Намерих те в свят на чувства отвъд реалността.
Докоснах те с нежността на утринна картина в планината
високо над росата под циклама в мъха на пелената
след срама от тишината и изгрева на първите лъчи
някъде между пет и шест в зори се спрях,
за да вдишам с ноздри пролетния аромат
на диви орхидеи
над полето от рози и олеи...
Не си го преживял?
Ела, това е моят храм
дълбоко в сърцето,
остани в него,
колкото поискаш,
защото тишината ми е ценна
и я пазя с любов.
Споделям ти я без надслов.
Заповядай с твоя собствен текст,
бродиран върху кожата ми  с релеф
нали умееш да рисуваш :)

Моноспектакъл

В долина на смокиня
цъфнал цвят на къпина те гали.
Усещаш ли колко много пари,
когато бодлите по тялото ти свлича.
И когато откъснеш плода насладата
изкоренява тръна съпротива.
Нужно ли бе да го има
щом подвластен си на любовта в една игра,
която преди да започне,
знаеш че ще загубиш.
Битка, която ще спечелиш,
когато другият падне.
Защо тогава си мислиш, че си някъде,
когато не си.
В илюзията си!
Твоята собствена вселена,
която прожектира сценарият ти в ума.
Не, не е този, който принтира и идвайки от вечността захвърли.
Сега импровизираш.
В твоя личен театър без сценарист и режисьор.
Ти си без тях, дори си актьор.
Харесва ти да галиш себе си с драми, комедии
нещо друго?
Ооо, да има и моноспектакъл в жанра.
Но той е за най-накрая,
когато усвоиш живота до такава степен,
че осъзнаеш, че човека е ненужно да играе,
когато е постоянно в неговия си моноспектакъл.

Цвят в градина пустота

Умея да откривам красотата в едно перо,
което от ятото пингвини долетя до мен.
От южния полюс до безкрайността,
извън окръжността
на тази нетленна земя.
И то проговори ми като дете.
Майко Земя,
не плачи,
че твоите деди те оставят да остаряваш
без гора,
когато дълбоко в твоята вода тека аз.
Твоята сестра от вечността.
Ще напоя всички семена,
които си запазила в теб.
Ще поникнат нови дървета,
ще се родят нови, красиви цветчета.
Виолетовият бряг ще бъде винаги там,
за нас.
Да пречиства с любовта болката,
която таиш.
Ще я възпламени и изгори
и ще сътвори земя,
каквато изначало помня.
Не, няма да описвам спомени,
защото съм дошла да ги създавам.
Всичко, което видях от вечността
предавам едно към едно в моето същество
и творя с ръце, изцапани, не с перце, нито с глина,
а с калта на тази пустиня.

В ТЕБ III

Напълно изчезнах,
загубих се в теб.
Слях се с твоето аз, да бях себе си преди нас.
Знаех коя съм, не знаех, че те търся,
преди да ме намериш.
Показа ми, че съм несъвършена,
на мен.
О, толкова сигурна бях, че съм!
И това ми харесва - да виждам,
че има какво да науча,
когато знам, че всичко зная.
Толкова е съвършено,
да четеш,
а да си неграмотен.
Да пиеш, а да бъдеш жаден.
Да се храниш и да си лягаш гладен.
Да обичаш и да изпитваш болката в света.
Къде, кога пропука се страха
и те превърна в дете на любовта.
Кога избра да си светло на пред страха.
Защо ненужно дълго отлагам и се крия в себе си пред света,
който с черно мастило оцветява цветните ми мечти.
Не, не са илюзия, илюзията си ти.
Че съществуваш,
а не си.
Реален си пред мен,
а не си на себе си
в теб.
И това боли,
защо не мога да те разгадая
и да слея тялото ти с безкрая.
Защо те губя, когато те нямам.
Това се разбира с Душа,
която говори чрез теб,
а тук на земята кои сме?
Защо не се съберем,
защо разговаряме само чрез полето на универсалния ум.
Толкова много фрагменти ли е нужно да съберем,
че да разберем, че светлината, която ни свързва
е по-красива от всичко, което ни разделя.
И ако ни разделя, не е ли само, за да ни събере
най-накрая.
И ако тази експлозия се случи
знаеш ли колко много любов ще изригне в пространството на Дома.
Но тук на Земята.
И е красиво,
и аз го виждам
като бяло цвете с червени обкантени венчелистчета,
като тишината и радостта от срещата ни на земята.
Да, не сме от тази планета.
Нито ти, нито аз.
И двамата сме тук, за да помогнем...,
но защо да го говоря, когато се чувства толкова силно.
Има ли смисъл,
просто ме намери,
в теб.

АНГЕЛСКА ДУША

Ангелска моя Душа,
родена въпреки страха
от срив и разруха в тленността.
Ангелска моя Душа
невидяла на яве, що остави в Дома,
щом слезе в дупката на преходността.
Ангелска моя песен,
напявана вечно
чрез онова, което ежедневно
правя в света на малките земни човеци.
Ангелска моя Душа,
родена в безкрайната сфера на дуалността.
Дошла да научи,
че животът е извън нея,
но кой е, къде е, кога протича?
Или изтича като пясък през дланите
на човека, решен да го съхрани - на сила, с инат
въпреки, че не може, той стиска и притиска борбата,
но към кого?
Къде си? Кой си?
Човече, светлина си, не виждаш ли аурата си вече,
не чуваш ли дъхът ми? С теб съм!
Едно сме!
В любовта на безкрайността те чувствам
и притискам с мекота
на крайезерна вълна
в гора на горски теменуги те откривам и лягам в теб,
заспивам.
В дланите си те притискам.
Усещам влажната земя,
сърцето ми я стопля,
появява се мъгла.
Изчезва!
Пак се сляхме.
В едно.
голямо единно общество
Любов!
Една, за теб

Остаряла от нежност,
финна Божествена искра,
накъсана,
с прозрачни нишки
на надежда една крепи се сега.
Някога, когато се зароди
от вечността бе здрава
и еластична
а сега е твърда, едва подвижна.
Вкаменена като отломка в пръстта.
Като антика в музея на нечия страна.
Имам добра новина,
нишката би могъл да превърнеш отново
в онова първоначално снопче светлина,
което те доведе на тази земя.
Погледни със сърце през света,
слей себе си с деня,
отпусни се на тази мечта,
която е вътре в теб
и ела,
нека сме заедно на брега,
който няма начало и край,
защото сме свързани
и от една страна!

В един безкраен бяг
се озовах пред бряг
с лилави теменуги,
пъстри мидени прашинки
и много, много пухкави снежинки.
Не, не беше сняг и бе октомври,
но много ветровит, студен
и след залеза на тишината,
точно преди изгрева на луната
бе мъгливо и мистично
и плъзкайки нозе по пясъчния бряг
вятъра раздухваше насъбралия се като сняг
песъклив морски бряг.
И забравих, че е тъмно, ветровито и студено.
Бях просто там,
в едно с морето.
Нямаше никой, освен вълните,
изпълващи ме с тишина,
сякаш поглъщаха ме цялата с любовта
на тази прекрасна слънчева страна,
в която доведе ме Душата.
И тук откривам, че имам време
да се насладя на вечността,
но през опита на човечността,
в тяло, бих могла да съм
добра, и да изпращам любовта.
Но мога и да я приема обратно в мен,
мога и да я завихря към всеки нежелан проблем
и да го наситя с любовта,
та да го изчистя в реалността.
Мога, и съм,
просто съм.

Едно същество

Върнах се в реалността
слях устни с безкрайността
докосвах те с ръце от светлина
сякаш угасна пламъка в нощта, когато
в силния поток от моите чувства
и тихия стон на твоите мисли,
разкъса се връзката на брега,
когато лодката отплава към вътрешността
на сърцето ми без теб.
Всичко може да се възобнови,
няма пясъчен часовник, който да угася
праха, когато е пълен с искри на любовта.
Може всичко да започне отначало,
може да е в океана
на протегнатия сал от мен,
и нека е така, както е добре за теб.
Теменугите цъфтят в полето и в планината,
и в саксия на перваза,
те нямат си любимо място, защото са себе си, където и да са.
Какво, ако те обичам без адрес, без име, без посока.
За мен времето е просто плазма,
в него съм, но то ме свързва с всичко, що е.
И съм тук и 2030-та и в 1908-ма,
и навсякъде те виждам,
няма как да те изолирам,
в мен си,
звук в клетките ми,
мелодия във въздуха ми,
рисунка в пътя ми
сълза в очите ми,
навсякъде и никъде.
Просто сме...едно.

Всичко, което случва се в  денят между слънцето и луната,
пясъкът и камъните в реката в гората.
Скалите на морския бряг и пясъка на Душата.
Твоята воля и волята, вплетена в небесата.
Всичко синхронно се пренарежда, когато любовта от очите ти се процежда.
Сякаш с лека тъга изтича злобата, завистта на света, през който вървиш.
Надминаваш ги и искриш
с чистота на лъча, който през теб се вкоренява в земята.
Газиш в тревата, която е блато за някой,
за други лечебна омара след паднала през нощта им влажна мъглива покая.
Не зная защо, но винаги, когато те видя изплува в мен
пясъкът и морето и конят, който съм аз,
а ти си ездачът.
Ездачът, който знае посоката, до която иска да стигне
и аз конят, който знае пътят, по който да те отведе до там.
Преплитане в пълнота,
завършване в целостта.
Любов отвъд дуалността.
Любов, отвъд физическото,
силно Душевно свързана по между.
Обичам те сред всичко и всички в едно
от гледна точка сега.

Ако си позволя да светя в светлината
и да те виждам отвъд тъмнината.
Ако с теб съм
и в теб създам красотата
на Божествената искра,
родена чрез нас,
то това е любов
между нас.
Как мислиш,
би ли я случил в нас,
ако аз остана сама за миг
ще бъдеш ли с мен,
когато не си.
Би ли ми дал глас, когато мълчиш.
Би ли почувствал гласа,
когато в стаята има единствено светлина.
Ще ме откриеш ли в теб,
когато съм аз някъде на тази земя
гонеща твоя лъч светлина.
Би ли засвирил с мелодия,
която Духа ти подсказва.
Би ли бил себе си в мен?
Аз съм, където и да съм.

В едно и също време на света,
докосваме се аз и ти.
В една окръжност,
плуваща в нежност,
сякаш тишината на луната
и ярките лъчи на пустотата се докосват.
Затварят устни
и се сливат в небесата
на простора
в единство.
Ние сме и не сме.
Какво ли очакваш от дете,
което се радва на водата,
и гази с крака тревата в росата
и бяга в ечемика преди да го ожънат
и се стича към пътеката по която движат се конете.
И ги гони, и настига ги, и ги прегръща.
Едно са, в една голяма нива,
наречена живот.
Няма граница под този небесвод.
Разтвори сърце и погледни
като зеница е света в теб.
Малък, че да го докоснеш,
да го приютиш в теб,
да го облееш в любов.
Такъв е, за теб е.

НАРИСУВАЙ СИ КАРТИНА XXIII

Бяла звезда на кея докосвам.
Сливам огъня с морето.
В Душата ми с нежност творя.
Сътворявам свят в красота,
където има много време да съм
това, което съм.
Не ми е нужно да се преструвам,
стрелям право в целта,
с думи на любовта.
Играя в него,
имам много време,
за да го опозная
и да ми хареса,
да го излъчвам към небето
и земята.
Да ги свързвам в тишината на ума.
Да бъда риба в моята вода.
Да съм видра и на суша
и на студа.
Да съм подземна фея на лотоси
с блатни корени
и ароматни цветове.
И да съм колибри в анасонови цветове.
Няма облаче в моето небе,
картината е ясна,
нарисувана сърце в сърце.

Боли, когато зная, че те наранявам,
за това не си го позволявам.
Обливам те с любов,
дори и да боли,
аз бих го понесла в себе си
отвъд страха,
защото ще увелича Божествеността
течаща в мен.
И ако отново има болка ще се върна,
ще те прегърна
и ще помълча до теб.
Ще те разбера,
ще ти простя,
и изчистени от любовта
ще си вървя
по моят нов път.
Но разделили сме се вече
и отвъд телата властва само тишината.
Тя е излекувала ума,
сърцето се усмихва,
и притихва в цялото,
в живота, който продължавам да следвам
в светлината на своето сърце,
моето,
такова каквото бе.

Божествен мой ден,
отдели ме от дуалността,
изстреляй ме в реалността
извън кръга
на мъжкото и женското начало,
където те се гонят и обединяват.
Задръж ме вън
в пустотата на Душата,
където е хармония и блясък.
Светъл ден на постоянна тишина.
Облей ме с любовта, та да я предам
през мен и към света.
Обичай ме такава, каквато съм,
та да обичам и другите каквито са.
Направи ме смела, та да понеса
всичко що срещна с изправена снага.
Запази ме лъчезарна, та да радвам мама
в домът и от светлина.
Направи ме по детски наивна,
та да прощавам на хората бедите.
Направи ме любима твоя творба,
та да пиша от сърце на тази земя.
Изпълни с дъх Божетвеността,
течаща в мен,
та да сме свързани навън,
извън дуалността.

Един прекрасен глас

Безизразно красиво,
трогателно свенливо
ме поглеждаш.
С желание да ме докоснеш с мисълта
физически,
да слеем тела в любовта.
И в този монолог от мисли
се появавам аз,
усещам те в танц
в струните на моята Душа,
долавям теб.
И там в нея те обливам с копнеж,
не зная колко би било добре за теб,
но чувствам, че сме двама
и сякаш нямаме преграда,
има само свободно пространство между нас.
Много място, в което да се слеем
и да,
оставям се да бъда част от теб
в мен.
През времето да прелетя
и нека пак се озова,
там, където сме двама.
Винаги съм тук,
понякога те няма,
но идваш, когато пожелаеш,
та нали времето е наше,
не се притеснявай, остани
тук сега е винаги красиво,
неизразено с думи,
почувствано в сърцата,
затоплени с искрата
на Божествено в нас.
Един прекрасен глас.