Живееш, а после евоюлираш, и пак в себе си се намираш

Завиваш чувствата си в раковина,
пазиш ги като охлюв в черупка.
Мечтаеш да си красив за себе си външно,
докато гниеш отвътре.
Разлагаш се бавно, на части,
режеш от себе си,
хвърляш.
Оставаш обвивка
с празна сърцевина.
Его, което няма Душа.
Вече нищо не чувстваш.
Дизайна красив е :),
вкуса е ненужно да се опитва,
невидим лъч суета преследваш,
търсиш себе си в свят на красота,
създадена в тъмно осветена страна.
И блестиш си с твоята риза,
красива черупка в празна къща.
През нея преминават всички, които поискаш...
Понякога влизат и тези, които виждат парчетата изхвърлена твоя Душа.
Решават да я събират и да направят от теб красива скулптура невидима пелена,
Извайват я и те молят да я наметнеш с твоята красива обвивка...
Нямаш сърце, как да почувстваш, че са твоите собствени хора, дошли да те съберат от земята.
Говорят ти дълго, докато не се съгласяваш,
влизаш в себе си и забравяш колко много кал тъпчеше с тях.
Сега просто блестиш отвътре навън.
Истински, не просто на сън.
Жив образ със сърце.
И няма ги твоите верни хора,
няма ги твоите врагове,
в двете страни на живота виждаш едно - истината за себе си,
преразказана от друго съвършено същество.
Където и да си - заблудата в себе си носиш.
Понякога слушай не само сърцето си,
но и хората около теб.
Сред тях има такива, които идват,
за да помагат илюзията ти да разрушават,
и да те завръщат към теб.
Красив си, когато си просто поет.