В един безкраен бяг
се озовах пред бряг
с лилави теменуги,
пъстри мидени прашинки
и много, много пухкави снежинки.
Не, не беше сняг и бе октомври,
но много ветровит, студен
и след залеза на тишината,
точно преди изгрева на луната
бе мъгливо и мистично
и плъзкайки нозе по пясъчния бряг
вятъра раздухваше насъбралия се като сняг
песъклив морски бряг.
И забравих, че е тъмно, ветровито и студено.
Бях просто там,
в едно с морето.
Нямаше никой, освен вълните,
изпълващи ме с тишина,
сякаш поглъщаха ме цялата с любовта
на тази прекрасна слънчева страна,
в която доведе ме Душата.
И тук откривам, че имам време
да се насладя на вечността,
но през опита на човечността,
в тяло, бих могла да съм
добра, и да изпращам любовта.
Но мога и да я приема обратно в мен,
мога и да я завихря към всеки нежелан проблем
и да го наситя с любовта,
та да го изчистя в реалността.
Мога, и съм,
просто съм.