Понеделник преди залез, облачно, няма да го видя (Слънцето). Чудесен начин да Не съзерцавам залеза. Да, има нещо магнетично в това, да не правиш нищо. Привличаме с такава страст, че потеглям към брега, трябва да се слея с него - с нищото, с Не залеза. Беше най-разкошното небе, което съм виждала. С най-пухкавите облаци и сякаш си бях у дома. Та аз никога не слизам от тях. Завих се като с юрганче, потънах в себе си. Завладяващо чувство, никога не знаеш кога да спреш и кога ще се удавиш. Границата е много тънка. Границите са за тези дето не могат да летят и да плуват. Аз съм в безкрайността, какво са за мен едни граници на удавяне, на потъване... И знаеш ли кое е най-якото - чувството. Това наблюдение на Не залеза те прави лично свързан с него по твоя си начин няма как да го снимаш, няма как да го нарисуваш, няма как да го покажеш, освен с думи. И ето дойдохме си на думата. На моята дума, в моето място - мястото на споделените думи. Като не ме бива в рисуването, реших, че мога да рисувам "фантазиите" си с думи. Те "фантазиите" са си самата реалност. Всичко тук е истинско, истина, нарисувана от мен с думи. Няма нищо измислено, всичко тук съществува на яве. И как един художник ще нарисува това - няма как. Колко галерии ще поберат творбите му. И тази, която ги обединява - Животът.
Но да се върна на нищото. Пребивавах там доста дълго, днес преди Не изгрева (беше облачно) си казвам, Велмира няма никакъв смисъл от нищото и теорията и ти абсолютно провалена. Не се страхувам да губя, но трябваше Велмира да ми докаже (на същата мен), че съм провалена. Не успя. Има смисъл да си в нищото и той е самото нищо. В онази граница между двойнствеността, между нещата, които можеш да разделиш. И ако останеш там в самата точка на разделяне, в самата граница и започнеш да разтягаш наляво и надясно двете страни в пространството, да ги напластяваш една до друга - както да си рисуваш скоби с дебел графит и да наслагваш още и още и още; наляво и надясно, той фокуса се губи. Оставаш ти - блестиш в самия център. Центъра на вечността. Там, в него ти си като в 11:11 точката, в която се свързваш с вселената. И много дълго наблюдавам това в градините, в който работя, в които протича бурен баланс. Това черно и бяло дето прилича на хора облечени в дрехи, но като призраци и ти си мислиш, че са ангели, ама не са. И това съм го споделяла с един човек, който се занимава с енергийно строителство на домове. И той ме погледна, сякаш съм в голяма заблуда. Ама как някой ще ми каже, че се заблуждавам, аз го виждам, значи иска да ми каже, че не съм сляпа? Това с ангелите отпадна, нарекох ги духове на градината, които ми помагат. Е, те пък еднакво ли изглеждат навсякъде, където отида? Продължих да си живея в неопределение. Обаче нищото ми даде отговора. Това, което наблюдавам е разтягането на добро и лошо, на светлината и мрака, на времето - стигам отвъд него в самия център на сътворението, от който мога да балансирам нещата. И за това онова черното винаги го виждам как се издига. Виж, цял живот са ми казвали какво да уча, как да постъпвам - никога не съм учила, и никога не съм слушала другите. За това ги разочаровах и те предпочитаха да ме етикитират и да ме изолират. Каква свобода. Все пак има хора, на които имам доверие и съм готова да попия мъдростта им като чиста монета. В един такъв разговор и известен шиацу масажист, който се занимава с бойни изкуства успя да ме убеди в неговата истина и аз реших да пробвам как ще се промени това, което е в мен. Когато животът ни свърза, не бях в хармония с вътрешния и външния Аз и той беше човек, който има силна аура, можех да му се доверя. Чичката рисуваше ин и ян и една точка в пространството извън листа. И казва, ако искаш да си в баланс трябва да си тази точка извъм кръга, казвам си има логика. Ама аз никога не съм имала проблем да съм в черното и бялото - понякога черното зарежда бялото, понякога бялото осветява черното. Като метъл концерт, всички питат какво правят хората там, ама никога не са били вътре в мелето (в погото между живота и смъртта). Казвам им това е като да настъпиш газта да надвишиш 200км/ч и да успееш да овладееш скоростта, не волана, не колата, времето - то това е - ти си в центъра между живота и смъртта. И само на метъл концерти има такава енергия, която ме вади от нищото. Там успявам да почувствам, че съм в тяло. Слизам от облаците, искам да живея - да бъда в онзи ин/ян вътре дето се върти, не статичната точка отвън, която цял живот съм всъщност. И за какво ти ги изписах тези емоции - ами толкова е просто - ей това е, бялото и черното на ин и ян - онези скоби дето ти ги рисувам. Успявам да ги раздърпам във времето. А в градината ги виждам на яве. Виждам тези сили на яве раздърпани много. Колко съм отворила сърцето си сега, докато го пиша и се усмихвам и ми е хубаво, щото съм там в природата на моето аз - в нищото. И тогава променям всичко, когато ги раздърпам. Става за часове промяната и за това съм човек извън моето време, който се радва, че е тук  Няма я Велмира, но се радва, че има едно тяло дето носи това име. и какво искам да кажа, че всичко написано, което те карат да четеш и да вярваш е нечие творение на нивото на осъзнаване, на което е автора му. И как някой да ме убеди, че в училището е истината и в книгите - да в словото може. Но този, който  говори какъв е? Ей такива глупости ме тормозят и не ме тормозят, ако ги приема за едно стъпало, по което всеки който чете ще се изкачи и ще стигне по-нагоре, където ще спре и ще продължи нов. Прегръщам те и благодаря, зная, че ти си този друг.