Ненужно е да говоря

Сияещ бряг,
обсипан с нежност звезден прах
постила небесата, по които вървя.
Небесата, по които ходя са песъчинките,
в които морските вълни погалват  вечността.
Вечността е точно като огромна маса морска вода.
Неограничена, променлива, според човекът, който я гледа,
тиха или бурна, в зависимост от характера му,
и поглъщаща те изцяло, без съпротива.
Ако пожелае може да те носи по повърхността
и ти да изпитваш наслада,
ако пожелае може да отидеш на дъното и дълго да гледаш от него
повърхността. И да се стремиш да изплуваш.
Облачно песъчливо море,
приближавате към себе си и после реве,
сякаш затворен паун в райска градина
търси брега на любовта, в която се къпе.
Къпем се в звездния прах, невинно посипва ни,
и ние се тръскаме сякаш пясък изтупваме от телата си.
Блестим, а се покриваме, сякаш крием звездността си.
Звезди сме, но избрали да сме в едно с калта на тази земя.
До кога в калта ще живеем?
Има ли време, в което калта да се изсуши от слънчевите лъчи
и има ли начин тази сушилня да ни направи други?
Себе си в нас?
Кой кого суши и мокри ли сме, когато плуваме през живота си
нямам представа.
Огнено ми е и пламък гори, когато тихо словата редя.
Напълно ненужни са, зная.
И аз съм такава,
частица вечност в безкрая.