда на плажа и да се радвам на вълните, нали? Божествено творение, самата любов.....И приятелю ти правиш избора да се създаваш всеки ден, да се раждаш всеки ден с ново начало. Оня ден претърпях един огромен шок, който хората бяха нанесли на природата отсичайки огромни храсти... заради пари, което е нелепо - та ние за пари ли живеем. И се въвлякох в болката им за три часа, след което обърнах цялата любов, която имам към тях и направих всичко, което мога да направя, за да останат живи и да се съхранят, докато ги спасим и възстановим. И на другата сутрин започнах отначало. Отначало живот в човешкият безотговорен свят на притежание. Много силно искам да обичам хората, много трудно ми е да обичам хора, които са Божествени частици, отричащи себе си, а издигащи в култ нещо материално тяхно илюзорно притежание. Да научих се да обичам несъвършеното в човека, та нали за това сме тук, да се приемаме такива, каквито сме..... И приемам и това, което ти не приемаш у мен. Но нали за това сме тук - да се отричаме, и после да се приемаме с огромна сила като любов любовта. И тя така се разраства нашата единност - в отричането и приемането. Докато не отречеш няма да си готов да приемеш. Така се опознаваш. И опознаваш несъвършенството, което започва да става съвършено, защото единствено в любовта си съвършен любими. Любими си, защото си! Себе си Си!

Когато облачна риза небето съблича,
и живото сиво петно
от многото насъбрана човешка тъга
от него отлети в Божествеността.
Когато голямото зелено поле,
изпъстри се с цветове на жълти треви,
и кучешките следи в него заиграят,
сякаш са агнета в мартенски ден.
Когато маковете в двора почервенеят
като нивата с жито на къра,
а ти безпомощно молиш с очите си Бога,
докато виждаш вселена от хорски лъжи
да те тегли към борда на твоята лодка на кея.
Буташ я във водата и влизаш в нея
отплаваш и неистово чакаш Бога в теб да се прояви.
Чакаш го, а той не откликва.
Бога в теб говори с човешки очи
на жената, която загуби
и чакаш години да се завърне,
да се изправи от гроба
и тръгне към теб да те прегърне.
Жената с очите на Бог сега ти говори,
но ти затворен в своите собствени човешки очаквания
не чуваш жената с име красиво и бадемова кожа се появи,
за да свърже Божественото с хорските земни човешки мечти.
Приеми, че живее в тебе и чрез теб разговаря със света.
Оставен от себе си,
в себе си страдаш
за нещо, което реално лети
като чайка долу на кея, не оставя следи.
Има много надежди, но чайката живее
лишена от тях.
Тя е мишена, носеща любовта ти към Бог.

Твориш, понякога и без име

Когато допуснеш утрото на покоя
да слее енергията си с небосвода
под който се къпеш в звездни лъчи
приемаш в себе си всички несъвършено сътворени мечти
в света,
защото с приемането отваряш себе си за любовта.
А нея несъвършени творения няма.
Има творби, очакващи последен щрих,
и подпис от човека творил ги с нестихващ вик,
говорещ чрез четката с бои.
Тихичко на моменти само,
само за да реши това ли е творението,
за което дошъл е в тяло
и правилно ли е ситуирал мечтите си в личността,
тупти ли сърцето, докато четката докосва се в листа,
и вибрира ли гласа в едно с цвета на боята, която отпечатва
с ума.
Кой е, къде е?
Има ли време, в което да сътвори всички неродени в тишината мечти?

ОЗАРА IV

С очите си в небето издигам
дантелена пелена от ароматна розова долина.
И в небето аромата на рози сливам с лотосовия цвят,
който разцъфтява чрез мен от сърцето над блатния торф,
свързани земно в неземно
блатото, съдържащо в себе си семето на лотоса и любовта
разтваряща се с аромата на роза в небето,
в което слънцето обагря се с перлено-чрвените си лъчи.
Прозрачна нежност, издигаща се като омара в пролетни хълмисти гори
сякаш света обединяват с красиви мечти,
да си закотвен в блатна пустиня и въпреки нея
да цъфтиш с ароматна следа на богиня
дошла от вечността,
за да изпита силата на любовта в тела
на толкова много божествени форми. Тяло, Ум, Дух слети в едно.
Олицетворени с душевността на момиче с приказна живинка на име Озара.
Коя е? Няма конкретна физическа форма.
Част от необятния свят е,
в теб е и в мен,
в нас,
всички, които се чувстваме част от тази красива планета,
обагрена с цветовете на розови лалета
и сини коси на морска вълна,
слънчеви  песъчинки, полепващи по морския бряг,
на който разхождам се сутрин,
докато в гората стоя притихнала в тишината
на всички аромати носещи ми едно - спомен от моето собствено същество.

Слънчогледово кадифе

Завърнах се в себе си заради теб,
за да разкажеш в мислите си с тишина
за стойността на любовта между човешките тела.
И колко силно нетрайна е тя, когато обичаш,
а в любовта търсиш единствено визуалността.
Способен си да я виждаш (любовта) във всичко
след раздялата, причинена от трета страна.
Нарича ме така смъртта. И след нея усещаш същото чувство,
но то е превърнато в безизразен зов да си тук,
където ме чувстваш и в чувството да засилиш потока на мисълта
и да достигнеш в нея Дома от светлина.
Само, че любими аз търсейки те в себе си се изгубих.
Изобщо не съм у дома.
Себе си на земята приземих, за да се свържа с теб отначало.
И тази неуморима обмяна на енергия в любовта разкрива и двама ни
от различна страна една обща единна дъга
под която е жълто уханно
като слънчогледово семе, което в питата черна закрито бяло стои,
а жълтите му листенца припяват на морските вълни,
които в облаците морето от тишина прожектират.
Прожектори светлина,
светим си,
за да е синхронно тихо в мига.
Мига ни сега е.

Колко продължителни са временните неща?

Или иначе казано имат ли време временните неща? Докато търсиш себе си чрез милионите начини на себеизразяване в правене на малки крачки, изразени чрез временни ходове осъзнаваш ли вечността, която закотвяш в материалността? Как разбираш материалното? Как изразяваш любовта и къде я намираш? Как би я описал? Има ли връзка тя за теб с нещо материално? Иначе казано обичаш ли притежавайки или обичаш ли да притежаваш и когато натрупаш много притежания обичан ли се чувстваш? Обърка се, нали любими? Така е в объркан материален свят сме създали илюзия, че живеем. И в него търсим себе си, любовта, щастието. И колко често ние ги имаме? Мога да ти кажа, че колкото често се питаш за това, толкова често чувстваш в себе си отсъствието им. Много е просто да усещаш любовта, която протича през теб, когато си сред природата и да се насладиш на тази любов в себе си, и да я запазиш и усилиш, връщайки я към природата, без да отнесеш със себе си цвете или камъче като спомен. И този спомен те топли чрез тях ли любими? Отиваш на брега на Калиакра и гледаш делфините от високо от скалите как се издигат грациозно над водата и после се спускат с толкова съвършени завъртания към водата и си там и попиваш любовта на твореца, който живее чрез тях. И искаш този миг да не свършва. И искаш да го покажеш на всички. И отиваш в делфинариума и ги гледаш тези свободни грациозни създания в една локва вода и двама дресьори ги правят подчиними на себе си и същото ли изпитваш любими? Тези свободни по дух същества оковани от Его-любовта са.
Временно живея в моя град вече десет години, временно в тази квартира вече пета година, временно работя за някой друг освен за себе си от 16 години. И временно съм сама търсейки се. Не временно вкуса ми към живота е един и същ. И той ме среща с различни лица, търсейки любовта. Постоянна в чувстването и живеенето на любовта стилът ми на живот остава един и същ. Преди години се движех в добре организирания материален свят като обикновено момиче сред хора със собствена финансова независимост. Да, аз съм зависима от тях финансово, защото работя за някого. Както и да е, с тези хора прекрасно се забавлявахме, докато слушаме любимите песни. И винаги разговорите завършваха с любовта. Оказва се, че всеки от нас я търси - някой я намира в партньор, с който не е щастлив, друг търси партньор, а аз просто обичам да съм с тях и да слушам музиката, която свирят, облечена в моите стари дрехи. Такава съм, не ми пука как изглеждам. И винаги са ме питали защо при условие, че не съм грозна съм сама? Отговорът ми е - зависи как разбираш любовта? И като не си - щастлив ли си? Сега временно съм на друга вълна. Ходя безцелно и събирам любовта в хорските сърца. В тях я връщам. Винаги прекарвам време с непознати, които ме разпитват за любовта. Питат ме защо съм сама. Вече не ме страх да отговоря директно. Когато намираш любовта в себе си и вътрешно постоянно я разширяваш и отдаваш навън нямаш вътрешната потребност да търсиш нещо, което е(намираш) в теб. И казвам такъв ми е периодът. И те питат от колко време си така? Когато силно канализираш любовта в себе си, вероятността да задържиш някого за постоянно, ако той няма стремеж да се развива вътрешно както теб е много малка. И когато се срещнете в частта от живота, когато сте на една вълна може да обмените толкова много енергия, че вие ще преживеете красиви неща за един ден, а ще ги помните винаги. Това е любовта. Временно явление на обединение на Божествеността в две тела. А ние самите не сме ли временно в тях? И защо не признаем Божесственото в нас най-преди материалното в другия?
Тази тема е провокирана от битова случка на глупостта на човешкото в мен. Вчера по залез се скитах по скалния бряг край морето и докато гледах красивите кристали в камъните раницата ми се обърна в скалите и от нея чух, че пада нещо два метра надолу в земята. Първо си казвам, ето загубих си телефона, най-после се оттървах от едно неудобство, което така или иначе се опитвам да не използвам.  Обаче се оказа, че той е вътре - протмонето е паднало. И аз започвам да мисля как да го извадя, без изобщо да съм притеснена. Все едно нещо дребно се е случило, което ей сега ще се разреши. И просто тръгнах по кея да търся някой да ми помогне. Веднага се намери един човек, който дойде там, където падна протмонето, слезе между скалите, извади го и толкова. Не го познавам, помолих го, той откликна. Среща на Божественото в мен и него. Протмонето е просто причина да се уверя, че у всеки от нас има любов, която се изразява по толкова много начини, но ние сме се фокусирали да я търсим в един определен начин. И как по-точно можем да разпознаем останалите тогава? Временно истински се живее. Тъй като ние сме временно тук, дошли от безкрая, към който се стремим. Може би забравяме, че когато е в нас ние сме свързани в единното цяло. Може би не чувстваме подкрепата от Дома чрез нашите ангели, които са свързани с нас, просто ние не им вярваме, защото е детинско да вярваш това. Аз вчера много силно ги чувствах със мен. И това чувство е на безусловна любов, която те свързва с теб и другите в много чиста синхронност. Когато сте свързани с нея всичко си е точно на място с цел и хармония в теб. Написах го както винаги сложно, с много метафори, а исках да е толкова по-просто и лесно четимо. Което да извади илюзията от теб и да те свърже с любовта, която е в нас и Твореца...
Шанса на две илюзии да се обединят и да се поддържа безусловна любов след материалната е нулев. Може би. А ти как мислиш временно в този момент ли си?

Ако можеше да избираш
би ли живял в тишина?
Не бих, защото много обичам смеха.
Ако можеше да избираш би ли  вървял в самота?
Не бих имал сили да споделя любовта.
Ако можеше да избираш би ли се родил на тази земя?
Не бих я заменил с друга, заради чувството в мен,
което винаги търся, а не откривам.
Търсиш себе си в любовта и я намираш в смеха, докато си в тяло на тази земя?
Да, и виждам, че е красива и е ангелски чиста, когато е облечена като пролет,
а после лятото в слънчогледите показва ми Бог,
и златната есен е моята майка
и бялата зима е като мой дом.
Ти си от друга земя, дошла да споделиш с мен радостта?
Да, радвам се да съм тук....
Колко много щастливи хора живеят на тази земя.
Красиви тела, красива душа, ангелски бряг на смеха.
Смееш се, на нашата слепота ли?
Само слепи чувстваме красотата
и виждаме чрез телата любовта на земята,
която чуваме как смее се с глас,
диша заедно с нас, собствените ни отровни следи
и ни закриля като деца,
и ни прощава заради нас,
защото вярва, че ще се променим. Вижда ни други.
Докато ние сме слепи да забелижим колко е нежно ранима,
и колко много любов към телата ни трансформира,
от собствения ни ежедневен боклук.
Мислиш си, че цапаш земята? Не тя не чувства това.
Тя ти вярва като дете, което се учи и знае, че когато се върнеш за хиляден път
ще си осъзнат, същия но и друг.
Колко време би могла да почака?
Колко време би ти отнела тази промяна? Ако започнеш сега?

Нося в себе си частица от теб,
докато се загубя напълно,
защото в светлината няма тела,
енергията е любовта.
Цветовете дори се загубват
в перлено бяло
меко като перушина.
Питаш ме дали мога да те видя?
Никога не сме били заедно в светлината,
така че да сме способни да се отделим,
ние сме едно.
Виждаме се, когато сме в тела на земята
И мечтаем за любовта отвъд светлината.
несъвършеното е различно прекрасно,
само за да покаже съвършенството по между ни.
Идея, която облечена в мисли става реална.
Реалност, в която живеем, когато не мислим.
Тогава сме просто сърца
избрали да бият в едно и също време на тази земя.
И ако знаеш колко е трудно да се синхронизираш с друга душа
може би не би пропилял и миг на тази земя.
Би ли избягал от съвършения миг, заради който дойде?
Аз се опитах, защото любовта,
която протича е толкова силна, че е трудно да се канализира в тяло.
В бягството си се открих
и пак съм частица от теб.

Живееш, а после евоюлираш, и пак в себе си се намираш

Завиваш чувствата си в раковина,
пазиш ги като охлюв в черупка.
Мечтаеш да си красив за себе си външно,
докато гниеш отвътре.
Разлагаш се бавно, на части,
режеш от себе си,
хвърляш.
Оставаш обвивка
с празна сърцевина.
Его, което няма Душа.
Вече нищо не чувстваш.
Дизайна красив е :),
вкуса е ненужно да се опитва,
невидим лъч суета преследваш,
търсиш себе си в свят на красота,
създадена в тъмно осветена страна.
И блестиш си с твоята риза,
красива черупка в празна къща.
През нея преминават всички, които поискаш...
Понякога влизат и тези, които виждат парчетата изхвърлена твоя Душа.
Решават да я събират и да направят от теб красива скулптура невидима пелена,
Извайват я и те молят да я наметнеш с твоята красива обвивка...
Нямаш сърце, как да почувстваш, че са твоите собствени хора, дошли да те съберат от земята.
Говорят ти дълго, докато не се съгласяваш,
влизаш в себе си и забравяш колко много кал тъпчеше с тях.
Сега просто блестиш отвътре навън.
Истински, не просто на сън.
Жив образ със сърце.
И няма ги твоите верни хора,
няма ги твоите врагове,
в двете страни на живота виждаш едно - истината за себе си,
преразказана от друго съвършено същество.
Където и да си - заблудата в себе си носиш.
Понякога слушай не само сърцето си,
но и хората около теб.
Сред тях има такива, които идват,
за да помагат илюзията ти да разрушават,
и да те завръщат към теб.
Красив си, когато си просто поет.

Един единствен миг

Можем ли да сътворим красота в нашите тела
с една единствена искра на любовта.
Ако преди да се родим
в нас горял е силен огън,
най-вероятно ще го донесем и тук
в това тяло
и тази една единствена искра
ще пламне като капка тишина,
която да ни даде миг почивка
в реалността и вечността,
на мига преди да се родим.
Завърнали се в този съзидателен момент
ние изпитваме чиста любов.
И помнейки чувството
няма как да позволим да го забравим.
Ще го извикваме всеки миг,
докато не го сътворим завинаги тук.
Този съзидателен миг
те свързва с цялото
защото сме едно.
И няма нищо друго, което да те фокусира,
освен запазване на любовта
и разпръскване на праха
на Божественото в теб.
Звезден прах от тишина,
който те покрива,
и когато го изтупаш се заражда отново любовта.
Случва се за миг, след което си друг.
Какъв си? Избери...

Вихър от светлина,
летиш като прашинка от целостта
наречена твоя вселена.
Лек си в нея, рееш се като облак,
проявяваш се като въздух.
Нищо си, но нищото оцветяваш със себе си.
Цветен си, но прозрачен,
плазма, която изпълва земята.
И чрез плазмата храниш растителността,
пречистваш света.
Прозрачен канал от светлина, в който  пътуваш
и реалността е една, от различни вселени.
Те са еднакви, но тук има време,
което те ограничава,
и стопиран от него не знаеш точно къде си.
Губиш се и загубен намираш се във вечността.
Там пак има много нива.
И между тях пътуваш,
пътник си, не го ли разбираш?
Пътник, който пътува без да се движи,
защото в любовта променя  реалността.

Призрачен град буди заспали души,
потънали в прах ринат скали
от вечността излизат навън.
Светлината, която сияе ги буди от сън.
Не знаят къде са.
Объркали посоките в Дома.
Към нощта ли отиват
или към вечността.
Вечно лутат се в тъмнина
не знаят кога спят и кога са деца в реалността от светлина.
В тъмното са незабележимо перфектни,
в светлината размиват се, пак са съвършени.
Себе си са тук и там.
Навсякъде са едно обединено в себе си
съвършено същество.
Зависи кое те привлича
да светиш или да живееш на тъмно.
И в двата случая си себе си
и имаш хиляда планети, които са твой дом.
И си у Дома, където и да си.
В тъмнината те контролират,
на светло си свободен да избереш
собствения си път.
Творец си, но и не спиш.
В тъмното се отпускаш в копринените воали
и те те галят привидно приятно,
приятелю,
как се затягат около тялото ти
и те правят зависим.
Копринено нежно сърцето ти оковават.
Капсулован в себе си будиш се нощем,
отново е тъмно, няма я светлината
защото реши да не светиш.
Твоята воля е тук
преди напълно да се заклещиш в тялото да го промениш.
Дали може да свети,
та от къде ражда се светлината?
Божественото в теб се заражда :)
Не знаеш дали ти харесва,
да странно е, когато нищо не ти пречи
и се рееш свободен на воля
твоето село под небосвода.
Всеки иска да е свободен,
малцина способни да се движат в черната угар,
защотото следите, които оставят се губят в тревата, която пониква
сутрин, погалена от росата.
И те забравят, никой си в светлината. :)

Седя на земята,
гледам в тревата нежността на росата,
с думи от пяна с лечебна светлина измивам дъгата,
която описва върху листата,
за да изсъхнат
и блеснат с Божествена бяла светлина.
Цялата трева сега е аура от бяла светлина.
И аз седнала върху нея съм невидима фея,
която подхранва белия пламък
и той разпръсква се над света.
Бялото над земята издигам,
свързвам го с теб.
И ти си Божествен човек.
Бяла колкона тишина от любовта
на Божествената светлина.
Всички сме Божества,
само, че понякога страха от отговорността
за собствените ни дела ни прави човеци,
които грешат.
Няма как да грешиш, ако знаеш, че просто твориш.
Твориш собствения ти свят във физическия
с Божествения глас, който говори чрез теб.
И слушаш седнал в тревата как небесата рисуват
синьото небе в черната пръст.
И тя се обагря с живот, слива се със слънчевия зов
и семената трева покълнват в зелено.
Синьото е зелено и жълто.
Пак е небе тревата, ти си слънчевият лъч над росата
и аурата ти блести в нея,
защото Твореца музиката си пее в бялата светлина.
Обичаш ли се такъв, какъвто си на тази Земя?

Огледални стени оставяш във времето тук и преди.
Идваш отново в този живот,
оглеждаш се в него,
търсиш предишния зов,
който сърцето ти нарисува
на пясъка с вода.
Виждаш гладка като дъска огледална повърхнина.
Поглеждаш през нея и не се отразяваш.
Просто бягаш в себе си към вечността.
Пътуваш през нея, а щом се завърнеш
просмукваш действителността от онази страна на любовта,
която е твоята земя на мира.
Натискаш този огледален екран
и го обръщаш към вечността
прожектираш към нея своите кадри от живота ти сега на тази земя.
И там те чака твоят водач,
зарежда картината ти с любовта
и композира върху повърхността твоите ноти.
И пак екранът въртиш
виждаш себе си и мълчиш.
Ти си тук сега и преди.
Колко събития би могъл да промениш?
От теб зависи приятелю.
Всеки има своя водач.
Малцина имат глас, който да заглушат в ума,
за да отворят коридора си към вечността.
Там тишината е необятна.
Защото любовта е искрата, която твори
и в нея чуваш единствено своя Божествен глас.
Свързан си с твоят свят.
Кой е?
 

Нова искра изгаря във вечността
огнени сфери случват в земята пожар
от вечното идват,
и светлината, която пренасят е токова мощна,
че ни разтриса.
Не изпитваме нищо, бронирани сме за любовта,
оставаме същите,
но носим телата си от светлина.
Огнени сфери пропиват ги,
канализират толкова светлина,
колкото малко успяват да понесат...

Отварят сърцата си,
в тях енергията пулсира
и я излъчват навсякъде, просто сияят.
Сфера бяла светлина, преливаща във всички цветове
ги поглъща и се сливат в едно с другите в общо цяло.
Тази невидима светлина нараства толкова бързо,
че пламъка ни издига и сме там, където и преди
наричам го Дома, за мен е един, за теб е може би друг,
различни сме, но той е един, с много нива
от силна светлина.Любов без форма, не ти е нужна вече,
радост, но каква,
как да я опишеш,
блестищ, чувстваш свобода.
И тази свобода интегрирам в тялото си
и я подарявам на света.
Боли, когато огъня гори прегради,
но може би илюзорно се издигат.
Свободни сме в нашите капани.
И когато ги взривя, тази свобода те изгубва в ума.
Той не познава новата форма,
не знае какво е любов, досега имаше страх.
И страха го няма, стопи се във взрива,
светлината го погълна.
Свободен си, прегърни радостта,
лети,
енергията на тялото ти е гъста,
пази те, не можеш да се нараниш.
Твори на свобода - свободен си от форма.

Събирам в шепите си света
и мия ги с изворна вода,
чиста светлина от любовта на тази земя.
Мия света с неговата доброта, с неговата тишина,
с неговата вътрешна неизразена тъга от неспособността да изкаже любовта.
Измит е, къпе се в любовта.
И тя е синя, като Земята.
И е недостижима с очи,
а сърцето, отдавна боли да гледа черните дни на покоя,
зърно положено в черната пръст
и нетърпение на градинаря,
който я гледа всеки миг и нищо не вижда.
Затваря вратата на колата,
прибира се в нея
и всичко покълнва след него.
Точно преди да си тръгне запали последната искра,
която черното завинаги промени.
Но той затворен в собствените си слепи неосъществени мечти не дочака
а природата има си темп,
който се развива и можеш да следваш,
просто прогледни от сърце.
Може да ти кажа, че гледам с ръце.
И чрез тях виждам моята истина, която променя света.
И ти няма да ми повярваш, но аз за това ти го казвам.
Работя там, където никой не вярва... на себе си, мили мой.
И ти не си вярваш.
И какво от това,
нали има кой да повярва в теб.
Ако точно в този момент чернилката пред очите ти е толкова силна,
наведи се към земята.
Хвани ръцете си пред ходилата,
постой наведен с главата надолу,
после вдигни ги над тялото си
и ги пусни високо над него.
И го прави по-бързо и по-бързо.
Така измиваш черното пред очите.
Защото усещаш енергия в ръцете, която те буди
и се фокусираш над тях.
После разбираш, че те са божествени, не са черни, колкото черно е вън.
Или черни са, но зад черното усещаш звън, който те моли да ги измиеш.
И миеш колкото трябва, за да блестят
от твоята светлина.
И да, ти създаваш твоята красота в света,
в който виждаше единствено черна пустиня.
Черна пустиня е вътрешния ти храм,
сърцето, на което не си внесъл искрицата,
нужна да го промени, да го освети.
И, да наивни неща пиша,
ти ще ги отречеш,
но те те променят и ти си го знаеш.
Само, че силата си забавяш,
и колкото повече се бавим,
толкова повече ставаме :)))))