Призрачен град буди заспали души,
потънали в прах ринат скали
от вечността излизат навън.
Светлината, която сияе ги буди от сън.
Не знаят къде са.
Объркали посоките в Дома.
Към нощта ли отиват
или към вечността.
Вечно лутат се в тъмнина
не знаят кога спят и кога са деца в реалността от светлина.
В тъмното са незабележимо перфектни,
в светлината размиват се, пак са съвършени.
Себе си са тук и там.
Навсякъде са едно обединено в себе си
съвършено същество.
Зависи кое те привлича
да светиш или да живееш на тъмно.
И в двата случая си себе си
и имаш хиляда планети, които са твой дом.
И си у Дома, където и да си.
В тъмнината те контролират,
на светло си свободен да избереш
собствения си път.
Творец си, но и не спиш.
В тъмното се отпускаш в копринените воали
и те те галят привидно приятно,
приятелю,
как се затягат около тялото ти
и те правят зависим.
Копринено нежно сърцето ти оковават.
Капсулован в себе си будиш се нощем,
отново е тъмно, няма я светлината
защото реши да не светиш.
Твоята воля е тук
преди напълно да се заклещиш в тялото да го промениш.
Дали може да свети,
та от къде ражда се светлината?
Божественото в теб се заражда :)
Не знаеш дали ти харесва,
да странно е, когато нищо не ти пречи
и се рееш свободен на воля
твоето село под небосвода.
Всеки иска да е свободен,
малцина способни да се движат в черната угар,
защотото следите, които оставят се губят в тревата, която пониква
сутрин, погалена от росата.
И те забравят, никой си в светлината. :)