Не мога повече да мълча, поемам отговорност за това, което ще напиша и каквото последва  ще понеса, защото мога. Винаги съм избирала да говоря за истината, такава, каквато е. Не каквато ще бъде или каквато е била, а каквато е, когато и да се родиш и да четеш, това което енергията на Велмира предава сега. Този път е тя, знам го. Живея в тяло, което никога не е било от този свят. Виждам Божественото във всичко, в теб, в цветята, в природата, в езерата, в морето, в гората. В хълмовете. Ако ти виждаш там скали, аз виждам всичко останало - растенията, птиците, които са успоредно там, невидими за теб. И ми шептят и аз им говоря. Опитвах да забравя това, което виждам, да бъда нормална, като другите. Цял живот искам да съм нормална, положих услилия да бъда, да живея нормално, да виждам като теб, да ми е лесно да бъда в тълпата, да чувствам физическото, на което всички се радват. Приемах, че мога да се излекувам от това, което виждам различно... приех, че съм болна, че мога да се оправя. Исках искрено да живея както другите. Обаче не мога, не съм от тази земя. Спрях да го крия от себе си. Виждам невидимото, спрях да опитвам да живея живот като другите. Приемам, че съм различна, че времето за мен не съществува, че тялото ми е тук, но Душата навсякъде. И виждам сега и преди и след мен какво е. И приех, че личността на Велмира има мисия, която е да бъде канал на това, което е невидимо за останалите около нея. Тя е проводник на безусловната любов сред тези, които са я забравили. Тя е тук, за да ги свърже с нея, да им говори с думи, които вибрират от най-високата честота - тази на Божествеността. Знам, колко безпомощно наивно трябва да си повярваш, за да го напишеш. Много силно си вярвам, никога за нищо друго не съм била толкова сигурна. Колкото за това. В този миг трябва да го напиша, Душата ми има време, но личността ми живее линейно, тя остарява, не зная кога, ако не сега би ми повярвал. Казваха ми, че болката не съществува, че живеем в перфектен свят, и това че я чувствам трябва да се лекува. Ама не е така. Личността ми за това е дошла - да канализира любовта - тя трябва по този начин да поеме болката  и да я излекува. От тази земя, от България конкретно. И приех, че тази болка, която изхвърлям чрез мен към светлината, за да я трансформира е това, което ме прави различна. Живея в светлината, в тяло, но виждам Божественото - белия пламък светлина във всичко, което вибрира. Казвах си преди години, че това е аурата, после се чудех защо винаги е бяла, сега знам защо. И това, че го осъзнавам и го приемам и продължавам да живея различно, но привидно еднакво с другите, да се приемам като една от тях ми дава шанс да кажа, че не живея този земен живот нормално. И спирам да се опитвам да го правя, защото мисията ми е да говоря това, което всички се опитват да ме спрат. И казват, че като се излекувам ще се оправя. По здрава не мога да бъда! Ще говоря направо. Хората си избират дати, които да отбелязват като специални, всеки ден е специален, защото еди какво си е станало тогава. И докато всички се радват и празнуват отделят огромна вълна любов чрез себе си извън телата си. И в тези мигове те самите се отварят и разширяват. Отделя се огромна болка от тях, за да навлезе любовта. Тази болка остава неусвоена за миг в пространството. Но нищо не може да остане празно, трябва да се трансформира. Тогава личността на Велмира иска да се скрие в миша дупка, защото търпи болка, докато всички са в еуфория. И тя не разбира какво се случва привидно. Но невидимо се случва това, че енергията й в този миг завихря тази вълна на болка чрез канала от светлина, който е и помага тя да се трансформира в любовта (безусловната любов). Тогава ставам неконтролируема от физическото. Тялото е просто инструмент, който чисти, и когато всичко свърши, се чувствам отпаднала, плача, липсва ми Дома, искам да прегърна това чувство, което е там, но не мога, в тяло съм. Днес реших, че е време да спра да мълча. Защото, ако го споделя и ти си във фаза, в която разбираш, че си свързан в една мрежа с всичко, би могъл да промениш нещо в себе си, после този до теб, той другия и така лека по лека да спрем болката, да извикаме любовта. Целта на този блог, както и на още два е некомерсиална, не ми трябва аудитория, която да ме чете с голям брой посещения на ден. Стрелям в целта, за да привлека тези, които са на моята честота - пиша от безусловната любов, ако ти ме четеш, значи ме разбираш точно с правилните мисли, и в този миг ти ми помагаш. Дори да не го знаеш. И аз съм ти благодарна, че го правиш. И те прегръщам! Мислех да пиша какво съм видяла днес извън физическото време, докато бях на плажа, но няма нужда, ти ме разбра. Благодаря ти! Исках просто да напиша това, че има хора като мен, които живеят със спомена от всички прераждания и съхраняват любовта на тази земя и това ги прави много силни в тяло, което е безчувствено на болка при удар или порязване, но ако друг се пореже ще ги боли повече от него.  И ще трансформират болката му. И ако някой каже, че може да прави нещо без да влияе на другите - не му вярвайте - влияе. Всички си влияем. Нека си влияем градивно, мили мои. Обичам ви.