Събирам в шепите си света
и мия ги с изворна вода,
чиста светлина от любовта на тази земя.
Мия света с неговата доброта, с неговата тишина,
с неговата вътрешна неизразена тъга от неспособността да изкаже любовта.
Измит е, къпе се в любовта.
И тя е синя, като Земята.
И е недостижима с очи,
а сърцето, отдавна боли да гледа черните дни на покоя,
зърно положено в черната пръст
и нетърпение на градинаря,
който я гледа всеки миг и нищо не вижда.
Затваря вратата на колата,
прибира се в нея
и всичко покълнва след него.
Точно преди да си тръгне запали последната искра,
която черното завинаги промени.
Но той затворен в собствените си слепи неосъществени мечти не дочака
а природата има си темп,
който се развива и можеш да следваш,
просто прогледни от сърце.
Може да ти кажа, че гледам с ръце.
И чрез тях виждам моята истина, която променя света.
И ти няма да ми повярваш, но аз за това ти го казвам.
Работя там, където никой не вярва... на себе си, мили мой.
И ти не си вярваш.
И какво от това,
нали има кой да повярва в теб.
Ако точно в този момент чернилката пред очите ти е толкова силна,
наведи се към земята.
Хвани ръцете си пред ходилата,
постой наведен с главата надолу,
после вдигни ги над тялото си
и ги пусни високо над него.
И го прави по-бързо и по-бързо.
Така измиваш черното пред очите.
Защото усещаш енергия в ръцете, която те буди
и се фокусираш над тях.
После разбираш, че те са божествени, не са черни, колкото черно е вън.
Или черни са, но зад черното усещаш звън, който те моли да ги измиеш.
И миеш колкото трябва, за да блестят
от твоята светлина.
И да, ти създаваш твоята красота в света,
в който виждаше единствено черна пустиня.
Черна пустиня е вътрешния ти храм,
сърцето, на което не си внесъл искрицата,
нужна да го промени, да го освети.
И, да наивни неща пиша,
ти ще ги отречеш,
но те те променят и ти си го знаеш.
Само, че силата си забавяш,
и колкото повече се бавим,
толкова повече ставаме :)))))