НАРИСУВАЙ СИ КАРТИНА XXV

Намерих ангел, скрит в куб за игра.
Беше лист хартия, който сгънахме като деца,
оригам, който във времето устоя.
Погалих го с длан и споменът пред мен оживя.
Летяхме в светлина заедно с много деца,
пътувахме нагоре в небето
и нямаше граници,
сякаш то бе безкрайно.
И бяхме лебеди, които плуват в морето
и сякаш нямаше кей,
бяхме в океан от любов.
Търсихме граници,
и се родихме в тела.
Мислехме, че така имаме шансове да изпитаме любовта,
която взаимно с другите да споделяме извън човешкото тяло,
и ето родихме се, тук сме в тяло.
Стоим на брега, който лебедите не виждат
и пътуваме в небесата,
и сякаш сме едновременно хора и птици, и безгранични в простора.
Следваме с тела небосвода,
докато плуваме в една земя,
в която родени приемаме любовта.
Закотвяме се,
като кораб, който достига брега
акостираме временно в нашето тяло.
Душата ни плува в безкрая,
и какво за нея е то,
освен средство чрез което да чувства света,
шанс да сподели любовта, сътворена от Божествеността
в срцето на едно новородено тяло.
Дали в игрите си не творим нашият свят?
Дали мечтите ни не са от един друг паралелен свят?
Които сме, сме способни да допуснем в нас
тази реалност, която ни резонира,
и която да материализира чувството,
което наричаме любов.
Всяко чувство, което се проявява навън
е завършена картина на Божествеността,
и ако тази картина, проявена не ни харесва,
ни дава различно чувство,
чрез което да засили в нас любовта.
Затварям куба за игра,
и съживявам напълно нова игра,
в която изтривам старите правила,
защото аз съм дете, не умея да чета.
Усещам единствено в сърцето,
Цялото такова, каквото е.

Когато всичко потъва в забрава,
огънят гасне точно преди пожара,
вятъра жаравата издига в небето
и пламъците превръщат се в
детето, което уроците научава,
докатоси  играе с искрата,
която го сътворява.
И преродено в тяло,
угася вятъра в тишината.
За да разпали пламъка и искрата
високо нагоре да полети
към Душата на този, който Е.
И в животът то осъзнава,
че не е рамка,
и тялото му е само граница,
която за него не съществува,
защото умее да плува в свободата,
в която си позволи да живее
без цифри, безплътно
видимо от невидим аспект.

Там, където небето докосва земята,
там, където плътта оголва душата.
Там, където раят среща войната
и гордо и заявява, че ще бъде мир.
И мирът ражда се след тишината
в божествеността на нещата.
Там, където вижда се син тюркоаз,
там, където дивата фея,
от огъня сътворява света,
в който дърветата цъфтят
вместо да изгорят,
там, където ние с теб се докосваме с тела,
оплетени на много нива
всичко това напомня ми Дома.
И тук физически е точно това,
което изглежда от там.
Напълно еднакво е и няма време да мислим
какво би могло да е,
защото то е такова, каквото Е.
И ако би искал да го промениш
може би, би искал да се преродиш.
И тогава трябва да знаеш,
че ще започнеш всичко отначало.
И това начало няма да е краят,
защото краят е още едно ниво,
продължение на самото начало.
Та ти просто пътуваш.
И това пътуване ти носи наслада.

Ако ти липсват криле, за да полетиш,
но имаш сърце, в което да се приземиш.
Ако е нужно да обходиш безкрая,
за да разбереш, че търсиш рая,
който е в теб...
Ако заспиваш в река
а се будиш в пожар,
и си в огъня,
а не изгаряш,
напротив себе си в него опознаваш.
И се свързваш в сърцето си с него
и изгаря съсиреци почерняла кръв.
Чернилката пада, но в земята.
Отлита в светлината, в която летите
ти и огъня и сърцето.
Отделени фрагменти от материалност
в различни времена.
Спояваш ги в пламък тишина.
И небето пак е някъде в теб,
въпреки, че летиш на земята :)))
Разгаряш огъня, който прие в телата
и розите разцъфнали в тях аромата си
разтварят с водата.
Заражда се нов аромат,
безцветен, променящ се,
ефирен и лек.
Сякаш е роса в замръзнала гора,
способен е да я стопли и вдъхнови за живот.
Живот, който приемаш отвътре навън

Разбираш колко си добър в "светлината",
в която "светиш" на Земята,
когато извън тяло поглеждаш живота
и си спомняш колко трудно е да си в пустотата,
да чуваш зова на Душата и да виждаш светлината,
 защото не просто си войник,
а си герой на свободата
и да летиш в небесата е толкова приятно,
колкото да си закотвен здраво за земята.
И щом си в тяло си притеглян от нея и няма миг,
в който да е друго.
Дори, когато парашута те издига нагоре,
сякаш въжен шнур спуска котва.
И ти си тук и там и винаги сам физически,
за да осъзнаеш, за да осъзнаеш многоизмерността си,
и за да се свържеш с Духовни същества, които в светлина те заобикалят
и непрестанно са във връзка с теб.
Свързани в един копнеж -
да чувствате светлината и Дома
и любовта и безкрайността......

Раждам се в тяло,
за да забравя колко съм част от едно цяло,
което безкрайно много обичам.
И се приземявам от светлината в материалния свят.
Красиво ухае, но е някак безплътно това,
което усещам и искам да пипна.
Оказва се, че всъщност съм в тяло,
а живея отвъд него в светлината.
И с всеки мой дъх извиквам тук на земята
моето вечно присъствие
и съм само Дъх тишина.
Сякаш розова долина аромата си разпилява
над необятните ангелски земни тела.
В нашата красива земя.
Закотвям светлината сякаш съм кедър
и съм вечна,
и съм земята и светлината,
и съм едно с телата,
които поискат да са в хармония с целостта.
И сме в нея и не сме.
Навсякъде сме,
за да разберем, че сме две отделни нива на Душа,
слята в едно.
Стигаме онова ниво, от което дойдохме
и се завихряме в огнена тишина
и се придвижваме в светлината на любовта.

Толкова много щастливи лица,
докосват телата ми в нощта,
когато тюркоазен пух с мен се слива
и не знаеш, но за мен си просто име "Свобода".
В небесното летя,
докато търся земята с очи
и любовта към нея привличам.
В светлината се свличам
като мастило от химикал,
което пише върху водата
по камъните в гората неразкрити истории
за малки земни същества, обляни в тишина,
които се захранват със светлина и любовта на човешките същества,
които ги усещат само със сърце.
Невидими са, но присъстват силно и се сплитат силно,
за да заблестят пред теб в роса  върху пръстта.

Няма миг на суета,
нито щастие,
има  тишина,
която е в очакване на онова,
което наричаш щастие.
И самото очакване е безпричинно щастие.
Скок над необятното,
полет в непознатото,
прегръдка в тъмното.
И усещаш любовта точно там
в туптенето на сърце до твоето.
Знаеш, че е твоето,
но се виждаш в друг.
Илюзия?
Неразказана история,
преживяна с музика мелодия,
която в спомени ехти.
Будиш се в мечти,
които са отминал сън
и знеш, че си звън,
Енергия, която се намагнетизира в любовта.
Любовта, която чувстваш в тяло.
Без което си едно начало, безкрайност, частица Божественост,
сила в светлина.
Просто тишина в любовта.

Всеки миг  красотата твори в очите ти с любовта.
Всеки миг пред теб се отваря приказна нова врата,
сребристи поля,
обсипани с блясък, докосват се нежно от светлината,
ястреб лети безметежно
и каца на лилавата смокиня,
която тихо листата си в клоните свива,
обагрени в сребристо
към облаците летят с любовта, която в тях  съвършено прозира.
Опалово-синьо море корените им гали,
сливат се небето, морето, безкрая.
Не разбирам какво търси ястреба на брега.
Не намирам причина да го извадя от текста си,
заради ограничеността на мисълта
и сякаш заедно с него политам в друго време
над други скали,
далеч от кристалните сини води.
Губя се в погледа му, в себе си
и разбирам, че сме само
пеещи звуци в безкрайни сини вълни.

Всяко нещо, което започва от утре
е незавършено вчера.
Всяка емоция, родена в теб е,
излята капка в океана,
който,  ако утре прелее,
значи вчера е бил извън собствената си рамка.
Колкото повече пребиваваш извън,
толкова повече се намираш в теб,
и може би не е късно,
ако започнеш от днес. :)

Докоснах се в пясъчна фея,
за да попитам колко тих, прикрит е света.
Нежно с кристален глас ми отвърна:
колкото ниско расте съвеста.
И всяка морска вълна, която в нозете опре,
се докосва до кожата и погалва
или пронизва те силно,
само защото водата е ледено бистра.
Умът е бръснач или купа със ашуре,
и как изглеждаш ти:
като дете или философ
е само нечия моментна представа.
Защото си многозоизмерен като скала на брега,
която се рони на пластове,
а в дълбочината и сияе кристал
и колко е важно да си тих и прикрит
когато отвътре си син диамант?
Не обемът е важен,  а светлината,
която генерираш в теб.
Не човекът е важен,
а Духът, който преминава едно с теб през живота.
Не тишината е важна,
а любовта, която чувстваш в теб.
Не любовта е чувството, което усеща се,
а свободата,
че в любовта намираш се извън скалата,
извън кристалното тяло,
в себе си другите те откриват,
защото си цялото, което обхваща безкрая.

Пясъчна риза морето облича,
когато вълните му докосват брега.
Пясъчна фея гали го с нежността
и то засиява в неонов нюанс,
прегръща песъчинките сякаш танцуват
и докосвайки се, се разпръскват като искри в любовта.
Завихрят се след всяка вълна.
А тишината, която остава след тях,
сякаш губи се бързо, защото задава се нова искра.
И пясъка морето поема, и водата се губи в него.
Нестихващ любовен танц,
мелодия закотвяща се в сърцето,
ангелски глас шепти на морето,
докато пясъка своята фея очаква.
И сливат се отново някъде в безкрая.

Когато Душата избира си тяло

Всяко утро те води към мен,
и денят изгрява в теб
през мен,
или през теб в мен.
И пак сме едно общо начало в любовта.
Както Душата ни преди да се появи на тази Земя.
Цялостност от две тела.
Съвършенство извън света,
в който живеем.
Може би, когато енергиите си обединим
в следващ живот ще бъдем цяло.
Спрях да го мисля.
Нали в този живот живея чрез теб.

Кръговратът е обратим, дори способен да е такъв, какъвто го създадеш. Когато избереш да си извън него, наблюдател, който е толкова в играта, че игрището е тясно и просто за малко излиза от него, за да влезе в живота и после пак се прибира, за да наблюдава, това което изживява като творец. 

Почувствах как с очи докосвам небето, в което летим,
докато сините пламъци, издигнати от жълтите слънчогледи
се стапят в мен.
Успокояват огънят, който пръстта в краката ми редуцира до жар.
И танцувам в нея, сякаш съм звяр от друга планета,
който е тук, за да стопи гнева на тази земя,
да я облее с любовта
и да изтръгне корена на яростта.
Ярост, която е скрита във всеки от нас,
просто се проявява в танца между небето и земята.
Жарта я стопява. И я няма в нас,
когато притихнали в транс се завърнем у дома -
в сърцето,
което като тебе ухае на див слунчоглед и лавандула
сгушена в тревата теменуга и ягоди за контраст,
самотно ли е небето, докато реем се в сърцето?

Водя войници по пътя към гроба
точно, когато в него лежи светлината.
Святата майка - Земята чедата си гони,
гроба зает е,
няма място в него да легнат.
Земята е кървава,
но има свежи поляни, които войните крачат одрани в рани.
Свежата млада трева покриват с кръвта,
боси ходилата им с росата я сливат.
Движат се към слънцето,
в него себе си виждат.
Знаят, че нямат край небесата,
пътуват към тях, докато боси в тревата
земята поема кръвта от ходилата
и светещи от телата отлитат.
Пак са в едно с тишината
и пак са тук на земята.

Забравен бряг във вечността те води...
стоиш на брега, а утрото ти говори
с пеперудени крила шепти у теб,
нежен копнеж да го достигнеш с мисълта

Брега е тук, пред теб: лодките, морето, кея
хълмистите стени, които ви разделят дори са същите,
но тук е някак пусто,
хората, цветята липсват.
Появяват се като птици и отлитат.
От нищото говорят с мен и се губят.
Те са моите познати, но ни дели невидима стена.
Говорят ми, чуват ме, но се стопяват като дим
и в себе си откривам тях :))))


заЕдно сме, напълно реални

Когато любовта в очите прозира.
Когато сам в потока от чувства
безкрая понасяш с ръце.
Когато откриваш себе си,
и другите летят от твоите бели наелектризирани нишки свобода.
Когато подаряваш на света това, което желае.
Когато сам си, а не си.
Когато си себе си, а не си.
Когато си такъв, какъвто си,
какъв си?
Как изглеждаш.
Умееш ли да се възхитиш на лицето, което си,
когато излъчва покоя, докато сутрин споделя с морето слънчевите лъчи.
И гали без да боли от това, че горят в любовта
гориш, но погален, не те боли от допира до жарта.
Защото когато има жар и огън гори.
Както, когато водата тече има и пламък, който да акумулира светлина.
и да превърне мокрото в сухо и да ги обгърне в едно,
баланс, който свързва семената и любовта, която се синтезира
материализира деца, родени от безкрайността,
извън времето, в което живеем.
Живеем в свят родени извън баланс,
обичаме с тела,
заключили сме собствените си сърца,
и чакаме някой отвън с ключа сърцето ни да отключи.
Докато в огъня стапя се всичко,
и болката нагоре към небесата отлита,
като дим над земята
и мъгла над водата,
огъня изчиства телата.
Огън, който гори сърце в сърце
и свързва световете ни в един безкраен океан,
когато любовта във водата огъня заземява.
Танцуваш с тишината
насищаш се с топлината.

Всичко потъна в сълзи,
 потънах и аз, но без очи.
Спрях да се вслушвам, в това което тече,
не исках да чуя колко сила ще понесе,
беше ненужно да се съпротивлявам пред съвестта.
Спрях се,
останах сама.
Сълзите течаха, но не и очите,
които огромни сиви планини,
превръщаха в реки.
Чаках слънцето през тях да изгрее.
Теменужените скали света ми да ароматизират.
Не исках облаци, нито трева,
исках просто свобода.
Да разперя ръце и да полетя
през себе си, от очите си да изкоча
и да поседна в моята теменужена постеля
удобно и безтегловно като на облаче
в сърцето си да се возя.
И да нямам основа, да съм никоя и себе си.
Да бъда такава, каквато съм,
и каквато не съм.
И винаги да съм в себе си радостна
и теменужено свежа.
Теменуженото не е нарицателно,
обаче тя - теменужката оцелява на сухо, във влага,
на топло, на студено,
в гората, в планината, на балкона.
Универсален герой, с прекрасен аромат и слънчев цвят.
И е вкусна.
И е всичко, което поискаш да е.
Тя Е.
И това ме синхронизира.
Спрях да чакам дъждът от очите ми да спре.
Оставих го да тече през мен
и заиграх навън като дете.
И се усмихвах и не беше зле да си мисля, че сълзите капят от радост.
И повярвах в това.
Щастлива жена, която стои на кея и се възхищава на една кристално бистра вода.
Кей, закотвен в сърцето.
Сълзите ми ме дариха с красиво езеро.
И в него се гмурвам, когато поискам.
Отразява всичко, което поискам.
Всяко чувство е само такова,
докато не го изпълниш с емоция.
а тя може да има твоя облик,
който си избреш.
И защо пък не
превърнах се в творец.
На камъните рисувам своята тишина
и те я приемат,
даже ми отговарят.
Дали съм сама?
:))) Много ясно - не съм?
Няма човек, който е сам, аз поне не познавам такъв.
Свързани сме в едно общо енергийно поле,
в себе си откривам и теб.

Носех те затворена в себе си,
докато спрях да те желая и те освободих.
Тогава полетя към небесното в пролетта.
И се усмхна ангелски в светлина.
Заблестя като диамант над нощта.
И пак си в едно с нея, но извън теб.
Просто си любов в любовта извън тленноста
светеща и топлеща като луна и слънце и сияеща като звезда.
Коя си, имаш ли име
или си невидима богиня тишина,
пропиваща с дъха си нежността на любовта.
Любов в любовта в невидимо тяло отвъд ума.
Любов в любовта в тяло от светлина.

Единство в любовта

Вървим в пясъка през суетата
към собствения си изтъркан шанс
да срещнем себе си, съдбата,
някъде навън от нас :)
Отваряме сърце,
дълбоко с нозе закотвяме енергията,
която през нас протича.
Чувстваме, че с нас в земята се пропуква
и слънчевото тяло на деня тече
и се затваря,
когато бликва с нощната омара любовта
на неоново дете от светлина на друг свят.
Който е в нас и изведнъж прозира.
Ставаме мембрани, които дишат любовта.
Невидими екрани за света.
Себе си в теб намирам.
В теб се виждам.
Ти в мен проникваш.
Едно сме.
Къде сме и кой сме?
Едни и същи, както винаги били сме.
В тялото си нося скрито малко същество.
Не искам да го пусна да лети,
защото просто чрез мен ще се заземи.
И любовта, която въплъщава ще изгрее
като слънчев ден в неделя.
Облак тюркоаз в ефирен земен знак.
Тръгвам към пустиня,
за да се открия в оазис тишина.
Вода, течаща в огнена скала.

Светлината се синхронизира с ума,
огъня гори в едно с Духа,
смея се като пясъчна фея на реалността,
която с осъзнатост събарям.
Стени, решетки, в огъня стапям.
Боря се с времето, за да остана,
зная че сама себе си отпращам.
Вечни спомени, будни създания
в този миг оживяват,
моя свят обкръжават.
Светлината нагоре към небесното кралство изпращаме.
Себе си в нея изгаряме.
Горим с огъня, за да трансформираме тази земя,
Енергията балансираме, за да продължим да сме себе си
в едно.
Единното, което не виждаш ти пречи да се отвориш към Майката земя
и да пуснеш корени в нея.
Но тя те обича и те прегъща,
защо се затваряш в твоите нови обуща?
Протегни се с енергията си надолу към нея.
Песен без глас изпей и,
тя е чувствителна и те обича,
Очаква те, протегни се,
прегръдките са безценни, защо не ги подарим помежду си за нея?

В една страна, наричана от мен "Земя на мира" родих се. И заживях в нея като богиня. Имах много деца, приказни свeтещи същества, обичах ги безумно, но не чувствах любовта, беше за мен игра на ума. Можех да я дарявам, за да растат децата жизнени и щастливи в  мен и с мен, но така и не успях да усетя собственото си тяло част от тази земя. За това я напуснах, преродих се, като домакиня. С деца и прекрасна градина. Живеех в нея - в градината и себе си не чувствах по никакъв начин, отделих се от сеобственото си тяло. Бе поживяло колкото трябва. В един от животите ми бях в Шабла - на скалистия кей, от който високо се взирах в пейзажа  - с много нацъфтяли цветя по брега, ароматна трева, синя пустиня от вода и много делфини. рай, от който избягах, беше много красив и мисията ми бързо приключи. Като Армира отглеждах много лозя, бях възхитена от тази напитка, която от гроздето сътворявах с ръце. Имах много мъже и деца, пълна лудост, погледната от времето тук и сега. беше красиво, много красиво, какво се случи  и защо си отидох, нямам представа, може би Душата ми сама го е пожелала. Започнах да скитам в света, носех собствени дрехи, ушити от мен, дизайнер бях, събирах мечти. спрях се за миг, вселената огън ми подари, за да изгарям всичко, което ме спира. Превърнах се в жена от реалността, моята реалност.Тук и сега се отнасях. Метъл, рок, красиви концерти и много цветя има в живота ми, който живея сега. Коя съм и себе ли намирам, когато се търся. В едно с любовта съм, най-после я чувствам, с цялото си същество живея в нея, от нея, с нея. Любов в любовта пилея. Само дето не умея да q задържам в мен. На другите хора я подарявам, правя ги хора дишащи в любов. Любовна атмосфера, наситена с неони - в този свят живея сега. Нямам идея колко мога да устоя на любовта и какво се случва отвъд привидността, защото не смея да си призная, че харесвам живота си в тяло, когато блести в светлината на любовта, силната неоново жълта тишина, създавана от мен в реалността. Колко много щастие мога да понеса? Колкото в един букет пълен с ангелски тих гласец, който на яве шепти ти слова от зюмбюли, приказни диви теменуги и облаци тюл от свежа смолиста кедрова гора с пандела крехка розова мъгла, която като пеперуда каца в сърцето на този, който ме вдиша. Коя съм? Себе си в любовта и теб в мен най-преди да се преродим в тела. Божества от една обща земя - "Земя на мира".
Много, много любов има в нас, в живота, който живеем, но успяваме ли да я почувстваме в нас и да я излъчваме вън безкрайно, като лампи ли сме, успяваме ли да светим, дори, когато вътре в нас е понякога тъмно? Знаеш ли, разбрах, че докато живея в любов и губя формата си, просто се нося ( рея) в света и ми е трудно да се събера мога да оставя на другите да ме почувстват. Защото когато се опитат да заличат светлината, която излъчвам, аз я усилвам толкова много, че просто светя и светлината си насочвам към тях. Светейки любовта излъчвам към тях. Излъчвайки я, няма как да не я почувствам в себе си. Намерила любовта в себе си има ли сила, която да ме провокира да я търся отвън? И колко красиво е да бъдеш такъв, какъвто си - Божествена частица носеща любовта, на цялото, което Е...

Не исках в живота безмълвно следите си да оставям,
избрах да дарявам невидими дрехи на земите потънали в кървави доспехи.
Избрах да играя ролята на лошия рицар без глас,
който руши всичко старо,
за да съгради нова земя.
В тази нова земя мога да бъда когато реша:
нощем, денем, по време на сън, когато работя,
когато не съм тази, която съм.
И пак съм тук,
за да разбера колко много болка има само, за да я преглътна
някъде в сърцето си и да поканя любовта, моята любов на душата.
И пак съм лошия рицар, който с глупаците си играе, и глупакът е винаги съм аз.
Неразбран и отхвърлен от себе си,
в себе си спира от бой.
Бори се с доброто, което не вижда в света.
То съществува ли и как се нарича.
Кърваво ръцете притиска в себе си пак.
Гали метаните брони и сякаш в огън ги стапя.
И не съществуват вече,
нито тук, нито в ръцете.
Огънят превърна в любов кръвта, изцапала цял един народ.
Изцапан чувства ли чистота в сърцето си,
когато кървавите тела паднали върху земята лежат.
Илюзията коя е?
Болката или любовта
войната или уроците за една душа, преминала я...
Неописуемо далече във времето пътувам,
за да съм тук
и какво, ако мога да полетя в любовта?

Рядко стигам края на пътя,
за да видя колко красив е,
както в самото начало,
когато стартирах маршрута.
Удивително див, с живи картини
от светлина и бяла люлякова тишина.
Звънтят сибирски кедри
и има свежи ирландски поляни,
стада овце, които да ме връщат в Душата
и мноого зеленина, за да ме свързва със Земята.
В края на пътя съм,
вървя в тишина,
нося в ръка сандалите, накъсани от игра.
И не чувствам, че съм свършила каквото и да е.
Продължавам отначало, където съм.
В светлината, в небесата,
на тревата,  в малновите храсти, еднакво безлично е
и същевременно цветно, красиво.
Едно и също начало и един и същи край....
Разтягам и променям единствено пътят си помежду им.
И не е важно къде съм, коя съм :)))
себе си съм, и какво от това? :))

 Тихо е
утрото будя.
Нощно пенливо морето,
 в мидените черупки се пълни.
Поглеждам луната, сякаш се отразявам с поглед в нея
и пак в нищото отлитам.
Тихо е
небето заспало не чува крясъци на тюлени.
Огнено е морето,
слънцето скоро ще изгрее.
Калиакра високо се извисява,
небесата са толкова тихи, така близки до мене.
Яхвам гларус и съм при тебе,
в сънчевото море под звездите.
Тихо е,
росата покрива земята
и ходя боса по тези кристали,
събличам дрехите си,
и политам в безкрая.
Морето там долу е пълно с делфини,
ухаят на лято.
Макове и къпини има по склона.
Само ме галят,
делфините ме очакват,
сливам се с нежността,
отново съм само морска вълна.
Тишина в реалността.

Ненужно е да говоря

Сияещ бряг,
обсипан с нежност звезден прах
постила небесата, по които вървя.
Небесата, по които ходя са песъчинките,
в които морските вълни погалват  вечността.
Вечността е точно като огромна маса морска вода.
Неограничена, променлива, според човекът, който я гледа,
тиха или бурна, в зависимост от характера му,
и поглъщаща те изцяло, без съпротива.
Ако пожелае може да те носи по повърхността
и ти да изпитваш наслада,
ако пожелае може да отидеш на дъното и дълго да гледаш от него
повърхността. И да се стремиш да изплуваш.
Облачно песъчливо море,
приближавате към себе си и после реве,
сякаш затворен паун в райска градина
търси брега на любовта, в която се къпе.
Къпем се в звездния прах, невинно посипва ни,
и ние се тръскаме сякаш пясък изтупваме от телата си.
Блестим, а се покриваме, сякаш крием звездността си.
Звезди сме, но избрали да сме в едно с калта на тази земя.
До кога в калта ще живеем?
Има ли време, в което калта да се изсуши от слънчевите лъчи
и има ли начин тази сушилня да ни направи други?
Себе си в нас?
Кой кого суши и мокри ли сме, когато плуваме през живота си
нямам представа.
Огнено ми е и пламък гори, когато тихо словата редя.
Напълно ненужни са, зная.
И аз съм такава,
частица вечност в безкрая.

Нарисувай си картина XXV

Картини от рая с нозете рисувам,
щрихи в душата на ангел
по почвата без следи оставям
нося се по земята сякаш съм фея,
летя над небето
и под кея
амфибия, тяло без лице.
Игра без ходове.
Лабиринт без изход,
мост във въздуха,
мечти като чадъри над нежността.
пазят ме както Его-то от смъртта.
Силни думи от крехка Душа.
Стълбове, тънки като паяжина,
но които чувстваме като лавина,
плъзгаща се по любовта.
В любовта откривам картините от вечността.

Мечтаех с очите си да докосна морето
високо от кея.
И цял живот към кея пътувам.
Пропътувах пътищата отвъд мен
намерих нови пътеки,
създадох нови мечти.
Сега съм на кея,
от високо гледам морето и разбирам
колко малки сме с тела, обгърнати от самота.
Самотно концентрирали енергията в телата на кея стоим.
Много сме, но неспособни да се съедим,
фрагментирани в стотици части самота.
Самотно отделени едни от други блъскаме се в кея
сякаш сме камъни, удрящи се във вълната вода.
Пеперудено Душите ни кръжат над нас.
Кацат ни, ние ги гоним.
Гоним пеперудения полъх тишина с лека ръка,
сякаш е прах на нашата нова снага.
Златен прах посипваме по земята
и плачем колко сме дребни, самотни, слепи.
Какви сме? Каквито изберем да сме, нали?
Самотни ли сме, не сме ли?
Пак сме в тяло и пак сме ние заедно в една обща пустиня на греха.
Грях, култивиран в ума.

Шепот с крилата си на птица създавам.
Шепна си в небесата,
докато в полета си кръжа над земята.
Перфектно зелена, от височината, на която съм аз.
И перлено бяла пречупва се светлината
през перата ми,
когато събират се пред очите, за да развеят простора.
В тялото ми, хората виждат ангел,
ловят ме,
поставят ме в клетка.
Казвам им с шепота си:
"Ангелите са светлина,
не притежават тела"
Но няма кой да ме чуе.
Затворена в клетката ме държат.
И аз светя още по-силно.
Символизирам Божествеността,
когато чрез тялото си светя.
В светлината се губя,
и тялото ми го няма,
не съществуват клетки за него.
Както и ангелите нямат тела.
Ангел съм, но в същността си
всеки от нас Е.
Еднакви сме, в телата си невидими сме светлина,
и физическото дали ни разделя?

Най-пустинното цвете,
създадено в любовта ще  нарисувам с нежността
на пролетна роса
в пустинята на нашата Душа.
Дъжд от светлина и нощна пеперудена дъга
ще го огреят,
когато виолетовия фон изпълни картината и
нещо черно в основата ще затрепти.
Ще бъдем в него аз и ти.
И ще го стопим в любовта,
погълнало я,
в утрото в небето ще изпрати своята единствена молба.
В тази земя да се раждат деца, които  вярват в Божествеността,
проявена или не на тази земя,
такава, каквато е  в Дома.
Защото чрез тяхната вяра се заземява
бялата  божествена кристална светлина.
Заземена, синхронизира силата ни в едно с любовта.

Себе си ли си,  или играем си в любовта.
Докато играем си в любовта,
улавяме ли се в безизразна игра
на ти си, аз съм
или се превръщаме в едно.
Едно, което е единствено енергия,
едно, което обича да е себе си в любовта.
Любов, която протича,
докато с теб вплетени в едно
безшумно вълните в телата пропускаме в нас.
Галят ни така,
както може би никой от нас не умее отделно.
В теб съм и в мен
и пак сме  едно неделимо същество.
И кой си, коя съм можем много ясно да разберем,
тя енергията се движи, просто проводник сме ние.
В теб и мен между нас.

ПЕРЛЕНО НЕОБЯСНИМО

Перлено нежно
в цвят на златист тюркоаз
неоново синьо
пенливо игриво
водата в скалите погалва,
когато Душата пламъка движи
от енегията притихнала
и събужда я с нощния танц
сред перлен тих пясъчен плаж.
В моята и твоя вселена
открили себе си помежду
като знаци по пътя
следваме се с очи.
Докосваме с поглед пламъка тишина
светещ от  моята и твоя енергийна вълна.
Вълна туптяща в сърцето,
огън, който балансира морето
и себе си в тебе откривам.
Огънят в морето притихва.
Притихнала огънят нося в сърцето си,
пламък на нежност в мене роден.

Започнах да живея, когато приех света, такъв какъвто е. Съвършен, със своите несъвършенства. Започнах да осъзнавам смисъла на живота, тогава, когато успях да съм в непрекъсната връзка с Божественото, тогава, когато прошката си дойде естествено, тогава, когато околните не ме дразнеха и не ги съдех. Тогава започнах да се наслаждавам на живота. Защото всеки от нас е Божествена частица от цялото и неговата мисия е различна от нашата, неговите действия са провокирани от това. Дали той ги осъзнава или не това не е моя работа. Моя работа е да виждам Божественото в Теб, Човеко. Дори, когато ти не го виждаш. Тогава постигнах баланс и със себе си, тогава аз бях и в мир със света. Тогава аз заобичах света такъв, какъвто бе. С благодарност, за това  което имам и без желание да постигам, каквото и да е, и да притежавам каквото и да е. Без желание, защото аз знам, че това, което ми е нужно ще дойде при мен в най-подходящия миг. Материализирането ще стане, когато съм най-подготвена да се случи.
Започнах да живея, когато спрях да изисквам от другите, простих им, простих си. Започнах да ги обливам с любов, когато не вярваха в мен. Когато представата им за мен бе различна от истината. Не им се сърдех за това, знам, че един ден пак ще бъдем заедно в добри отношения. А сега вместо оправдания, аз им подавам любов.
Започнах да живея, когато спрях да мисля за живота и се пуснах по водата в реката на сърцето ми. Сложих си много цветя на борда и се усмихнах широко.
 Живея ли нямам представа, просто чувството тук и там е еднакво - чувствам единствено любовта. Такава, каквато е за мен. :))) Извън рамките, които можем да докосмен с ръце :)))

Свободни от времето, пространството гоним.
Събличаме страховете си в него,
сега без риза, която да ни стопира,
летим в свободата на светлината
и наблюдаваме на Земята красивата детска игра.
Децата сме ние,
родени отново на тази земя, на чисто дошли
да продължим живота, който стопирахме, когато боли.
Сега напълно забравили кои сме,
тичаме помежду си свободни,
реем се в просторите, напълно безотговорни,
може би няма утре, когато има сега.
И няма смисъл да помним кой сме,
когато любовта в тези малки тела грее по-силно
от лъча тишина.
В утрото на тревата себе си сме
не се търсим, не се анализираме,
ние сме си,
каквито сме.
За каквото и да сме тук, нали сме любов?

Живот, по-силен от смъртта,
любов, по-силна от действителността,
тяло, по-крехко от скала,
което лежи закотвено в майката Земя.
Огън в него гори,
разгаря чужди нетленни Души,
дошли на земята да се покаят,
за предишни човешки животи.
Стоя в Земята, докато с любовта си
крепя тяхната болка с Душа.
Вярвам си, че ще ме чуят,
защото в тях вярвам повече от колкото в Бог.
Подкрепям ги, те поне имат шанс да се променят,
да продължат да се скитат с телата си на Земята.
Не знаят за мен, за тях съм Никоя,
но какво от това, аз за себе си също съм тази.
Внедрена в кухината на Земята своята молитва за тях отправям.
Моля се любовта да протича в тях сега между нас.
Искрено, силно вярваме си един на друг,
макар да не знаем кои сме,
ние сме Души меки като памук,
дошли да погалят с любовта,
твърдата страна на човешката скала,
неогрявана от слънчевите лъчи.
Дошли сме тук, за да я завъртим, да я насочим към небето,
към морето, когато на сутринта ще се оцвети в лилаво тихо
и ще получи толкова много жар
от моята пламенна твар.
Твори в себе си любовта,
а тя каква е като творба....

Поглеждам назад, на където орлите летят,
в белите облаци небето прикрива лъча,
тъмнината рее се с вечерта,
звездите самотно искрят
в своите собствени дрехи обличат се през нощта,
слизам надолу, за да погаля земята,
сякаш за пореден път летя в небесата,
докато сляла се в нея плътта си разсичам
на частици тишина,
там в калта ги оставям,
сякаш калта ги събира,
сякаш съм тор,
в земята ли гния,
когато орлите гледам колко свободно летят
Птица ли бях или се нося по своя земен път.
Милиони мечти в перушинени стъклени дни,
искам просто да бутна по склона собствената си пелена
и да остана гола, без тяло, без пелена
да се слея с деня, в светлина и нека блестя, когато мога,
дори и в небето,
има ли смисъл отново да се родя, когато пръстта по-топла е от небесната бащина тишина.
Трудно е да ме разбереш,
не се и опитвам да го постигна,
може би огъня силен, по-силно гори
от всичко, описуемо с очи.

Облачен град,
сиви стени
дълги коридори, лишени от слънчеви дни,
утро на кея с луната се слива,
а сивите пространства в душата
потънали в мрак
самотно отвътре крещят.
В самотата е любовта.
В себе си носиш радостта,
само в теб си способен да споделиш Божествеността.
Сивотата се размива, коридорите се разширяват,
умът ти е излишен,
ако не ти служи в едно със сърцето,
което единствено обича.
Какво е любовта и къде я намираш
и пак ли се губиш в себе си?
Търсиш я, защото не знаеш, че тя не се вижда,
и не изглежда така, както ума ти я рисува.
Водиш тялото си по дългите коридори,
докато Душата свободно се рее над тях.
В себе си, когато се издигаш и свободно политаш
без да се целиш в земята, в която ще се приземиш.
Пак ще си себе си,
и пак с любовта ще си.
Страхът от това, че не знаеш посоката е толкова плах,
че се изпарява, когато започнеш да се наслаждаваш на полета,
на мечтата за твоята земя,
защото разбираш, че си себе си тук и там,
в една земя, с различни малки парцели Божествена светлина,
запалена в теб.

Плуваш в любовта

Раят е близо,
но колко е "близо" попитай сърцето.
В него живееш и отговорът не смееш да прочетеш
с думи на глас да изречеш,
че чувстваш, че по-силен си от любовта,
защото колко "силна" е тя и колко силен трябва да СИ,
за да приемеш, че си творец на Земята в едно с Бащата.
С това си силен и това, ако усвоиш,
би могъл да изкачиш собствените скали, издигащи се извън тялото, отвъд ума.
Изкачвайки се в себе си, ставаш способен да живееш, надживял собствената си воля за живот.
Не просто воля, стремеж или шанс да си тук,
ти чувстваш Твореца в цялото си същество, в цялото което е побрано на тази земя,
но не само на нея, чувстваш вечността през очите на това, което хората са нарекли с имена.
Човек те наричат, но дали не си нещо повече отвъд човешкото,
дали не си въплътъл всичко невидимо,
дали не си изкачил върха на всички върхове, които виждаш като недостижими
и там преборил себе си,
не си ли в рая на собствените си неогранечени възможности?
Невъзможно е да се ограничиш, вода си, докато плуваш в любовта.

Невидимо с очи

Избирам очите ми да показват
в света срещу мен
това, което нося в мен.
В мен и срещу мен може би е едно,
но линията, която ни разделя е пространството, в което живея
когато съм в сърцето и когато не съм,
световете са напълно различни.
И с очите си виждам кога съм в него и кога не съм.
В сърцето красотата ме заобикаля
и аз обграждам света си с нея,
извън сърцето е сиво, облачно и лениво,
не просто безмълвно и мързеливо,
а меланхолично безинтересно
ежедневно еднакво
и някак странно е, когато не си в това състоние.
Защото започваш да чувстваш, че не си просто тяло,
усещаш собствената си светлина, частица от Божествеността,
усещаш допира на светлината във всичко, което те заобикаля,
блясък е и блестиш
невидимо е с очи,
случва ни се като Души ;)

Аз умея да те преживея отвъд ума, така че да те почувствам във вътрешността на уханното си тяло, което аромата си разнася, докато го обгръща в светлината Душата, в която живее. Домът Божествен е вечна книга непрочетима и въпреки, че ние пишем в нея, всичко е написано преди и след нас и в нея пак сме ние, такива, каквито сме избрали да живеем в нея, но на земята. Животът  преходен във вечността закотвяме в сърцето. И може би не знаем, но сме себе си в нея точно, когато пребиваваме в телата си, но действаме водени от сърцето.То е, което ни свързва с безкрая на моите и твоите мисли, събрали се в светлината на Душите извън телата.

Кой си ти и коя съм аз и двамата знаем на вибрационно ниво извън телата. Раждаме се десетки пъти, за да се открием отново тук на Земята и въпреки, че силно го искаме винаги се разминаваме, защото ти си в светлината, а аз съм заклещена в астралните нива на Душата между физическото и нефизическото и сама себе си трудно намирам, защото по-силно желая да срещна теб. И те срещнах точно в този живот и ти си по-силен и по-светещ от колкото те виждах извън тяло, гледайки те от нефизическото и това, че аз съм в собствения си капан уловена между реалностите ме прави неспособна ти да ме почувстваш, защото любовта, с която общуваме е толкова фина, че аз се губя в теб, а ти ме чувстваш, без да умееш да ме видиш, защото, когато ме гледаш аз съм просто светлина. И сега, ако на нивото на Душата ме познаеш ще разбереш посланието ми... :))) Има неща, които трябва да напиша, без да ми е реално обяснимо как звучат отстрани. Просто трябва да пиша, това, което чувствам, че има смисъл да се прочете. Благодаря, Прости ми!

Има една врата в реалността, която стои отворена пред теб. И когато навлезеш през нея в света, разбираш, че пак остава отворена и пак е там е зад теб :)))) Не се променя нейното място, но света, в който попадаш е напълно различен. Той е твоето място, твоят свят такъв, какъвто те кара да се чувстваш себе си и уютно. Много меко те докосва въздуха в него, сякаш те гали невидима ръка :))) И когато погледнеш вратата зад теб виждаш, че си попаднал в едно специално място, в пространството на сърцето, в него си в собствения си храм. И ти решаваш кога да излезеш извън себе си (пространството на сърцето) и да се огледаш отвън. Когато го направиш чувстваш болката на света, който не вижда тази негова собствена врата и желаеш да му помогнеш. Да му протегнеш ръка, за да може той сам да направи първите крачки към собствената си красива страна. Тези хора са дошли при теб, за да ги обичаш. И с любовта си да им помагаш. И това, че те знаят или не знаят, че ти им помагаш е твоята причина да се върнеш в сърцето и да усилиш светлината си в него. Защото само чрез силата на любовта можеш да си в света, който те кара да се чувстваш себе си такъв, какъвто си. И в него разбираш, че си себе си от двете страни, просто трябва да ги осветлиш и да проникнеш в тайната, че няма ние, вие, едно сме, гледаме се от различни ъгли :)))

Няма сила, която мечтите да направи по-реални от реалността.
Няма нужда от себе си да се отричаш,
когато воден от любовта мекотата в живота си привличаш.
Не е нужно да си потопен в океан,
за да чувстваш мекотата на водата, която гали тялото ти,
щом се къпеш в светлина
и мекотата и е тази, която те понася на вълна
от топъл нежен полъх с любовта.
Със себе си се свързваш
със себе си в Божествеността!

Невидими за себе си

Мечтая тялото си да превърна  в сън,
кръвта, която в мен протича,
в чист, ефирен звън.
Звънтяща, вратата на сърцето си да ти разкрия
любовта му със звука в небето ще завихря,
в едно със залеза да ти засвири,
когато бялата луна, небето и звездите облекат го,
в мечта от светлина,
невидима утеха ще ни сътвори,
че в телата си сме чувстващи Души,
деца на Бога,
незнаещи какво е преди и след любовта,
защото живеем в реалността:
любов сме в любовта.

В огънят от себе си тичам
и намирайки се в себе си, се отричам.
Оставям се погълната в него жарта да стопирам
от трансформацията и в пепел.
Пепел не е любовта ми към теб.
Може би не е и жар.
Ако е огън, навярно гори искра,
която да я разгаря отвъд реалността.
Защото от себе си бягам в теб.
И зная, че любовта си намраш в мен.
Живееш живот, който и аз,
един общ в две различни тела.
Една душа с общи човешки материални тела.
Както бе и във вечността, в която така и не се открихме
Разказвахме си с тебе игрите на кея
аз от небето, ти в сърцето.
После аз бях в земята,
а ти се рееше в светлината.
Така и не се събрахме преди този живот.
Най-после физически можем да се докоснем,
а толкова силно енергията поглъща ни помежду ни,
че се оставяме да ни води,
на където може би се открихме.

Буден си, докато сънуваш. Живееш, докато обичаш.

Отнесен в себе си заспиваш,
глас неземен в тебе проговаря,
с очи кристални, фея те открадва.
За да полетите към безкрая,
където над небето, облаците
нежен пух те отклоняват от твоята нормална дневна стая.
Потънал под юргана сънуваш пътя на герой,
с прекрасни дрехи изтъкани в светлина.
Светли сте, блестите с твоята прекрасна фея.
Ангелите земни си представяш,
гледаш се и изпитваш страх, съня, който сърцето прожектира да не свърши.
Не спиш, герой си в жива приказна страна,
отвъд телата, в реалността.
И може би дочуваш всичко, което искаш да ти кажат,
защото в себе си остана сам, непобедим от външния реален Аз.
,

Мисля, че е крайно време да спрем да се правим на хора, които се възприемат като богове. Защото ние сме частица Божествени създания, родили се в тяло, за да направят избора да променят това, което в творението виждат като несъвършено. Несъвършено е човешкото - НеБожественото в човека. Идваме, за да променим себе си и мислите си и да творим така, както бихме творили, ако бяхме у дома в чиста светлина без тела. Защо Его-любовта ни привлича така силно не зная. И защо съм пристрастена към това постоянно раждане-умиране? Защото чувството на любов, когато се създаваш в тяло е най-прекрасното чувство, което можеш да почувстваш. Може да правиш колкото искаш любов, с когото искаш, но чувството, в което ти живееш, когато се създаваш е Божествено! А когато две такива създания се слеят в любовта знаеш ли какво се случва? А когато всички взаимодействаме в такава вибрация знаеш ли какво е? И си Божествена частица от една любяща вселена и я обитаваш и я обичаш. И тази сила на любов колко много светлина донася тук, ако можеше да видиш щеше да знаеш, че сме едно голямо туптящо сърце любов.  Което обаче може да я усилва и да я чувства и да и се радва. Ето сега цял ден мога да бъда на плажа и да се радвам на вълните, нали? Божествено творение, самата любов.....И приятелю ти правиш избора да се създаваш всеки ден, да се раждаш всеки ден с ново начало. Оня ден претърпях един огромен шок, който хората бяха нанесли на природата отсичайки огромни храсти... заради пари, което е нелепо - та ние за пари ли живеем. И се въвлякох в болката им за три часа, след което обърнах цялата любов, която имам към тях и направих всичко, което мога да направя, за да останат живи и да се съхранят, докато ги спасим и възстановим. И на другата сутрин започнах отначало. Отначало живот в човешкият безотговорен свят на притежание. Много силно искам да обичам хората, много трудно ми е да обичам хора, които са Божествени частици, отричащи себе си, а издигащи в култ нещо материално тяхно илюзорно притежание. Да научих се да обичам несъвършеното в човека, та нали за това сме тук, да се приемаме такива, каквито сме..... И приемам и това, което ти не приемаш у мен. Но нали за това сме тук - да се отричаме, и после да се приемаме с огромна сила като любов любовта. И тя така се разраства нашата единност - в отричането и приемането. Докато не отречеш няма да си готов да приемеш. Така се опознаваш. И опознаваш несъвършенството, което започва да става съвършено, защото единствено в любовта си съвършен любими. Любими си, защото си! Себе си Си!

Когато облачна риза небето съблича,
и живото сиво петно
от многото насъбрана човешка тъга
от него отлети в Божествеността.
Когато голямото зелено поле,
изпъстри се с цветове на жълти треви,
и кучешките следи в него заиграят,
сякаш са агнета в мартенски ден.
Когато маковете в двора почервенеят
като нивата с жито на къра,
а ти безпомощно молиш с очите си Бога,
докато виждаш вселена от хорски лъжи
да те тегли към борда на твоята лодка на кея.
Буташ я във водата и влизаш в нея
отплаваш и неистово чакаш Бога в теб да се прояви.
Чакаш го, а той не откликва.
Бога в теб говори с човешки очи
на жената, която загуби
и чакаш години да се завърне,
да се изправи от гроба
и тръгне към теб да те прегърне.
Жената с очите на Бог сега ти говори,
но ти затворен в своите собствени човешки очаквания
не чуваш жената с име красиво и бадемова кожа се появи,
за да свърже Божественото с хорските земни човешки мечти.
Приеми, че живее в тебе и чрез теб разговаря със света.
Оставен от себе си,
в себе си страдаш
за нещо, което реално лети
като чайка долу на кея, не оставя следи.
Има много надежди, но чайката живее
лишена от тях.
Тя е мишена, носеща любовта ти към Бог.

Твориш, понякога и без име

Когато допуснеш утрото на покоя
да слее енергията си с небосвода
под който се къпеш в звездни лъчи
приемаш в себе си всички несъвършено сътворени мечти
в света,
защото с приемането отваряш себе си за любовта.
А нея несъвършени творения няма.
Има творби, очакващи последен щрих,
и подпис от човека творил ги с нестихващ вик,
говорещ чрез четката с бои.
Тихичко на моменти само,
само за да реши това ли е творението,
за което дошъл е в тяло
и правилно ли е ситуирал мечтите си в личността,
тупти ли сърцето, докато четката докосва се в листа,
и вибрира ли гласа в едно с цвета на боята, която отпечатва
с ума.
Кой е, къде е?
Има ли време, в което да сътвори всички неродени в тишината мечти?

ОЗАРА IV

С очите си в небето издигам
дантелена пелена от ароматна розова долина.
И в небето аромата на рози сливам с лотосовия цвят,
който разцъфтява чрез мен от сърцето над блатния торф,
свързани земно в неземно
блатото, съдържащо в себе си семето на лотоса и любовта
разтваряща се с аромата на роза в небето,
в което слънцето обагря се с перлено-чрвените си лъчи.
Прозрачна нежност, издигаща се като омара в пролетни хълмисти гори
сякаш света обединяват с красиви мечти,
да си закотвен в блатна пустиня и въпреки нея
да цъфтиш с ароматна следа на богиня
дошла от вечността,
за да изпита силата на любовта в тела
на толкова много божествени форми. Тяло, Ум, Дух слети в едно.
Олицетворени с душевността на момиче с приказна живинка на име Озара.
Коя е? Няма конкретна физическа форма.
Част от необятния свят е,
в теб е и в мен,
в нас,
всички, които се чувстваме част от тази красива планета,
обагрена с цветовете на розови лалета
и сини коси на морска вълна,
слънчеви  песъчинки, полепващи по морския бряг,
на който разхождам се сутрин,
докато в гората стоя притихнала в тишината
на всички аромати носещи ми едно - спомен от моето собствено същество.

Слънчогледово кадифе

Завърнах се в себе си заради теб,
за да разкажеш в мислите си с тишина
за стойността на любовта между човешките тела.
И колко силно нетрайна е тя, когато обичаш,
а в любовта търсиш единствено визуалността.
Способен си да я виждаш (любовта) във всичко
след раздялата, причинена от трета страна.
Нарича ме така смъртта. И след нея усещаш същото чувство,
но то е превърнато в безизразен зов да си тук,
където ме чувстваш и в чувството да засилиш потока на мисълта
и да достигнеш в нея Дома от светлина.
Само, че любими аз търсейки те в себе си се изгубих.
Изобщо не съм у дома.
Себе си на земята приземих, за да се свържа с теб отначало.
И тази неуморима обмяна на енергия в любовта разкрива и двама ни
от различна страна една обща единна дъга
под която е жълто уханно
като слънчогледово семе, което в питата черна закрито бяло стои,
а жълтите му листенца припяват на морските вълни,
които в облаците морето от тишина прожектират.
Прожектори светлина,
светим си,
за да е синхронно тихо в мига.
Мига ни сега е.

Колко продължителни са временните неща?

Или иначе казано имат ли време временните неща? Докато търсиш себе си чрез милионите начини на себеизразяване в правене на малки крачки, изразени чрез временни ходове осъзнаваш ли вечността, която закотвяш в материалността? Как разбираш материалното? Как изразяваш любовта и къде я намираш? Как би я описал? Има ли връзка тя за теб с нещо материално? Иначе казано обичаш ли притежавайки или обичаш ли да притежаваш и когато натрупаш много притежания обичан ли се чувстваш? Обърка се, нали любими? Така е в объркан материален свят сме създали илюзия, че живеем. И в него търсим себе си, любовта, щастието. И колко често ние ги имаме? Мога да ти кажа, че колкото често се питаш за това, толкова често чувстваш в себе си отсъствието им. Много е просто да усещаш любовта, която протича през теб, когато си сред природата и да се насладиш на тази любов в себе си, и да я запазиш и усилиш, връщайки я към природата, без да отнесеш със себе си цвете или камъче като спомен. И този спомен те топли чрез тях ли любими? Отиваш на брега на Калиакра и гледаш делфините от високо от скалите как се издигат грациозно над водата и после се спускат с толкова съвършени завъртания към водата и си там и попиваш любовта на твореца, който живее чрез тях. И искаш този миг да не свършва. И искаш да го покажеш на всички. И отиваш в делфинариума и ги гледаш тези свободни грациозни създания в една локва вода и двама дресьори ги правят подчиними на себе си и същото ли изпитваш любими? Тези свободни по дух същества оковани от Его-любовта са.
Временно живея в моя град вече десет години, временно в тази квартира вече пета година, временно работя за някой друг освен за себе си от 16 години. И временно съм сама търсейки се. Не временно вкуса ми към живота е един и същ. И той ме среща с различни лица, търсейки любовта. Постоянна в чувстването и живеенето на любовта стилът ми на живот остава един и същ. Преди години се движех в добре организирания материален свят като обикновено момиче сред хора със собствена финансова независимост. Да, аз съм зависима от тях финансово, защото работя за някого. Както и да е, с тези хора прекрасно се забавлявахме, докато слушаме любимите песни. И винаги разговорите завършваха с любовта. Оказва се, че всеки от нас я търси - някой я намира в партньор, с който не е щастлив, друг търси партньор, а аз просто обичам да съм с тях и да слушам музиката, която свирят, облечена в моите стари дрехи. Такава съм, не ми пука как изглеждам. И винаги са ме питали защо при условие, че не съм грозна съм сама? Отговорът ми е - зависи как разбираш любовта? И като не си - щастлив ли си? Сега временно съм на друга вълна. Ходя безцелно и събирам любовта в хорските сърца. В тях я връщам. Винаги прекарвам време с непознати, които ме разпитват за любовта. Питат ме защо съм сама. Вече не ме страх да отговоря директно. Когато намираш любовта в себе си и вътрешно постоянно я разширяваш и отдаваш навън нямаш вътрешната потребност да търсиш нещо, което е(намираш) в теб. И казвам такъв ми е периодът. И те питат от колко време си така? Когато силно канализираш любовта в себе си, вероятността да задържиш някого за постоянно, ако той няма стремеж да се развива вътрешно както теб е много малка. И когато се срещнете в частта от живота, когато сте на една вълна може да обмените толкова много енергия, че вие ще преживеете красиви неща за един ден, а ще ги помните винаги. Това е любовта. Временно явление на обединение на Божествеността в две тела. А ние самите не сме ли временно в тях? И защо не признаем Божесственото в нас най-преди материалното в другия?
Тази тема е провокирана от битова случка на глупостта на човешкото в мен. Вчера по залез се скитах по скалния бряг край морето и докато гледах красивите кристали в камъните раницата ми се обърна в скалите и от нея чух, че пада нещо два метра надолу в земята. Първо си казвам, ето загубих си телефона, най-после се оттървах от едно неудобство, което така или иначе се опитвам да не използвам.  Обаче се оказа, че той е вътре - протмонето е паднало. И аз започвам да мисля как да го извадя, без изобщо да съм притеснена. Все едно нещо дребно се е случило, което ей сега ще се разреши. И просто тръгнах по кея да търся някой да ми помогне. Веднага се намери един човек, който дойде там, където падна протмонето, слезе между скалите, извади го и толкова. Не го познавам, помолих го, той откликна. Среща на Божественото в мен и него. Протмонето е просто причина да се уверя, че у всеки от нас има любов, която се изразява по толкова много начини, но ние сме се фокусирали да я търсим в един определен начин. И как по-точно можем да разпознаем останалите тогава? Временно истински се живее. Тъй като ние сме временно тук, дошли от безкрая, към който се стремим. Може би забравяме, че когато е в нас ние сме свързани в единното цяло. Може би не чувстваме подкрепата от Дома чрез нашите ангели, които са свързани с нас, просто ние не им вярваме, защото е детинско да вярваш това. Аз вчера много силно ги чувствах със мен. И това чувство е на безусловна любов, която те свързва с теб и другите в много чиста синхронност. Когато сте свързани с нея всичко си е точно на място с цел и хармония в теб. Написах го както винаги сложно, с много метафори, а исках да е толкова по-просто и лесно четимо. Което да извади илюзията от теб и да те свърже с любовта, която е в нас и Твореца...
Шанса на две илюзии да се обединят и да се поддържа безусловна любов след материалната е нулев. Може би. А ти как мислиш временно в този момент ли си?

Ако можеше да избираш
би ли живял в тишина?
Не бих, защото много обичам смеха.
Ако можеше да избираш би ли  вървял в самота?
Не бих имал сили да споделя любовта.
Ако можеше да избираш би ли се родил на тази земя?
Не бих я заменил с друга, заради чувството в мен,
което винаги търся, а не откривам.
Търсиш себе си в любовта и я намираш в смеха, докато си в тяло на тази земя?
Да, и виждам, че е красива и е ангелски чиста, когато е облечена като пролет,
а после лятото в слънчогледите показва ми Бог,
и златната есен е моята майка
и бялата зима е като мой дом.
Ти си от друга земя, дошла да споделиш с мен радостта?
Да, радвам се да съм тук....
Колко много щастливи хора живеят на тази земя.
Красиви тела, красива душа, ангелски бряг на смеха.
Смееш се, на нашата слепота ли?
Само слепи чувстваме красотата
и виждаме чрез телата любовта на земята,
която чуваме как смее се с глас,
диша заедно с нас, собствените ни отровни следи
и ни закриля като деца,
и ни прощава заради нас,
защото вярва, че ще се променим. Вижда ни други.
Докато ние сме слепи да забелижим колко е нежно ранима,
и колко много любов към телата ни трансформира,
от собствения ни ежедневен боклук.
Мислиш си, че цапаш земята? Не тя не чувства това.
Тя ти вярва като дете, което се учи и знае, че когато се върнеш за хиляден път
ще си осъзнат, същия но и друг.
Колко време би могла да почака?
Колко време би ти отнела тази промяна? Ако започнеш сега?

Нося в себе си частица от теб,
докато се загубя напълно,
защото в светлината няма тела,
енергията е любовта.
Цветовете дори се загубват
в перлено бяло
меко като перушина.
Питаш ме дали мога да те видя?
Никога не сме били заедно в светлината,
така че да сме способни да се отделим,
ние сме едно.
Виждаме се, когато сме в тела на земята
И мечтаем за любовта отвъд светлината.
несъвършеното е различно прекрасно,
само за да покаже съвършенството по между ни.
Идея, която облечена в мисли става реална.
Реалност, в която живеем, когато не мислим.
Тогава сме просто сърца
избрали да бият в едно и също време на тази земя.
И ако знаеш колко е трудно да се синхронизираш с друга душа
може би не би пропилял и миг на тази земя.
Би ли избягал от съвършения миг, заради който дойде?
Аз се опитах, защото любовта,
която протича е толкова силна, че е трудно да се канализира в тяло.
В бягството си се открих
и пак съм частица от теб.

Живееш, а после евоюлираш, и пак в себе си се намираш

Завиваш чувствата си в раковина,
пазиш ги като охлюв в черупка.
Мечтаеш да си красив за себе си външно,
докато гниеш отвътре.
Разлагаш се бавно, на части,
режеш от себе си,
хвърляш.
Оставаш обвивка
с празна сърцевина.
Его, което няма Душа.
Вече нищо не чувстваш.
Дизайна красив е :),
вкуса е ненужно да се опитва,
невидим лъч суета преследваш,
търсиш себе си в свят на красота,
създадена в тъмно осветена страна.
И блестиш си с твоята риза,
красива черупка в празна къща.
През нея преминават всички, които поискаш...
Понякога влизат и тези, които виждат парчетата изхвърлена твоя Душа.
Решават да я събират и да направят от теб красива скулптура невидима пелена,
Извайват я и те молят да я наметнеш с твоята красива обвивка...
Нямаш сърце, как да почувстваш, че са твоите собствени хора, дошли да те съберат от земята.
Говорят ти дълго, докато не се съгласяваш,
влизаш в себе си и забравяш колко много кал тъпчеше с тях.
Сега просто блестиш отвътре навън.
Истински, не просто на сън.
Жив образ със сърце.
И няма ги твоите верни хора,
няма ги твоите врагове,
в двете страни на живота виждаш едно - истината за себе си,
преразказана от друго съвършено същество.
Където и да си - заблудата в себе си носиш.
Понякога слушай не само сърцето си,
но и хората около теб.
Сред тях има такива, които идват,
за да помагат илюзията ти да разрушават,
и да те завръщат към теб.
Красив си, когато си просто поет.

Един единствен миг

Можем ли да сътворим красота в нашите тела
с една единствена искра на любовта.
Ако преди да се родим
в нас горял е силен огън,
най-вероятно ще го донесем и тук
в това тяло
и тази една единствена искра
ще пламне като капка тишина,
която да ни даде миг почивка
в реалността и вечността,
на мига преди да се родим.
Завърнали се в този съзидателен момент
ние изпитваме чиста любов.
И помнейки чувството
няма как да позволим да го забравим.
Ще го извикваме всеки миг,
докато не го сътворим завинаги тук.
Този съзидателен миг
те свързва с цялото
защото сме едно.
И няма нищо друго, което да те фокусира,
освен запазване на любовта
и разпръскване на праха
на Божественото в теб.
Звезден прах от тишина,
който те покрива,
и когато го изтупаш се заражда отново любовта.
Случва се за миг, след което си друг.
Какъв си? Избери...

Вихър от светлина,
летиш като прашинка от целостта
наречена твоя вселена.
Лек си в нея, рееш се като облак,
проявяваш се като въздух.
Нищо си, но нищото оцветяваш със себе си.
Цветен си, но прозрачен,
плазма, която изпълва земята.
И чрез плазмата храниш растителността,
пречистваш света.
Прозрачен канал от светлина, в който  пътуваш
и реалността е една, от различни вселени.
Те са еднакви, но тук има време,
което те ограничава,
и стопиран от него не знаеш точно къде си.
Губиш се и загубен намираш се във вечността.
Там пак има много нива.
И между тях пътуваш,
пътник си, не го ли разбираш?
Пътник, който пътува без да се движи,
защото в любовта променя  реалността.

Призрачен град буди заспали души,
потънали в прах ринат скали
от вечността излизат навън.
Светлината, която сияе ги буди от сън.
Не знаят къде са.
Объркали посоките в Дома.
Към нощта ли отиват
или към вечността.
Вечно лутат се в тъмнина
не знаят кога спят и кога са деца в реалността от светлина.
В тъмното са незабележимо перфектни,
в светлината размиват се, пак са съвършени.
Себе си са тук и там.
Навсякъде са едно обединено в себе си
съвършено същество.
Зависи кое те привлича
да светиш или да живееш на тъмно.
И в двата случая си себе си
и имаш хиляда планети, които са твой дом.
И си у Дома, където и да си.
В тъмнината те контролират,
на светло си свободен да избереш
собствения си път.
Творец си, но и не спиш.
В тъмното се отпускаш в копринените воали
и те те галят привидно приятно,
приятелю,
как се затягат около тялото ти
и те правят зависим.
Копринено нежно сърцето ти оковават.
Капсулован в себе си будиш се нощем,
отново е тъмно, няма я светлината
защото реши да не светиш.
Твоята воля е тук
преди напълно да се заклещиш в тялото да го промениш.
Дали може да свети,
та от къде ражда се светлината?
Божественото в теб се заражда :)
Не знаеш дали ти харесва,
да странно е, когато нищо не ти пречи
и се рееш свободен на воля
твоето село под небосвода.
Всеки иска да е свободен,
малцина способни да се движат в черната угар,
защотото следите, които оставят се губят в тревата, която пониква
сутрин, погалена от росата.
И те забравят, никой си в светлината. :)

Седя на земята,
гледам в тревата нежността на росата,
с думи от пяна с лечебна светлина измивам дъгата,
която описва върху листата,
за да изсъхнат
и блеснат с Божествена бяла светлина.
Цялата трева сега е аура от бяла светлина.
И аз седнала върху нея съм невидима фея,
която подхранва белия пламък
и той разпръсква се над света.
Бялото над земята издигам,
свързвам го с теб.
И ти си Божествен човек.
Бяла колкона тишина от любовта
на Божествената светлина.
Всички сме Божества,
само, че понякога страха от отговорността
за собствените ни дела ни прави човеци,
които грешат.
Няма как да грешиш, ако знаеш, че просто твориш.
Твориш собствения ти свят във физическия
с Божествения глас, който говори чрез теб.
И слушаш седнал в тревата как небесата рисуват
синьото небе в черната пръст.
И тя се обагря с живот, слива се със слънчевия зов
и семената трева покълнват в зелено.
Синьото е зелено и жълто.
Пак е небе тревата, ти си слънчевият лъч над росата
и аурата ти блести в нея,
защото Твореца музиката си пее в бялата светлина.
Обичаш ли се такъв, какъвто си на тази Земя?

Огледални стени оставяш във времето тук и преди.
Идваш отново в този живот,
оглеждаш се в него,
търсиш предишния зов,
който сърцето ти нарисува
на пясъка с вода.
Виждаш гладка като дъска огледална повърхнина.
Поглеждаш през нея и не се отразяваш.
Просто бягаш в себе си към вечността.
Пътуваш през нея, а щом се завърнеш
просмукваш действителността от онази страна на любовта,
която е твоята земя на мира.
Натискаш този огледален екран
и го обръщаш към вечността
прожектираш към нея своите кадри от живота ти сега на тази земя.
И там те чака твоят водач,
зарежда картината ти с любовта
и композира върху повърхността твоите ноти.
И пак екранът въртиш
виждаш себе си и мълчиш.
Ти си тук сега и преди.
Колко събития би могъл да промениш?
От теб зависи приятелю.
Всеки има своя водач.
Малцина имат глас, който да заглушат в ума,
за да отворят коридора си към вечността.
Там тишината е необятна.
Защото любовта е искрата, която твори
и в нея чуваш единствено своя Божествен глас.
Свързан си с твоят свят.
Кой е?
 

Нова искра изгаря във вечността
огнени сфери случват в земята пожар
от вечното идват,
и светлината, която пренасят е токова мощна,
че ни разтриса.
Не изпитваме нищо, бронирани сме за любовта,
оставаме същите,
но носим телата си от светлина.
Огнени сфери пропиват ги,
канализират толкова светлина,
колкото малко успяват да понесат...

Отварят сърцата си,
в тях енергията пулсира
и я излъчват навсякъде, просто сияят.
Сфера бяла светлина, преливаща във всички цветове
ги поглъща и се сливат в едно с другите в общо цяло.
Тази невидима светлина нараства толкова бързо,
че пламъка ни издига и сме там, където и преди
наричам го Дома, за мен е един, за теб е може би друг,
различни сме, но той е един, с много нива
от силна светлина.Любов без форма, не ти е нужна вече,
радост, но каква,
как да я опишеш,
блестищ, чувстваш свобода.
И тази свобода интегрирам в тялото си
и я подарявам на света.
Боли, когато огъня гори прегради,
но може би илюзорно се издигат.
Свободни сме в нашите капани.
И когато ги взривя, тази свобода те изгубва в ума.
Той не познава новата форма,
не знае какво е любов, досега имаше страх.
И страха го няма, стопи се във взрива,
светлината го погълна.
Свободен си, прегърни радостта,
лети,
енергията на тялото ти е гъста,
пази те, не можеш да се нараниш.
Твори на свобода - свободен си от форма.

Събирам в шепите си света
и мия ги с изворна вода,
чиста светлина от любовта на тази земя.
Мия света с неговата доброта, с неговата тишина,
с неговата вътрешна неизразена тъга от неспособността да изкаже любовта.
Измит е, къпе се в любовта.
И тя е синя, като Земята.
И е недостижима с очи,
а сърцето, отдавна боли да гледа черните дни на покоя,
зърно положено в черната пръст
и нетърпение на градинаря,
който я гледа всеки миг и нищо не вижда.
Затваря вратата на колата,
прибира се в нея
и всичко покълнва след него.
Точно преди да си тръгне запали последната искра,
която черното завинаги промени.
Но той затворен в собствените си слепи неосъществени мечти не дочака
а природата има си темп,
който се развива и можеш да следваш,
просто прогледни от сърце.
Може да ти кажа, че гледам с ръце.
И чрез тях виждам моята истина, която променя света.
И ти няма да ми повярваш, но аз за това ти го казвам.
Работя там, където никой не вярва... на себе си, мили мой.
И ти не си вярваш.
И какво от това,
нали има кой да повярва в теб.
Ако точно в този момент чернилката пред очите ти е толкова силна,
наведи се към земята.
Хвани ръцете си пред ходилата,
постой наведен с главата надолу,
после вдигни ги над тялото си
и ги пусни високо над него.
И го прави по-бързо и по-бързо.
Така измиваш черното пред очите.
Защото усещаш енергия в ръцете, която те буди
и се фокусираш над тях.
После разбираш, че те са божествени, не са черни, колкото черно е вън.
Или черни са, но зад черното усещаш звън, който те моли да ги измиеш.
И миеш колкото трябва, за да блестят
от твоята светлина.
И да, ти създаваш твоята красота в света,
в който виждаше единствено черна пустиня.
Черна пустиня е вътрешния ти храм,
сърцето, на което не си внесъл искрицата,
нужна да го промени, да го освети.
И, да наивни неща пиша,
ти ще ги отречеш,
но те те променят и ти си го знаеш.
Само, че силата си забавяш,
и колкото повече се бавим,
толкова повече ставаме :)))))

Здравейте прекрасни! Нужна ми е подкрепа! На мен, да, предавам се, защото виждам, че гасна след отдадената светлина, не умея да я задържа в това тяло. Може би, ако предам това, което тече в момента ще се обединим, може би, който трябва ще прочете моето послание, което пиша в моите блогове едно и също, защото аудиторията ми е различна, от една страна и нещо лично от друга. За първи път ми се случва енергията, която моята Душа свързва с Божествения Аз Съм и личността ми да се слеят в едно в това тяло.За първи път ми се случва да направя маршрут по брега, различен от досегашния ми. Тръгнах по залез от пристанището към буните, привлече ме една гъста мъгла, която идваше от там. Гъст сив облак, непрогледен мрак. Сърцето ми бе свързано с нишка, която ме теглеше на някъде. Не беше в нищото. Следвах я неотклонно, докато преди Ред Хот Пица се изкачих нагоре към пантеона. Там, на плажа срещу това опожарено кръчме, не помня името му, ама, който е от Варна се сеща - след Мидената къща - тече мощна златна светлина. Точно там, приятелю усети я, мили мой. Прекрасно галещо чувство. И заизкачвах се нагоре към пантеона, всяка чакра вибрира по този маршрут напълно, максимално, не знам каква е точната дума. Движа се към паметника, гъста мъгла, само бялата светлина ме води, онази Божествена бяла светлина, която Е всичко, което Е. Движа се към паметника, а той е една мощна колона бяла светлина, хиляди дъги от кедровите насаждения, образуващи мандала около му се сливат с паметника, а той сияе и излъчва тази пречистваща светлина. Сливам се с нея, не чувствам нищо. В Единното цяло съм, свързана с Божествено в мен. Моята златна светлина се отдава към бялата и мъжкото и женското в тези енергии се обединява и разпръсква над града тази мощна пулсация. Просто искра, която засилва огъня във всеки от нас. Ще ти кажа и какво е движението на тази бяла светлина по алеите в парка, за да имаш шанса да ги усетиш лично. От пантеона в  посока летния театър тръгват два различни лъча. Единият слиза змиевидно зигзагообразно към Прородо-научния музей надолу към плажа, а вторият продължава покрай тенис корта към хотел Димят, през градинката с кривото дърво. Този път, който описвам е осеян от бялата светлина. Излезеш ли от морската остава само връзката с Енергията чрез сърцето. И вече пресечеш ли центъра и потеглиш към изходите на града, ако сам не поддържаш тази светлина чрез сърцето няма да чувстваш нищо. На път към къщи просто усещам как отдавам светлина на всичко, което Е около ми и чувствам как се разпадам и не умея да се вдигна и събера в тялото и така съм от много време. Липса на Его-то, пребиваване в безусловната любов. Болезнено е да носиш болката на другите в себе си. Но това съм избрала за своя мисия. И трябва да го споделя с вяра, че ще те вдъхновя да прекарваш повече време на тези специални места. Мили мой, това чувство изпитвах и лятото в София, преди Джулая, там златната светлина се излъчваше от паметника на Левски. През целият ми престой в столицата тялото ми вибрираше, а аз се забих в стерилната Арена Армеец заради любими банди. Пълен контраст....  Това е като инфо от архангел Метатрон, с който съм свързана и работя. Вярвам, че усещаш любовта ни. Прегръщам те, БлагоДаря, прости ми.

Озара

Пишеш писма, прочетени от теб преди да се родиш в тази страна. Носиш послания от живот, който живееш преди да се появиш тук - в твоята родна страна, в която любовта си разгръщаш и знаеш, че в нея си себе си. Ти си, не някой друг, не нещо чуждо. И там в себе си се харесваш. Защото морето, с което се сливаш те доближава до целия свят, за който мечтаеш..
Гледаш себе си в тяло. Тяло извън твоят Дом, който те свързва с Божествен звън. В него (тялото) чувстваш Дома, ангелите, вечността. И това те прави свободна да промениш себе си в небосвода. Мечтаеш с очи, които виждат в сърцето Дома. Отворени порти към вечността.Вечност, която звздите и луната, слънцето, небесата създават пресечена точка с любовта. И там в любовта се откриваш като Божествен зов. Той те зове да се наричаш с име. Име, което знаеш, но си забравила. Озара, любовта ти разказва приказки за безкрая. Безкрайна пустиня, светещи небеса, над която с пръсти разпръскваш и знаеш, че те и ти сте портрет от стената без думи, със символи неизброими. Хиляди ангелски тела, феи от реалността, които докосваш и се усмихваш. Усмихваш се в тишина, която те буди в нощта и ти разкрива истини без съпротива. Истинско ли е да си това, което си, и знаеш ли какво си, когато не си и има ли нещо в теб, което не е любов?
Любовта е във всичко, и в нея се сгушваш, когато плуваш в морето, което те оцветява с боя на виолетово - синя дъга.
Слънце и ден, които греят в нощта. Нощта, която отразява се в утринта. Утро блестящо с розови краски, оранжеви светлини.

Непозната земя

Вярваш ли, че красотата на деня
се разкрива през нощта.
Вярваш ли, че нежността на деня
способна е да заличи тъмнината на нощта.
Знаеш ли, че сериозността на мисълта
е променлива величина
и няма теорема, която да доказваш,
когато любовта в теб твори.
Просто случваш без очи,
това, което виждаш тук - сега и преди.
Мечтаеш прероден от вечността,
закотвяш светлина и се сливаш с цяла нова земя.
Непозната земя.

Не зная колко време мина от последния път, когато казах, че няма да плача и няма да страдам и да бягам от себе си, а ще намирам във всичко частичка от мен. Ех, ако знаех какво означава това. Вече намирам във всичко частичка от мен, но мога да променям само себе си. Каква игра, а? Сега се променям силно, за да променя и всяка частичка мен, извън мен, във всичко, което ме заобикаля. И колкото повече се променям разбирам колко съм себе си. И срещам моите хора случайно за миг, взаимодействаме си така, както не си взаимодействам с най-близките ми. И не си обещаваме нова среща, просто се разделяме и знаем, че ако се видим пак, пак ще бъдем част от себе си заедно. Колко вълшебен е животът, когато откажеш контрола, впуснеш се в безусловната любов, загубиш Егото и просто съществуваш. Винаги ме е плашело това. Просто да съществувам. Казваха трябва да имаш амбиция, цел, да ги гониш. Нима не изпускам собствения си Аз така. Няма по-истинско чувство от това да слушаш интуицията си, защото ангелите осъществяват най-лесно така контакта си с теб. И да речем, че в момент те не ми говорят, защото не следвам мисията си, защото не зависи само от мен, а другите не искат да ме чуят. И аз търся начин да говоря, но как. И те замлъкнаха, обаче зная, че моята посока ще ме отведе, където трябва и пак ще пиша красиво. Просто търпение, нищо друго не е толкова  благодарно, както то. И, ако сега си с мен, прегръщам те. В мълчанието си пак съм любов.

ОЗАРА III

Най-красивият ден осъзнаваш тогава,
когато загасне фенера,
който цяла нощ е горял на веранда пълна с комари.
Угасяш го, а те отминават,
отлитат в друга посока,
а твоята собствена стая се озарява с красота.
Твоята собствена вътрешна светлина.
Светиш, защото си свързан с Божественото красиво
твое светлинно тяло.
И няма ги птиците, цветята, комарите,
къщите.
Там са единствено децата на светлината.
Красиво е да пиша за нещо неописуемо красиво.
Радвам се, че мога да видя това, което е невидимо с очи.
И въпреки него да съм жива, в тяло,
да успявам да му се насладя,
но да живея отвъд дуалността,
в светеща градина тишина.
Блясък, светлина събираща се в теб,
и преминаваща напред
към всичко, до което се докоснеш.
Осъзнаваш, че фенера, който свети си ти,
и има милиони Души,
които се опитват да живеят затворени в стая,
да гонят комарите навън,
да гасят твоят звън и пламък светлина.
Но ти като човек с тяло оживяваш,
светиш по-ярко от нощта,
създаваш нов прекрасен ден в теб.

Листна въшка

Смуча сок от листата на дюля,
ухаят на манго и слива
цвета е черешов,
а вкуса ми напомня на зима
тежък, плътен, лепне като смокиня
нежни листенца, с мъх
на допир като коприна.
Винаги, когато срещам у мен съпротива да живея
създавам експлозия, от всичко,
което ми напомня Дома.
Там се хранех с цикламени пъпки.
И обичах вкуса и формата на Зима.
Не, че там имаше Зима.
Възприята са много различни,
защото ги няма.
В любов си и вибрацията, която е толкова силна,
те прави чувствителен по друг начин.
Сякаш си огромно сърце, което пулсира любов.
И всичко, което описвам
е зов към мен да се върна тук.
Може би разбирам какво е да си листна въшка,
която живее върху дюлево листо,
изсмуква сока му, а дървото му позволява.
То е любов, дори за листната въшка, която наричаме паразит.
Всеки заслужава любов, в този понякога  много тъмен живот.
Светлината е в нас, просто трябва да светим.

Отново се разранавям от рани,
които сами си нанасямe, водейки ненужни войни
с нашето собствено тяло.
Да, нашето общо тяло,
което вибрира в мрежа
и пулсира.
И всеки пулс алармира за опасност, или беда.
А реално ги няма.
Има го само страха от спомен, който сам в себе си стои
от предишни животи.
Идваме с него, но той вече не съществува реално,
свалили сме го отдавна, неосъзнато стоим си в тази пулсация
на гнева и страха.
Вибрираме в нея, а колкото по-бързо осъзнаем, че на тази планета има само любов,
толкова по-бързо тези рани ще заздравеят.
Има време за всичко, но трябва ли да се преродим отново,
за да го осъзнаем.
Ако ти кажа, че сега можеш да промениш всичко,
ще го направиш ли?
Ще ми повярваш ли?
Любими, колко много хора казват, че вярвам на всичко,
защото не виждат, че това, на което вярвам те го отричат.
Живеят си в техния свят, в който не искат промяната да се случи.
Да, казвам им, няма смисъл да крия,
когато виждам, че са избрали да спрат по средата на пътя
и отказват да продължат.
Почти ме стопират, опитвайки се да ме променят.
И да, аз се спирам, обичам ги,
променям мисленето си,
за да ги накарам да ми повярват, на мен.
Разбрах, че няма как да ми вярва човек, който не вярва в себе си.
И да, спирам, искам да си повярват, че могат.
Колко време ще се забавя?
Разбрах, че не съм важна, ако съм по-добре само заради себе си,
какво съм постигнала?
Развитие на Его-то?
Тя Духовността, се интегрира,
но сам в себе си пред другите на мен не ми е нужна.
Няма да се уморя да го правя
да вярвам в другите, колкото в мен.
И с моята вяра в тях да променя себе си,
а със себе си и тях.
Взаимен процес, който като случи
ще светне много по-силна светлина на тази Земя,
от колкото моята собствена, единична.
И ако тези рани сега са на повърхността.
Само по кожата може би не разбираме колко малко им трябва,
за да зарастнат.
Освободи се от Ризата на страха, после гнева,
после ще видиш, че няма срещу кого да се бориш.
Ще спреш твоята война.
Ще започнеш живот в любовта.
В него ще ти хареса, сигурна съм,
нали ти вярвам.

Безкраен ден,
неугасващ бряг, по който вървя
от милиони години,
помня ги всички
и брега е един,
променя се просто растителността.
Морето е същото и океана
и хората, и сърцата,
които отворени приемат любовта.
Всеки един е дошъл да запали своята искра
от вечността на тази Земя.
Плажът стои си все там,
а те сменят телата, все натам се завръщат.
Има нещо, което не знаеш,
твоята/моята воля е да играеш без име,
от любов,
неизвестен.
Скрит от своето тяло живееш, сякаш
можеш да си Душа, която пространството буди.
Буди го, и тя будна в спящото тяло се губи
на кея.
И съм там всеки път щом се намеря.
И намерена връщам се у Дома,
готова отново да се загуби,
мога ли да съхраня вечността
за по-дълго и колко енергия ще загубя,
докато осъзная какво е да си любов в тяло.
Безусловност в условна страна.
Няма как да си отговоря,
когато всичко, което мога е просто да бъда
светлина в крехко тяло.
Ако и този отговор разгадая и все още съм тук,
може би няма да искам да си отида.
Мога ли?
Колко човека го можем?
Колко от нас живеят без риза
само от светлина тук сега?
Велмира го пише, не е Духа, питам сериозно, не зная, а искам да разбера. Може би има някаква информация, която да получа, когато разпръсна в света моята светеща блуза. Надявам се да мога да стигна отвъд всичко, което ми пречи и да навляза в тялото, което да позволи да се движа напред, не просто безформена да се скитам в деня. Не е трудно и лесно не е. Просто има нишка, която загубваш и там, забравила коя съм виждам се и искам да се запазя такава, и искам да зная за колко дълго мога да го направя. И ако го направя после какво следва. И ако не задавам въпроси в този момент няма да има  причина утре да стана и да изляза. Това е търся причина да съм тук.... А ти имаш ли такава заради твоят вътрешен свят? Не заради нещо отвън? Замислих те нали? Виждаш колко малко живеем осъзнато заради нас, заради това, което имаме като запаси в нас, информация, която е ценна за друг, а той има такава за мен и така и напред. Преди години казваха, че това, което изживявам сега ще се случи 3000 година. Ами аз сега го живея. Искам да намеря другите като мен. За това пиша неразбираемо на места. Те ще ме разберат. Може и да си ти, нещо спомняш ли си? Имаш ли мечти?

Не мога повече да мълча, поемам отговорност за това, което ще напиша и каквото последва  ще понеса, защото мога. Винаги съм избирала да говоря за истината, такава, каквато е. Не каквато ще бъде или каквато е била, а каквато е, когато и да се родиш и да четеш, това което енергията на Велмира предава сега. Този път е тя, знам го. Живея в тяло, което никога не е било от този свят. Виждам Божественото във всичко, в теб, в цветята, в природата, в езерата, в морето, в гората. В хълмовете. Ако ти виждаш там скали, аз виждам всичко останало - растенията, птиците, които са успоредно там, невидими за теб. И ми шептят и аз им говоря. Опитвах да забравя това, което виждам, да бъда нормална, като другите. Цял живот искам да съм нормална, положих услилия да бъда, да живея нормално, да виждам като теб, да ми е лесно да бъда в тълпата, да чувствам физическото, на което всички се радват. Приемах, че мога да се излекувам от това, което виждам различно... приех, че съм болна, че мога да се оправя. Исках искрено да живея както другите. Обаче не мога, не съм от тази земя. Спрях да го крия от себе си. Виждам невидимото, спрях да опитвам да живея живот като другите. Приемам, че съм различна, че времето за мен не съществува, че тялото ми е тук, но Душата навсякъде. И виждам сега и преди и след мен какво е. И приех, че личността на Велмира има мисия, която е да бъде канал на това, което е невидимо за останалите около нея. Тя е проводник на безусловната любов сред тези, които са я забравили. Тя е тук, за да ги свърже с нея, да им говори с думи, които вибрират от най-високата честота - тази на Божествеността. Знам, колко безпомощно наивно трябва да си повярваш, за да го напишеш. Много силно си вярвам, никога за нищо друго не съм била толкова сигурна. Колкото за това. В този миг трябва да го напиша, Душата ми има време, но личността ми живее линейно, тя остарява, не зная кога, ако не сега би ми повярвал. Казваха ми, че болката не съществува, че живеем в перфектен свят, и това че я чувствам трябва да се лекува. Ама не е така. Личността ми за това е дошла - да канализира любовта - тя трябва по този начин да поеме болката  и да я излекува. От тази земя, от България конкретно. И приех, че тази болка, която изхвърлям чрез мен към светлината, за да я трансформира е това, което ме прави различна. Живея в светлината, в тяло, но виждам Божественото - белия пламък светлина във всичко, което вибрира. Казвах си преди години, че това е аурата, после се чудех защо винаги е бяла, сега знам защо. И това, че го осъзнавам и го приемам и продължавам да живея различно, но привидно еднакво с другите, да се приемам като една от тях ми дава шанс да кажа, че не живея този земен живот нормално. И спирам да се опитвам да го правя, защото мисията ми е да говоря това, което всички се опитват да ме спрат. И казват, че като се излекувам ще се оправя. По здрава не мога да бъда! Ще говоря направо. Хората си избират дати, които да отбелязват като специални, всеки ден е специален, защото еди какво си е станало тогава. И докато всички се радват и празнуват отделят огромна вълна любов чрез себе си извън телата си. И в тези мигове те самите се отварят и разширяват. Отделя се огромна болка от тях, за да навлезе любовта. Тази болка остава неусвоена за миг в пространството. Но нищо не може да остане празно, трябва да се трансформира. Тогава личността на Велмира иска да се скрие в миша дупка, защото търпи болка, докато всички са в еуфория. И тя не разбира какво се случва привидно. Но невидимо се случва това, че енергията й в този миг завихря тази вълна на болка чрез канала от светлина, който е и помага тя да се трансформира в любовта (безусловната любов). Тогава ставам неконтролируема от физическото. Тялото е просто инструмент, който чисти, и когато всичко свърши, се чувствам отпаднала, плача, липсва ми Дома, искам да прегърна това чувство, което е там, но не мога, в тяло съм. Днес реших, че е време да спра да мълча. Защото, ако го споделя и ти си във фаза, в която разбираш, че си свързан в една мрежа с всичко, би могъл да промениш нещо в себе си, после този до теб, той другия и така лека по лека да спрем болката, да извикаме любовта. Целта на този блог, както и на още два е некомерсиална, не ми трябва аудитория, която да ме чете с голям брой посещения на ден. Стрелям в целта, за да привлека тези, които са на моята честота - пиша от безусловната любов, ако ти ме четеш, значи ме разбираш точно с правилните мисли, и в този миг ти ми помагаш. Дори да не го знаеш. И аз съм ти благодарна, че го правиш. И те прегръщам! Мислех да пиша какво съм видяла днес извън физическото време, докато бях на плажа, но няма нужда, ти ме разбра. Благодаря ти! Исках просто да напиша това, че има хора като мен, които живеят със спомена от всички прераждания и съхраняват любовта на тази земя и това ги прави много силни в тяло, което е безчувствено на болка при удар или порязване, но ако друг се пореже ще ги боли повече от него.  И ще трансформират болката му. И ако някой каже, че може да прави нещо без да влияе на другите - не му вярвайте - влияе. Всички си влияем. Нека си влияем градивно, мили мои. Обичам ви.

Златен дъжд от самота
в дъждовна гора
слива нашите тела.
Самотни дървета в тишина
крият любовта  в гора от голи тела.
Мокри корони от тъмното бягат.
Листа в дъжда едно в друго докосват.
Луната около тях с красотата блести.
Самотно поклащат крехките си листа
в повика на нежността във ветровита гора.
На къде ли ги вее отново любовта.
Славеят пее, за кой ли е тук.
И лимонена лоницера чува ги
как с устни се смеят,
деца в дъждовна гора.
Дървета самотни в нощта.
Славеят пее за тях,
кой да го чуе.
по-тихи от любовта,
говорят по между си като разклащат листа,
вятъра дирижира тяхната гора
златен дъжд, самотни тела,
сплели се в любовта.

Нов свят,
нова игра.
Има ли име любовта,
която разперва крилете отвъд
видимото.
От другият бряг, който  те свързва с
безцветната стена на твоята собствена ограничена вълна
на човешката аналитична способност да именуваш
всичко, което виждаш.
И когато не можеш да го докоснеш го отричаш.
Но не отричаш ли и любовта така, любими?
Различно е да  чувстваш от сърце, за което не съществуват умове,
в тела, не анализират.
Просто се доверяват на живота, който живеят
и макар да е труден, защото тялото в такива моменти пречи
те не се отказват.
Просто овладяват Его-то,
над земното са, но в тела,
канализират любовта.
Това за тях е най-важната игра.
Знаят как да я играят,
не мислят следващия ход,
просто отварят съзнанието си
и творят
това, което виждат от предишен  живот,
преди Земята.
Дали сме други тук в нея?
Не би трябвало да сме,
нали сме себе си,
тук сме ние.

От известно време срещам затруднения с публикуването на моите творби... Ангелите ми казват да задържа информацията, която ми дават, не е готова да бъде разбрана. Аз не ги слушах, и те този път ми запазиха компютъра, обикновено до сега директно го скапват, за да ме спрат, този път просто интернета ми не е ок. Нали е 4G... пълна пародия. Искам да знаете, че любовта е във вас и както се фокусирате във външните вълнения на тялото, така може да се фокусирате и върху любовта течаща през вас. Ще постигнете изумителни неща. И ще живеете всеки миг в красота, онази Божествената, която е у Дома. И не оставям нищо в блога на случайността, просто временно трябва да спра да пиша, докато отново ми разрешат. Благодаря ви за търпението, обичам ви!
В любов, момичето от ангелска земя.

Изплуваш в мен,
докато свързваш земята, звездите и теб
заедно с мен.
Лале, което цъфти с цветове в светлина.
Лунна дъга, която описва моите ребра,
татуирана кожа от любовта,
виждам те как ме рисуваш,
сякаш съм аз между нас.
Имаме, но се губя,
когато в любовта срещна те със светлината
на лъча, който цъфти от лалето,
което татуирано върху мен свързваш с теб.
Извира в сърцето бялата светлина,
и ти я затваряш в мен, в нас.
Отново ще се получи така,
както поискаш да е.
И пак ще съм тази,
която е тук заради теб.
За пореден път.
Този път татуировката я няма на яве,
спомен е от преди,
и двамата знаем къде е,
въпреки всички следи, които времето от нас заличи.
Любовта е без време, просто е в енергията,
която протича от нас.
И зная няма как да я спрем,
тя е жива, тече,
както протича в нас.

Опитвал ли си да разбереш другите? Защо се опитват да избягат от себе си, да прикрият вътрешния си Аз, за да чуват само външното отражение на Его-то. Защо толкова се страхуват от болката, от страданието, защо толкова много ги интересува какво мислят другите за тях? Признавам никога не ми е пукало какво е в главата на хората, аз ги чета свободно и това, което прочитам ми дава свобода да ги приема такива каквито са, без да се поставям на тяхно място или да гледам през техните очи. Никой не ме е разбирал, по-скоро изглеждам надута в техните очи. Мълчанието от моя страна пред това да посоча проблема им и да им кажа как да се синхронизират със себе си ме прави още по - надута. Как може човек, който бяга от болката да разбере какво е любовта. Как може да ми позволи да му помогна, когато се затваря за собствена си искрица Божественост. Защо е толкова трудно да приззнаеш, че имаш проблем, с Его-то, да се оставиш да потънеш в тинята на собственото си черно външно тяло, докато Божествения глас в теб чисти мръсотията пласт след пласт с любовта към теб самия. Защо е толкова трудно да приемеш, че си излязал от баланса и не създадеш хармония в себе си? Много време не намирах сили да говоря с хората открито за това, беше по-лесно да бъда неразбрана. Оставах с отворено сърце пред тях, за да видят, че това да не разбираш някого е защото ти не разбираш себе си. Позволявах да ми задават въпроси, да ми се присмиват, да ми се подиграват, да ме бият, да минават през мен, да се изкачват над мен, но никога да бъдат под мен. Никой не е по-малък от мен, всички те са по-важни от мен, всички те са пътешественици към своето собствено сърце. И нека правят каквото искат в моето, то си е открито, в любов, освен да видят любовта в себе си няма какво друго да почерпят от него. Може би днес, ако те видя - не конкретно теб, а общо за всеки който чете, ще ти кажа, че си в грешна посока и ще ти кажа да продължиш да си вървиш в нея, защото тя ще те изведе на твоята слънчева безоблачна уличка тишина. И ще ти кажа, че си светлина, че си огромна мощна сила, и ти няма да ми повярваш, защото аз съм откачалката, която не знае какво говори. И точно за това ще остана сериозна, защото на откачалката нямаше кой да и каже това. И тя си премина през цялата болка, страдание, мъка, гняв, блъска и троши собствения си храм, обаче любовта и си е все там - в сърцето.  И когато мислено се връщам назад по всички извървяни пътеки виждам красота и светлина и хора, които ми казват, че съм била права за всичко, което съм говорела, само, че това че те не са ме разбирали ги кара да ме чувстват близка, да ми простят. Аз отдавна съм простила, на себе си, че съм се родила с тази си мисия. Която понякога ме кара да не се разбирам защо трудното толкова много ме привлича. И, ако я няма болката как ще разбереш, че си жив? Радвай се, прегърни я, тя любовта ще я погълне и няма да има какво да те прави отделен от себе си. След най-голямата съпротива, която оказваш на собственият си вътрешен Аз идва приемането, а с него и доверието в живота, вярата, че всичко, през което преминаваш е пожелано от теб, за да се свържеш напълно с Душата. Не зная защо го пиша, просто трябва да го кажа, прости, ако в този миг те наранявам. Аз много силно те обичам. Само чрез истината можеш да откриеш себе си. А понякога илюзията е по-силна от всичко останало.