затънала в мъх сред нива,
неорана от години.
Вкислена почва,
създаваща дъхава богиня със зелена пелена.
Обвила в мъх черната земя.
Днес растяща само мащерка,
няколко сорта гъби
и красиви капчици роса,
които сутрин отрупват мъхчето
с чудесата на цвета, който способен си да отразиш.
Лилаво, зелено, диво жълто
розово като смокиня
синьо
или нищо.
И то нищото ще отговори на много от въпросите,
с които будиш се в утринта.
То поглъщате изцяло.
То гали те с мекота,
завихря те и те издига над света.
Високо над теб, но в теб - който си отвъд.
Съзерцаваш нищото,
а виждаш толкова неща.
Красота, невидима за физически същества.
Губиш се отвъд, в едно с ангелски слънчев лъч.
Целият ухаеш като пролет,
усещаш свежест на разцъфтяла ангелска гора
от светлина.
Стоплят те с гласа, който чуваш
и не искаш да го губиш, щом върнеш се извън реалността.
Насладата описваш като рай.
Разбираш ли колко много значи да четеш със сърце.
Колко много казваш, когато мълчиш.
Колко много красота намираш в пустиня за едни,
а красиви ниви за теб.
Колко много казва природата, когато умееш
да я слушаш.
Когато отдаден си на себе си в безкрайността.
Когато си Душа в тяло от любов.
Когато си лъч топлина в тъмен ден.
Когато усмихваш се заровен в калта.
Когато пееш въпреки реалното в ума.
Когато си себе си, а не този, който искаха да си.
Себе си, когато мачка те различното от теб.
Стълб на себе си в теб.
Няма коментари:
Публикуване на коментар