Живот на слабаци ли водим, щом стоически понасяме ветровете на насилие върху нас. Реакция с любов и вяра, че животът не е просто реалност във физическа форма, а непреходен ефирен филм, нишка, която никога не е прекъсвана между идванията ни тук във физическа форма. Стоически стоим и заземяваме любовта и вярата, че животът е толкова красив, хармоничен, мирен, девствен, че онова, що се случва сега е направо нелепо. Като извадено от историята, сякаш живея в историята, аз съм в сега от бъдещето. И колко несъвършен е света, да чувствам това с болка в гърдите щом болката от незнанието на хората, потънали в материалното физическо ежеднивие ме докосне. Защо, когато описвам моята гледна точка, като спомен, останал жив след рождението ми, за това, какво правя тук и коя съм извън формата, провокира в тях смях, подигравка, злоба, ненавист. Защо тези чувства искам да ги изсмуча от тях и да ги обгърна с опрощение, че не са будни. Защо искам да са щастливи отвътре, а не затова, че са ме унижили пред себе си, че да видят колко повече са. Защо не мога да провокирам тяхното Его да се пропука, да се обърнат в различна посока и да усетят радостта от Душата. Защо не мога да променя нищо, освен собственото си безсилие да бъда в едно с любовта.
Когато ми писне и съм изчерпана и нямам сили да защитавам моето знание от вечността, тогава толкова силен прилив на енергия получавам, че съм способна за секунди да се изправя и да продължа по същия начин, както до сега, но с вяра в пъти по - мощна, бликаща чрез мен заслепяваща черния ден.
В пъти по-уверена, че слабостта е само знак колко много сила има в мен. А в теб?
Няма коментари:
Публикуване на коментар