Не исках в живота безмълвно следите си да оставям,
избрах да дарявам невидими дрехи на земите потънали в кървави доспехи.
Избрах да играя ролята на лошия рицар без глас,
който руши всичко старо,
за да съгради нова земя.
В тази нова земя мога да бъда когато реша:
нощем, денем, по време на сън, когато работя,
когато не съм тази, която съм.
И пак съм тук,
за да разбера колко много болка има само, за да я преглътна
някъде в сърцето си и да поканя любовта, моята любов на душата.
И пак съм лошия рицар, който с глупаците си играе, и глупакът е винаги съм аз.
Неразбран и отхвърлен от себе си,
в себе си спира от бой.
Бори се с доброто, което не вижда в света.
То съществува ли и как се нарича.
Кърваво ръцете притиска в себе си пак.
Гали метаните брони и сякаш в огън ги стапя.
И не съществуват вече,
нито тук, нито в ръцете.
Огънят превърна в любов кръвта, изцапала цял един народ.
Изцапан чувства ли чистота в сърцето си,
когато кървавите тела паднали върху земята лежат.
Илюзията коя е?
Болката или любовта
войната или уроците за една душа, преминала я...
Неописуемо далече във времето пътувам,
за да съм тук
и какво, ако мога да полетя в любовта?

Рядко стигам края на пътя,
за да видя колко красив е,
както в самото начало,
когато стартирах маршрута.
Удивително див, с живи картини
от светлина и бяла люлякова тишина.
Звънтят сибирски кедри
и има свежи ирландски поляни,
стада овце, които да ме връщат в Душата
и мноого зеленина, за да ме свързва със Земята.
В края на пътя съм,
вървя в тишина,
нося в ръка сандалите, накъсани от игра.
И не чувствам, че съм свършила каквото и да е.
Продължавам отначало, където съм.
В светлината, в небесата,
на тревата,  в малновите храсти, еднакво безлично е
и същевременно цветно, красиво.
Едно и също начало и един и същи край....
Разтягам и променям единствено пътят си помежду им.
И не е важно къде съм, коя съм :)))
себе си съм, и какво от това? :))

 Тихо е
утрото будя.
Нощно пенливо морето,
 в мидените черупки се пълни.
Поглеждам луната, сякаш се отразявам с поглед в нея
и пак в нищото отлитам.
Тихо е
небето заспало не чува крясъци на тюлени.
Огнено е морето,
слънцето скоро ще изгрее.
Калиакра високо се извисява,
небесата са толкова тихи, така близки до мене.
Яхвам гларус и съм при тебе,
в сънчевото море под звездите.
Тихо е,
росата покрива земята
и ходя боса по тези кристали,
събличам дрехите си,
и политам в безкрая.
Морето там долу е пълно с делфини,
ухаят на лято.
Макове и къпини има по склона.
Само ме галят,
делфините ме очакват,
сливам се с нежността,
отново съм само морска вълна.
Тишина в реалността.

Ненужно е да говоря

Сияещ бряг,
обсипан с нежност звезден прах
постила небесата, по които вървя.
Небесата, по които ходя са песъчинките,
в които морските вълни погалват  вечността.
Вечността е точно като огромна маса морска вода.
Неограничена, променлива, според човекът, който я гледа,
тиха или бурна, в зависимост от характера му,
и поглъщаща те изцяло, без съпротива.
Ако пожелае може да те носи по повърхността
и ти да изпитваш наслада,
ако пожелае може да отидеш на дъното и дълго да гледаш от него
повърхността. И да се стремиш да изплуваш.
Облачно песъчливо море,
приближавате към себе си и после реве,
сякаш затворен паун в райска градина
търси брега на любовта, в която се къпе.
Къпем се в звездния прах, невинно посипва ни,
и ние се тръскаме сякаш пясък изтупваме от телата си.
Блестим, а се покриваме, сякаш крием звездността си.
Звезди сме, но избрали да сме в едно с калта на тази земя.
До кога в калта ще живеем?
Има ли време, в което калта да се изсуши от слънчевите лъчи
и има ли начин тази сушилня да ни направи други?
Себе си в нас?
Кой кого суши и мокри ли сме, когато плуваме през живота си
нямам представа.
Огнено ми е и пламък гори, когато тихо словата редя.
Напълно ненужни са, зная.
И аз съм такава,
частица вечност в безкрая.

Нарисувай си картина XXV

Картини от рая с нозете рисувам,
щрихи в душата на ангел
по почвата без следи оставям
нося се по земята сякаш съм фея,
летя над небето
и под кея
амфибия, тяло без лице.
Игра без ходове.
Лабиринт без изход,
мост във въздуха,
мечти като чадъри над нежността.
пазят ме както Его-то от смъртта.
Силни думи от крехка Душа.
Стълбове, тънки като паяжина,
но които чувстваме като лавина,
плъзгаща се по любовта.
В любовта откривам картините от вечността.