Опитвал ли си да разбереш другите? Защо се опитват да избягат от себе си, да прикрият вътрешния си Аз, за да чуват само външното отражение на Его-то. Защо толкова се страхуват от болката, от страданието, защо толкова много ги интересува какво мислят другите за тях? Признавам никога не ми е пукало какво е в главата на хората, аз ги чета свободно и това, което прочитам ми дава свобода да ги приема такива каквито са, без да се поставям на тяхно място или да гледам през техните очи. Никой не ме е разбирал, по-скоро изглеждам надута в техните очи. Мълчанието от моя страна пред това да посоча проблема им и да им кажа как да се синхронизират със себе си ме прави още по - надута. Как може човек, който бяга от болката да разбере какво е любовта. Как може да ми позволи да му помогна, когато се затваря за собствена си искрица Божественост. Защо е толкова трудно да приззнаеш, че имаш проблем, с Его-то, да се оставиш да потънеш в тинята на собственото си черно външно тяло, докато Божествения глас в теб чисти мръсотията пласт след пласт с любовта към теб самия. Защо е толкова трудно да приемеш, че си излязал от баланса и не създадеш хармония в себе си? Много време не намирах сили да говоря с хората открито за това, беше по-лесно да бъда неразбрана. Оставах с отворено сърце пред тях, за да видят, че това да не разбираш някого е защото ти не разбираш себе си. Позволявах да ми задават въпроси, да ми се присмиват, да ми се подиграват, да ме бият, да минават през мен, да се изкачват над мен, но никога да бъдат под мен. Никой не е по-малък от мен, всички те са по-важни от мен, всички те са пътешественици към своето собствено сърце. И нека правят каквото искат в моето, то си е открито, в любов, освен да видят любовта в себе си няма какво друго да почерпят от него. Може би днес, ако те видя - не конкретно теб, а общо за всеки който чете, ще ти кажа, че си в грешна посока и ще ти кажа да продължиш да си вървиш в нея, защото тя ще те изведе на твоята слънчева безоблачна уличка тишина. И ще ти кажа, че си светлина, че си огромна мощна сила, и ти няма да ми повярваш, защото аз съм откачалката, която не знае какво говори. И точно за това ще остана сериозна, защото на откачалката нямаше кой да и каже това. И тя си премина през цялата болка, страдание, мъка, гняв, блъска и троши собствения си храм, обаче любовта и си е все там - в сърцето.  И когато мислено се връщам назад по всички извървяни пътеки виждам красота и светлина и хора, които ми казват, че съм била права за всичко, което съм говорела, само, че това че те не са ме разбирали ги кара да ме чувстват близка, да ми простят. Аз отдавна съм простила, на себе си, че съм се родила с тази си мисия. Която понякога ме кара да не се разбирам защо трудното толкова много ме привлича. И, ако я няма болката как ще разбереш, че си жив? Радвай се, прегърни я, тя любовта ще я погълне и няма да има какво да те прави отделен от себе си. След най-голямата съпротива, която оказваш на собственият си вътрешен Аз идва приемането, а с него и доверието в живота, вярата, че всичко, през което преминаваш е пожелано от теб, за да се свържеш напълно с Душата. Не зная защо го пиша, просто трябва да го кажа, прости, ако в този миг те наранявам. Аз много силно те обичам. Само чрез истината можеш да откриеш себе си. А понякога илюзията е по-силна от всичко останало.