Вървим в града към сляпа мъгла.
Оценена, недооценена е тя.
Мъгла е за нас,
а всъщност е само представа, за това, което не губим,
когато се оповаваме в сърцето си.
Заслепени от любовта, допускаме я в същността
и замъглява ума, замъгляваме себе си с мистичността,
на начертани илюзии в ума.
И когато научим се да виждаме в тази мъгла, слънчевата душа
на всяка искра,
тогава сме поели диря,
която ще ни изведе на място
в синхрон с любовта на нашето сърце.
Чистата Божествена Светлина.
Когато виждаме под и над повърхността.
Когато ходим в калта, а летим в небеса
сме и тук и там едновременно.
Виждаме от нашите и другите очи.
Имаме панорамен поглед,
който близо е до реалността.
Преди да се събудя сутрин, знам, че ще имам слънчев ден
в мен, и ще го предам навън.
И когато маса хора сме такива,
прекрасното ще блести с нас от нас,
без да има болка.
Просто ще бъдем себе си от вечността сега.