Безвремие във времето нося.
Ангелски глас и невидима кожа
поетична Душа,
обвивка от светлина,
която обагря тялото на вечността.
Светлинно тяло,
което не мога да забравя,
което в мен е, а не е.
Не е интегрирано,
нали съм безвремие
и как да се заземя,
докато съм безвремие и летя.
Ако знам, че любовта е навсякъде и във всичко
ще го направя.
На теория и в сърцето така е,
но това незаземено тяло,
което някак си постоянно бяга
и статичния ум, който го управлява
как да ги променя като не ме допускат с любовта.
Разтварям се над земята,
едно съм с пръстта,
и въздуха, и водата, и тишината.
Укротих вълните на повърхността.
Срещна ме най-после,
прие ме.
Небето, морето и всичко, що е меджу тях,
в него е. В онова безвремие, от което толкова се страхува.
То си е в него, може ли от собствения си страх да се страхува?
Къде е (умът), изгуби се, сля се в сърцето с вечността.