Рядко стигам края на пътя,
за да видя колко красив е,
както в самото начало,
когато стартирах маршрута.
Удивително див, с живи картини
от светлина и бяла люлякова тишина.
Звънтят сибирски кедри
и има свежи ирландски поляни,
стада овце, които да ме връщат в Душата
и мноого зеленина, за да ме свързва със Земята.
В края на пътя съм,
вървя в тишина,
нося в ръка сандалите, накъсани от игра.
И не чувствам, че съм свършила каквото и да е.
Продължавам отначало, където съм.
В светлината, в небесата,
на тревата,  в малновите храсти, еднакво безлично е
и същевременно цветно, красиво.
Едно и също начало и един и същи край....
Разтягам и променям единствено пътят си помежду им.
И не е важно къде съм, коя съм :)))
себе си съм, и какво от това? :))