За предизвикателствата в живота и красивите мисли съм се опитвала да споделям в това пространство... Постепенно го освободих от цел и го оставих да се вихри такова, каквото е - истинско. Намерих това, което търся и сега се обръщам назад, за да се вгледам в онези моменти, в които съм оставала тук и искам да си спомня причината.... Ами няма друга, освен любовта. И защо хората, които са олицетворението на любовта избраха да я споделят в друго ниво на сътворението? И защо останах тук и не ги последвах? Защото Тя има различни плътности. Ето - спомни си най-красивият кристал, който си виждал на витрината на известен магазин. Фино поставен върху кадифен плат - син, виолетов, черен и излъчващ огромна светлина. Силни, ярки цветове, от които отеква в съзнанието ти белият. И ето - всеки от нас спира вниманието си върху детайлите, които подчертават тези кристали - кадифен, плътен гръб, мека, нежна светлина, красив кристал. Казано така няма начин да ги разграничиш, да ги отделиш, те са взаимно свързани. Да, ако приема, че кристала е бижу и го поставя върху кожата си - едва ли ще има същата сила и блясък. И светлината едва ли ще е толкова ярка, ако просто се слива с кадифето в тъмен цвят. Защото тъмното попива светлината и никога не я отразява. Обаче, ако приемем собствената си тъмнина и кристал, които са вътре в нас и си спомним, че светлината е тази, която тече неограничено през нашето тяло и се разраства и разпилява заедно с любовта, която излъчваме към света... И си спомняме черната пръст и белите семена и слънчевата светлина, която ги окъпва в любовта, за да се превърнат в нещо, което виждаме с вас, и с което споделяме красивото в нас.
Прекалено много се концентрираме върху плътното тяло, прекалено много удоволствия му подаряваме на повърхностно ниво и променяме бързо цветовете на излъчвания нюанс. И така пътуваме с нашето тяло. Забравяме белият цвят, вманиачени да потушим тъмния в нас. Вместо да ги обедим в едно. Сега правя дълга пауза, защото тъмното толкова се разраства, че изчаквам светлината да засияе, така, както ти ще я почувстваш. И знаеш ли, понякога, докато го правя виждам огромна пропаст по пътя си - и аз се засилвам, за да я прескоча и точно, когато скачам виждам хората да поставят сигнални знаци и да заграждат нещото, което без проблем надскачам. В резултат, за да не пребия тия след мен рязко отбивам встрани. Спирам се и се питам - как не съм видяла тези неща, от които иначе толкова се страхувам. А интуитивно ги надскачам и се движа към моята цел. Спряла встрани толкова пъти осъзнавам, че да имам цел е най-безсмисленото нещо на света, ако не си споделил частица от себе си със света. Дори тогава, когато виждаш, че сте от различни светове и говорите различни езици. Та тя любовта е вътре в нас. Как ще се случи нещо, което е в мен да го видя в теб? Като призная това, което е в мен, и като не ме е страх да обединя с теб. Щото докато се случва поемаме много, различни невидими врагове и ги издигаме като дим, като мъгла, като светлина. Думите ми са много голи, много откровени и няма как да ги разбереш, ако не споделяш моя свят. Прости ми за това, обаче не мога да се примиря в това отричане на съвършения Аз, който сме за сметка на лигавото полагане на грижа да сме прилежните Герои, които са ОК винаги, само, за да покажат как жертват собственото си Аз, за да те направят по-добър, за да направят градината по добра, за да доставят удоволствие на домашното животно, което апропо заключват в дома си.... Не зная, но мен не ме е срам да кажа, че не полагам грижа за цветята, за земята, за водата. Защото това би означавало да издигна себе си в култ и да предизвикам твоята възхита. Затова не обичам похвалите - бягам от тях. Ти, който ме познаваш, знаеш, че отричам уменията си и ги прикривам и съм обикновен човек. Щото да полагаш грижа за нещо, е все едно да пускаш много нишки помежду ви, да тъчеш паяжини. А така не си свободен, зависим си от толкова много външни връзки, които ти самия си създал. Ето защо ние сме служители в телата си. Служим на тази земя да се запази такава, каквато е била, за да виждаме Божествеността и да я споделяме отвъд ограничеността на ума. Много, много казвам в този момент за това, което случваме в нас и зная, че когато трябва ще разчетеш кода и ще разбереш, че собствената ни тъмна страна се нуждае от светлина. И когато го осъзнаем всичко отвъд започва да блести, защото собствената ни светлина е споделена навън с околния свят.

Мислиш си, че не зная
колко дълго в небето те пазя в стих.
Прочети го в безкрая,
където слънцето и луната се сливат.
Или в сърцето, което изписва с неоновото мастило
своите послания за света.
За да ги прочетеш е нужна ... само светлина.
като морска звезда плуваш в себе си.
И в себе си откриваш, че не си само ти,
има поне милион туптящи сърца,
с които си свързан в едно.
Мека вълна, която като коприна се докосва във вас
с нежен танц на любовта свличате някъде в небето изпращате
и сте свързани, но в свободата да дишате в тишината
и усещате любовта и себе си в едно.

Истинска ли си?
Нуждаеш ли се от вода,
колкото от любовта?
Копнееш ли с очи да ме насочиш в твоята посока.
Мислиш ли, че ще успея да те доловя в светлина,
която пропускаш с любовта?
Умееш ли да си синхронна с времето край водопада,
с който любовта тече,
в природа с нежни цветове,
орхидеени стъбла сгушили корени в кора
на вечността.
Дърво, което заземява красота,
сплотена с една земя на любовта.
Светлина, насочена от теб сега.
Изгрев през деня.

Мелодия, нарисувана с очи

Изяви се с четка, с пръсти, с шоколад
изяви таланта си като водопад
от светлина
стичащ се в междинна гара.
Между две окрилени тела,
докосващи се с любовта.
Безумно красиви,
изумително щастливи,
ограничено свободни
и граничността ги блъска
Душа в Душа,
слива ги със сърца
сякаш блестят в себе си
отвъд рамката на тялото
и сякаш този водопад тече от тях,
докато хранят с любовта един различен свят.

НАРИСУВАЙ СИ КАРТИНА XXV

Намерих ангел, скрит в куб за игра.
Беше лист хартия, който сгънахме като деца,
оригам, който във времето устоя.
Погалих го с длан и споменът пред мен оживя.
Летяхме в светлина заедно с много деца,
пътувахме нагоре в небето
и нямаше граници,
сякаш то бе безкрайно.
И бяхме лебеди, които плуват в морето
и сякаш нямаше кей,
бяхме в океан от любов.
Търсихме граници,
и се родихме в тела.
Мислехме, че така имаме шансове да изпитаме любовта,
която взаимно с другите да споделяме извън човешкото тяло,
и ето родихме се, тук сме в тяло.
Стоим на брега, който лебедите не виждат
и пътуваме в небесата,
и сякаш сме едновременно хора и птици, и безгранични в простора.
Следваме с тела небосвода,
докато плуваме в една земя,
в която родени приемаме любовта.
Закотвяме се,
като кораб, който достига брега
акостираме временно в нашето тяло.
Душата ни плува в безкрая,
и какво за нея е то,
освен средство чрез което да чувства света,
шанс да сподели любовта, сътворена от Божествеността
в срцето на едно новородено тяло.
Дали в игрите си не творим нашият свят?
Дали мечтите ни не са от един друг паралелен свят?
Които сме, сме способни да допуснем в нас
тази реалност, която ни резонира,
и която да материализира чувството,
което наричаме любов.
Всяко чувство, което се проявява навън
е завършена картина на Божествеността,
и ако тази картина, проявена не ни харесва,
ни дава различно чувство,
чрез което да засили в нас любовта.
Затварям куба за игра,
и съживявам напълно нова игра,
в която изтривам старите правила,
защото аз съм дете, не умея да чета.
Усещам единствено в сърцето,
Цялото такова, каквото е.

Когато всичко потъва в забрава,
огънят гасне точно преди пожара,
вятъра жаравата издига в небето
и пламъците превръщат се в
детето, което уроците научава,
докатоси  играе с искрата,
която го сътворява.
И преродено в тяло,
угася вятъра в тишината.
За да разпали пламъка и искрата
високо нагоре да полети
към Душата на този, който Е.
И в животът то осъзнава,
че не е рамка,
и тялото му е само граница,
която за него не съществува,
защото умее да плува в свободата,
в която си позволи да живее
без цифри, безплътно
видимо от невидим аспект.

Там, където небето докосва земята,
там, където плътта оголва душата.
Там, където раят среща войната
и гордо и заявява, че ще бъде мир.
И мирът ражда се след тишината
в божествеността на нещата.
Там, където вижда се син тюркоаз,
там, където дивата фея,
от огъня сътворява света,
в който дърветата цъфтят
вместо да изгорят,
там, където ние с теб се докосваме с тела,
оплетени на много нива
всичко това напомня ми Дома.
И тук физически е точно това,
което изглежда от там.
Напълно еднакво е и няма време да мислим
какво би могло да е,
защото то е такова, каквото Е.
И ако би искал да го промениш
може би, би искал да се преродиш.
И тогава трябва да знаеш,
че ще започнеш всичко отначало.
И това начало няма да е краят,
защото краят е още едно ниво,
продължение на самото начало.
Та ти просто пътуваш.
И това пътуване ти носи наслада.