Не зная колко време мина от последния път, когато казах, че няма да плача и няма да страдам и да бягам от себе си, а ще намирам във всичко частичка от мен. Ех, ако знаех какво означава това. Вече намирам във всичко частичка от мен, но мога да променям само себе си. Каква игра, а? Сега се променям силно, за да променя и всяка частичка мен, извън мен, във всичко, което ме заобикаля. И колкото повече се променям разбирам колко съм себе си. И срещам моите хора случайно за миг, взаимодействаме си така, както не си взаимодействам с най-близките ми. И не си обещаваме нова среща, просто се разделяме и знаем, че ако се видим пак, пак ще бъдем част от себе си заедно. Колко вълшебен е животът, когато откажеш контрола, впуснеш се в безусловната любов, загубиш Егото и просто съществуваш. Винаги ме е плашело това. Просто да съществувам. Казваха трябва да имаш амбиция, цел, да ги гониш. Нима не изпускам собствения си Аз така. Няма по-истинско чувство от това да слушаш интуицията си, защото ангелите осъществяват най-лесно така контакта си с теб. И да речем, че в момент те не ми говорят, защото не следвам мисията си, защото не зависи само от мен, а другите не искат да ме чуят. И аз търся начин да говоря, но как. И те замлъкнаха, обаче зная, че моята посока ще ме отведе, където трябва и пак ще пиша красиво. Просто търпение, нищо друго не е толкова  благодарно, както то. И, ако сега си с мен, прегръщам те. В мълчанието си пак съм любов.