Избрах да СЪМ

Покани една мечта
на танц с любовта.
Покани една добра страна от теб
да бликне като летен дъжд вън чрез теб.
Покани една мечта в теб,
и позволи и да се разрастне в теб.
Седни в ядрото на твоето тяло
и наблюдавай какво е да си цяло
с твоя свят.
Какво е да си свидетел на разлистен розов храст.
Мекота, която гали фините ти светове.
Аромат, които издишаш и после вдишаш.
Танц на небе и земя
Вливаш се в пръстта и обединяваш нежността
на въздуха в едно.
Вкоренен си и си тук в облаците от любов.
Тяло си, но и Душа.
Слънчев лъч, но и звезда.
Красив си, такъв, какъвто си!

Невидими с очи

Гледам себе си през теб.
не се оприличавам на това, което отразяваш.
Отдавна промених се.
Изтрих омразата, примирих се.
Смиреността ми помогна да забравя
какво е да обичаш изкуствени лица.
Помогна да простя, че бях далеч от себе си, за да съм с теб.
Да видя зад огледалото привързаността
към желания и цели несинхронизиращи с любовта.
И такава съм, каквато съм.
Сливаш се с мен
чувството се губи,
защото няма граница,
а ти не знаеш къде си, кой си.
Губиш себе си в мен.
И това те плаши,
защото контролът е отвън, извън теб.
Загуби се в любовта и не знаеш
как да я приемеш,
къде да и отстъпиш място.
Не е нужно, защото тя е, където Е.
И поглъща те и толкова е друго,
от щрихите, които драскаше ума.
И издига контрола ти и раздухва пепелта.
И я няма, и е чисто, и е диво.
И невидими сме с теб един за друг.

Приказка в нищо

Взирам се в пейзаж,
затънала в мъх сред нива,
неорана от години.
Вкислена почва,
създаваща дъхава богиня със зелена пелена.
Обвила в мъх черната земя.
Днес растяща само мащерка,
няколко сорта гъби
и красиви капчици роса,
които сутрин отрупват мъхчето
с чудесата на цвета, който способен си да отразиш.
Лилаво, зелено, диво жълто
розово като смокиня
синьо
или нищо.
И то нищото ще отговори на много от въпросите,
с които будиш се в утринта.
То поглъщате изцяло.
То гали те с мекота,
завихря те и те издига над света.
Високо над теб, но в теб - който си отвъд.
Съзерцаваш нищото,
а виждаш толкова неща.
Красота, невидима за физически същества.
Губиш се отвъд, в едно с ангелски слънчев лъч.
Целият ухаеш като пролет,
усещаш свежест на разцъфтяла ангелска гора
от светлина.
Стоплят те с гласа, който чуваш
и не искаш да го губиш, щом върнеш се извън реалността.
Насладата описваш като рай.
Разбираш ли колко много значи да четеш със сърце.
Колко много казваш, когато мълчиш.
Колко много красота намираш в пустиня за едни,
а красиви ниви за теб.
Колко много казва природата, когато умееш
да я слушаш.
Когато отдаден си на себе си в безкрайността.
Когато си Душа в тяло от любов.
Когато си лъч топлина в тъмен ден.
Когато усмихваш се заровен в калта.
Когато пееш въпреки реалното в ума.
Когато си себе си, а не този, който искаха да си.
Себе си, когато мачка те различното от теб.
Стълб на себе си в теб.

Какъвто и да си, БЪДИ

И когато търся смисъл да остана,
винаги се вглеждам в теб.
Дълбоко сърце в сърце докосвам те.
Будя се в теб с красота.
Намирам в себе си нова сила.
Заровена от времето, но мощна
като лавина спуска се по тялото ми.
Къпе ме с радостта, която би могла да донесе
единствено със свежестта на изгряваща мечта.
От отмил се слой на живота ми...,
изтъргвам времето и ето,
тук си,
отново жив като преди.
Спомен, прелетял години тишина.
Събудих те, за да разбера,
че няма време, щом живееш от сърце.
Няма време да се наслаждаваш
на това дете,
което криеш в теб.
Не е късно да се върнеш където и да е.
Щом щастието ще бъде тук сега.
Не е късно да поискаш от съвестта
да отмие хладната роса
и лъчът да освети блясъка на вечността.
Бъди, какъвто си!

НЕБЕСНО СИНЬО СРЕД БЯЛА СФЕРА СВЕТЛИНА

Небесно синя плазма
прозрачно бяла сфера
е ядро в моите часове,
които сливат ни в едно
небесно красиво ядро
безжични нишки
танцуват безтегловно нагоре и надолу
преплитат се и се усукват
и пак отпускат се в безкрая.
Да, съвършен е танцът в цяло
липсва начало
преплитат се отново и отново
изчистват същността,
фините тела, реалността.
Блести неоновата сфера светлина в нощта
и не искаш да се будиш.
Плуваш в царство сред извънземни същества
за миг завръщаш се у дома
и гали те като вълна чувството на еуфория и тишина.
Наивно отпускаш глава към пясъка
от красиви блестящи стъкълца.
Плуваш и летиш.
Рееш се, а навигираш хода си.
Свободен си без форма,
благодарен си, че СИ
мечтаеш си с очи да съхраниш мига,
дарен ти от Духа.
Мечтаеш връзката към тази порта от любов
да Е отворена за теб безвреме/вечно.
Знаеш, че сънят те свързва силно с твоето дете
забравено отвън на идване към земното прераждане.
Отворен е портала, покани го.
Свържете се в едно неродено същество.
Грижете с любов, в любов.
Позволи да се разкрие в бяла светлина любов,
преливаща от теб в разкош.

Вървим в града към сляпа мъгла.
Оценена, недооценена е тя.
Мъгла е за нас,
а всъщност е само представа, за това, което не губим,
когато се оповаваме в сърцето си.
Заслепени от любовта, допускаме я в същността
и замъглява ума, замъгляваме себе си с мистичността,
на начертани илюзии в ума.
И когато научим се да виждаме в тази мъгла, слънчевата душа
на всяка искра,
тогава сме поели диря,
която ще ни изведе на място
в синхрон с любовта на нашето сърце.
Чистата Божествена Светлина.
Когато виждаме под и над повърхността.
Когато ходим в калта, а летим в небеса
сме и тук и там едновременно.
Виждаме от нашите и другите очи.
Имаме панорамен поглед,
който близо е до реалността.
Преди да се събудя сутрин, знам, че ще имам слънчев ден
в мен, и ще го предам навън.
И когато маса хора сме такива,
прекрасното ще блести с нас от нас,
без да има болка.
Просто ще бъдем себе си от вечността сега.

НЕРЕАЛНО ЗА УМА

Понякога се будиш в утрото на любовта,
обливаш тялото си с нежността
на вечната роса
в индигова гора,
пъстротата на деня те покорява.
Сияеш и се възхищаваш,
че това се случва.
Новото начало в теб се случва.
Поемаш собствен път,
не те интересува какво ще бъде,
защото знаеш, че ще бъде
това, което трябва.
Неонови пейзажи невидими за всеки.
Светват щом човек готов е да ги види.
Те са в нас и около ни,
но в светлината на деня неразличими са.
За нашите очи невидими са.
Щом погледнеш ги с ръце
е сякаш като в кафене, където лампите неонови
наелектризират безцветните бои,
и ражда се видимо различно от дневните очи.
Когато лампите угаснат и светлината стане дневна,
това се губи.
Сравнението е нелепо,
но как по-ясно да го кажа, че да бъде ясно.
Оставам сам в безкрая.
В моята си стая.
Правя всичко нужно, за да проработи невидимото
вън на пълни обороти.
Имам много силна воля да го сбъдна, да бъда иноватор
в общество, където различното се срива.
Искам да политна вън през океана от сълзи.
Искам да вдигна мрачните мъгли.
Искам да съм част с вас от този свят,
за който пиша.
Искам да има доверие и сила да се случва красота.
Искам наивно, не на шега да изкрещя
стига сме таили болка и тъга.
Не отговарят на нашата вибрационна честота.
Искам да ги пуснем и да полетим
към вълшебното, отвъд ума.
Където радостта се изписва без слова,
където любовта е жива като поляни от неизброими
цъфнали мускари, минзухари, маргарити,
където песента на всяко същество допълва твоето същество,
където да си добър е твое право,
където да искаш, значи да го правиш.
Където да сбъдваш значи да се доближаваш до реалността.
Нашата, земна тук сега.

Така творя

Когато открия нова рецепта за щастие, я описвам.
Много внимателно подбирам съставките в нея.
Много нежност има в тайната по приготвянето и.
И най-най-сладкия момент,
когато тя се случва е насладата.
Тогава съм друга.
Свързана с вечността, с любовта,
източник на сила, прилив и отлив.
Случва се съставките да са фалшиви,
тогава печивото ми спихва,
щом е готово.
Тогава се обръщам назад и преглеждам старателно,
всичко, което съм вложила.
Този път старанието ми бе в повече,
любовта ми го вгорчи,
блясъкът, който искри от нея
доведе до спад на идеята.
Плътността се загуби от ефирността.
Нямаше твърдост, която да го задържи.
В такива моменти, просто слагам престилката
и започвам отначало.
Не сменям кухнята, в която творя,
не слагам диоптрични очила,
работя с нов кантар.
По прецизен,
навярно там бе грешката ми.
В грамажът.
Днес ще вложа цялата си любов.
И нищо друго.
Ако нещо се издуха,
няма да е моето същество!

Живял ли си в любовта

Тъпчеш в пустиня,
ринеш с лопата вместо снегорина
горчивите останки от любовта,
какво ли казват
било време да се откажеш от болката преди да обичаш.
Може би има смисъл в това,
 но когато намираш мотивацията вътре, дълбоко от твоята душа какво ли ти пука
какво се говори.
Някога беше небрежно момче.
и сега е така, само дето невидими оставяш силите вложени в мен
да си това, което видимо не личи.
Невидими граници, за ограничени страници на поемата,
която започваш.
Спираш, за да се разрошиш... и тогава намираш връзка към спомен
от миналия ти свят.
Този, който бе преди осъзнатостта.
Става ти живо лицето, спомените са на повърхността, а дългите нощи
дори и сега будят радостта.
И тогава замисляш се, че може би ограничените страници вече са книга
от стотици листи. Който и да откъснеш е сам за себе си отчетлив, завършен, съвършен.
Постигаш го - вечното сега запечатваш със слова в хартия,
а спомените които имаше преди са просто безцветно мастило,
блестящо с диамантен прах, който изтупваш преди да почетеш
и вълшебството се случва.
Разбираш ли какво пише сърцето ми?
Че колкото и добре да се забавлява човек,
ако не се отдръпне и не спре,
за да си даде време да притихне
всичко би било ураганна буря,
след която спомените са незабравими,
но щом се събудиш в утринта
преживяното се губи
и продължаваш отново без крила.

Спомен от отминал сън

Autor: Igor Oleynikov

Гледам звездите със сила,
способна да ме притегли към тях.
Ухая на здравец,
а кожата ми шепти
като малко пиле сгушващо мечти
под крилото на мама.
Чувам я как се нуждае  от пролетен дъжд.
Чувам я как желае да бъде в слънчев залез
преди нощ, в която щурци си играят пред къща,
обгърната в здравец.
Тогава аромата му се разгръща
от влажната нощ.
Тогава ще търся светулка,
защото огън съм аз.
Тогава ще бъда в лилав тоалет,
който да скрие любовта ми към теб
Не искам да те уплаша.
защото горя, но с мекота
на лестенцето здравец стрито от мен.
Усещаш ли как ухае....
рисувам картина извън мен,
но е истинска и сякаш била е от мен.
Тогава бе зима, проправях пътеки в снега,
докато не се срещахме в любовта.
Отново запалвам тази искра, само че в лятна мъгла.
По-красиво е, когато е топло.
Нали очите ни така се познаха.
Тръгвам към теб в полумрака...

Дни на спазъм и болка отлитат от мен.
Дни, в които чувствам всеки миг със сърце, запазвам в мен.
Отминавам покрай пропастта с ожулена глава,
но цяла се запазих.
Открита е раната в гръдта,
открита е, за да кърви, когато от горе ме гледаш.
Усещаш смрадта, която остави след теб.
Повлия ми със сила, която ме повали.
Години плаках от там след теб.
За да мога днес да се изправя и с ръка към небето
да заявя
"Животът е дупка, в която пропадаш от вечния свят."
Но от мен зависи да я направя красива туптяща земя
с ритъма на любовта.
В мен е избора да засея семена
или сера лайна.
Мога да се давя
или цъфтя.
Защото в дупката се гонят добро и лошо.
Днес, надскачам това,
избирам нова земя,
в която място има единствено любовта.
Ръка протягам ти, ела!

Живот на слабаци

Живот на слабаци ли водим, щом стоически понасяме ветровете на насилие върху нас. Реакция с любов и вяра, че животът не е просто реалност във физическа форма, а непреходен ефирен филм, нишка, която никога не е прекъсвана между идванията ни тук във физическа форма. Стоически стоим и заземяваме любовта и вярата, че животът е толкова красив, хармоничен, мирен, девствен, че онова, що се случва сега е направо нелепо. Като извадено от историята, сякаш живея в историята, аз съм в сега от бъдещето. И колко несъвършен е света, да чувствам това с болка в гърдите щом болката от незнанието на хората, потънали в материалното физическо ежеднивие ме докосне. Защо, когато описвам моята гледна точка, като спомен, останал жив след рождението ми, за това, какво правя тук и коя съм извън формата, провокира в тях смях, подигравка, злоба, ненавист. Защо тези чувства искам да ги изсмуча от тях и да ги обгърна с опрощение, че не са будни. Защо искам да са щастливи отвътре, а не затова, че са ме унижили пред себе си, че да видят колко повече са. Защо не мога да провокирам тяхното Его да се пропука, да се обърнат в различна посока и да усетят радостта от Душата. Защо не мога да променя нищо, освен собственото си безсилие да бъда в едно с любовта.
Когато ми писне и съм изчерпана и нямам сили да защитавам моето знание от вечността, тогава толкова силен прилив на енергия получавам, че съм способна за секунди да се изправя и да продължа по същия начин, както до сега, но с вяра в пъти по - мощна, бликаща чрез мен заслепяваща черния ден.
В пъти по-уверена, че слабостта е само знак колко много сила има в мен. А в теб?