обливаш тялото си с нежността
на вечната роса
в индигова гора,
пъстротата на деня те покорява.
Сияеш и се възхищаваш,
че това се случва.
Новото начало в теб се случва.
Поемаш собствен път,
не те интересува какво ще бъде,
защото знаеш, че ще бъде
това, което трябва.
Неонови пейзажи невидими за всеки.
Светват щом човек готов е да ги види.
Те са в нас и около ни,
но в светлината на деня неразличими са.
За нашите очи невидими са.
Щом погледнеш ги с ръце
е сякаш като в кафене, където лампите неонови
наелектризират безцветните бои,
и ражда се видимо различно от дневните очи.
Когато лампите угаснат и светлината стане дневна,
това се губи.
Сравнението е нелепо,
но как по-ясно да го кажа, че да бъде ясно.
Оставам сам в безкрая.
В моята си стая.
Правя всичко нужно, за да проработи невидимото
вън на пълни обороти.
Имам много силна воля да го сбъдна, да бъда иноватор
в общество, където различното се срива.
Искам да политна вън през океана от сълзи.
Искам да вдигна мрачните мъгли.
Искам да съм част с вас от този свят,
за който пиша.
Искам да има доверие и сила да се случва красота.
Искам наивно, не на шега да изкрещя
стига сме таили болка и тъга.
Не отговарят на нашата вибрационна честота.
Искам да ги пуснем и да полетим
към вълшебното, отвъд ума.
Където радостта се изписва без слова,
където любовта е жива като поляни от неизброими
цъфнали мускари, минзухари, маргарити,
където песента на всяко същество допълва твоето същество,
където да си добър е твое право,
където да искаш, значи да го правиш.
Където да сбъдваш значи да се доближаваш до реалността.
Нашата, земна тук сега.
Няма коментари:
Публикуване на коментар