Когато влезеш в една стая,
и в нея виждаш себе си в безкрая.
Когато си откъснат от света, но си толкова свързан с него в любовта.
Когато тази стая е огромна и студена,
когато тя изглежда неограничена...
можеш ли да си представиш ти колко безграничен си.
И как тази огромна стая е твоето тяло.
И, когато си вътре в сърцето то  - тялото
изглежда огромно, но когато се погледнеш отвън си малък и ограничен.
Всичко е въпрос на гледна точка.
Студената огромна стая защо е такава,
какво не допускаш в нея, приятелю?
Какво те топли, и какво стопява всяка тъмнина
знаеш - това е светлина.
И как ще знаеш колко силно светиш, ако не си готов да се видиш от най тъмната си страна.
Как ще знаеш колко мощ си придобил, ако не се потърсиш в тъмнината.
Колкото повече се търсиш в нея, толкова повече се откриваш в светлината.
А тя е всичко - дори и тъмнината, всичко е.
Ти си светлината.

Всичко започвам пак отначало.
Тъкмо родих се,
но този път няма да плача,
ще се науча да живея тук в това тяло.
Колкото промени са нужни - ще ги направя.
Омръзна ми животът ми да се повтаря
пак и пак и отново,
все той, все същия.
Сякаш болката е по-голяма от мен,
та да и се подчинявам.
Винаги, когато реша, че ще я приема
тя се стопява и сякаш я няма
и всичко е било в нищото,
само аз съм го виждала.
И вече я приемам като радар,
като приятел,
който ми казва да спра да вървя,
да се променя, да се завъртя в друга посока.
Само да спра да работя с това темпо,
сякаш нещо изпускам, сякаш за някъде закъснявам,
а когато отида винаги подранявам
и все съм не на място, не на време.
В нищото между световете,
сякаш съм призрак, който живее
и останалите го забелязват.
което ме кара да мисля, че реално ме има,
ама когато е удобно, не винаги, не за всички.
Не съм изгубена, зная къде съм, зная коя съм
какво правя, всичко го виждам, осъзнавам,
само дето не го приемам.
И когато силата извън мен ми показа, че няма време,
че е време да направя избор,
пак го избрах - животът.
И пак го започвам отново.
Нямам представа какво ще се случи,
когато всичко си зная и го приемам,
и всичко, което ми трябва е тук
и го имам, защо да не опитам да му се насладя.

Озара III

Облачен свят в небесата,
съществува си  в мен, светва,
(кара ме да летя в мекотата),
после угасва.
Откъси от другия свят,
сякаш идват, да ми кажат,  че те са си в нас,
само че приземени в материалното тяло е трудно
да запазим ефирността на общото цяло.
Допускат ме в себе си много за кратко,
а колко е хубаво да си извън това тяло.
Не зная, казват, че скучно било да си в светлина.
Може би и тука скучая.
Казват, че динамиката, която е тук дори само за един миг
са готови да се родят, за да изживеят.
Че точно тази непредвидимост ги кара да се родят,
да са тук, сега.
Може би много дълго гледах към тях,
и когато разбраха, че не осъзнавам този живот
както другите хора,
решиха да ме допуснат в тяхната светлина.
За да разгранича  любовта, която е там, и която е тук.
И тук се усеща толкова явно, толкова силно,
защото си в тяло, което те ограничава.
И когато се слееш с частите на душата, които до сега разпилява,
и насочиш същата тази любов, през същото това тяло,
интензитета, с който протича през теб любовта няма как да се изпита по другия начин.
И може би спрях да мърморя, избрах да живея. Разбрах, че все пак нещо трябва да ограничава,
да дава форма на любовта (светлината), която протича през нас
Не зная, когато не мисля дали дишам тогава разбирам, че съм успяла.
А ти чувстваш ли любовта?

В пластове тишина събирах смеха
на вселената, който позволи ми да наблюдавам.
Частици живот се обагрят и засияват, когато им позволиш
да навлязат в теб.
Животът къде е, в какво е, как  го описваш?
Никога не съм успявала.
А толкова много исках да го живея,
прекрасен е, нали го виждам,
нали го наблюдавам.
А защо не го вкусвам, защо не го пожелавам,
какво е да виждаш, а да не докосваш,
какво е да си облян от любов, а да не я усещаш.
Какво е да знаеш, че всичко е реално, само дето не знаеш ти от коя реалност си.
Пак ли ги обърках,
пак ли дойдох, когато не трябва,
пак ли подраних с времето си...
Е това е, което ме ограничава - тези изречения;
този монолог, толкова ли е важно да се анализира,
да се задават въпроси, да бъде тук и сега изживяно?
Да, това е! Умът най-после се умори.
Мина и отмина и остана тишина.
И огромна любовна вълна,
която сама ми говори, без да я питам,
тя си общува с мен и аз и се галя
нелицемерно, така както го мога,
както го чувствам
и тя ме разбира
и ме харесва.
И съм си точно в моето време,
за моят живот,
за моята доза красота.
Време, което е извън.
То просто Е в.  В теб. Също и в мен.

 Нямам представа кога започнах да пиша откъси от себе си по никое време. Но, когато четеш и не намираш логиката в написаното сам ще ме разбереш. Мисли, които пускаш да излетят, но някак по-красиво, не просто като клечка кибрит, а малко по - ярко, като бенгалски огън, по-дълго гори, не за друго :)))
Пътят ни към вечността е нужно да бъде изминат..., и споделян с любовта. А, когато си в любовта просто знаеш, че си и едно с вечността тук, сега.
Безусловно обичаш, сливаш се с Енергията в сърцето и позволяваш й да тече през небцето, в главата, нагоре през небесата. И оставаш винаги свързан с цялото, с физическото. Свързваш твоята част от Душата със Земята. И може би виждаш как ангели приближават Земята, вплиташ се в тишината, докато ума и ти сте будни върху скалата на твоя бряг.
Уникално е, да се усещаш като част от една необятна Вселена, която е твоя, моя, наша.
Знаеш, че е излишно да приемаш нещата около теб наивно лично. В степен такава, в която Его-то няма да те оставя и да ти позволява да слушаш гласа на сърцето. Защото е нужно да позволиш на воля да свети, да излъчва любовта, без да бъде спирано от ума. Рамка, която се разпада, за да докоснеш безграничността. Онази, в която Его-то те затваря, за да те контролира страха. Спри се, не е нужно да си прекарваш живота в подчинение (както искаш го разбери). В много случаи е по-лесно да се пуснеш, да слезеш от пиедистала и да обичаш всичко такова, каквото Е.

Розова долина

Миг прекрасен в следи
обсипани с рози.
Хълмове в планини,
извисяващи се нагоре.
Сякаш Земята покриват
с плащ на бащино чувство
и аз чувствам себе си
свързана с теб.
Там в нищото те откривам -
пресечени пътища в непознати земи.
Заедно в себе си днес и преди.
В слънчеви залези и бели звезди
лунна картина, в която сме с теб.

Обожавам ритъма на нощния град.
Енергията, която кипи като в колба
прави сърцето ми наблюдател.
Трепти уловило я в себе си.
Усилва я, и я изстрелва отново навън.
Филтър, който подбира неговата си честота,
вибрира Душа в Душа!

Ронливо сипе се пролетта,
като скреж от хладилник напластява се
и в песента, която звучи улавям вятъра и морето
и вълните, които безшумни лежат.
Опрели се в пясъка,
сякаш заспали и след зимните ветрове
сега слънцето с наслада поглъщат.
И листата на бяла топола треперят,
сякаш е буря и сребърните им цветове се сливат с морето,
а то няма нито ветрове, нито сребро в небето.
Много миди, които описват брега
като кристали
и загледана в песъчинките и техните водорасли,
които са се скупчили под водата, върху камъните
и залепнали върху тях на времето са предали себе си.
Тя и пролетта в мен е почти постоянно,
но не виждам да съм се променила.
Усмихвам се, мелодията ми е непроменима.
Тишината все по-ярко доловима,
и това че хладилника ми бръмчи,
как ме мотивира да го изключа,
и нека се разтопи.
Каквото има - нека изтича.
Нали ми е пролетно и усмивката ми е тука..

Боря звездите, и вятъра в себе си пропускам.
Сливам се със светлината и в нея отлитам.
На къде политам?
И толкова ли съм бърза?
Нима най-накрая и времето победих.
Слях се дори и с цялото отвъд него
и всичко е бяло
и в пустота.
И точно в нея открих любовта,
толкова време я търся,
а тя отвъд всичко била.
Отвъд себе си съм, всеки път,
когато съм теб.

Златисто е в любовта

Два ангела докосват те със светлина,
обливат енергията ти с любовта,
на която си способен да се насладиш.
Преливат се нежно в нюанси на розово и лилаво
и после през синьо и бяло
винаги излъчват златисто.
Зластисто е знаеш, където е Любовта.
И кога започнах чрез тях да общувам много ясно помня.
Беше слънчев зимен ден, с топли лъчи,
много дълго помагах на растенията да се освободят от студа.
Да огрея тяхното уплашено тяло с любовта,
която достига  до тази земя.
И го правех с много любов.
Храст след храст,
дърво след дърво,
всичко, всичко обливах, заедно с пръстта.
И денят си отиде,
там някъде зад балкана слънцето скри.
Ангелите вълшебни през цялото време бяха до мен,
видими, както сте вие за мен.

Синхроничност в нищото

От известно време се опитвам да намеря синхроничност в нищото. Онова, което всеки от нас знае, че съществува, обаче е напълно неуловимо, освен със сърце. И там в нищото е толкова засмукващо, като вакуум, който те поглъща и не те пита къде си. Не те пита, защото ти нямаш време да му отговориш. Обаче, ако знаеш, че си в нищото и в него можеш да си навсякъде ще зададеш посока и ще тръгнеш натам. Аз (личността ми) иска да е просто там и да види как ще реагира на това, което ще види. Понякога има много болка, понякога има само сълзи, но и много любов. Там, в нищото си себе си - истински, разголен, без защита от тялото виждаш се такъв, какъвто си. И когато се срещнеш със себе си понякога много боли да гледаш колко си се наранил, живеейки в дисбаланс със твоят Аз. Преди години стигайки там, толкова много болеше и ревях, че се молех да остана там, да не потъвам надолу в мрака и вътрешно вярвах, че ще се измъкна от там. Наричай това пространство между реалности, между светове, между ден и нощ, между черно и бяло, между добро и зло - както искаш си го наричай - няма да е истина. Но ума поне ще си фантазира нещо. Че е между тях или в едната част, или в другата. Всеки иска да е някъде. Е, личността ми иска да е никъде. Там в средата между тях. И, когато преодолях вакуума помеджу и се задържах в центъра започнах да виждам всичко, което не се вижда с очи или всичко, с което обичайно си свикнал да гледаш. И това всъщност е моето пространство на любов. Пространството в сърцето, в което всеки си влиза по неговия начин. Казват, че като скочиш директно, все едно скачаш в дупка е най-трудно. И аз (личността ми) си каза, че това е нейният начин. Пребивавам в пространството на сърцето от юли, и наблюдавам какво ще достигна като усещане и картина. Обикновено, за да стигнеш до желанието да промениш нещо в себе си си преживял ситуация, която те е разклатила, разтресла, люляла и си се лашкал между любовта и гнева, болката и любовта, между нещо си и любовта. И все я има - любовта. Все е там, където не си ти в него момент. И как да го кажа, личността ми никога не е отричала Енергията ми, която Е Любов, винаги са били в успоредни пътеки, като личността ми на 90 % е била в любовта на енергията на Душата. Останалите 10% отиваха за онова горното - за гнева. И понеже Любовта не може да наранява, личността ми поемаше гнева върху себе си. Можех да се гневя на всичко, ама го преглъщах и  излъчвах навън любов, а гнева отправях към мен. И така, когато след 3 години пребиваване в оня вакуум и желание да се задържа без съпротивление в него, заживях в сърцето. Там изцяло, на 100%, от раз. И след като отработих всичко, което ме бе разрушавало години в един миг нямаше нищо. Влизах и бях в тишина, не зная разбираш ли какво е тишината да не те дразни, а да те гали, да ти пее, да ти рисува. Енергията на Душата и личността ми стават едно и се разбират, ама без онова двойнствено чувство на хубаво и лошо. То няма нито хубаво, нито лошо. Всяко лошо е хубаво, всичко хубаво става лошо за миг. Писна ми да ги мисля. Винаги съм ги приемала като просто чувства и толкова. И това, пространство в сърцето, в което пребивавам ме научи да виждам отвъд привидното. Отвъд тишината, отвъд любовта. Любовта тук и там  - между този и онзи свят. Кой е единият и кой другият. Няма отговор, всеки ще отговори според неговото ниво на развитие. Да го кажем в безплътната форма любовта е към всичко, и в плътната е така. Обаче, докато си е безплътната форма ти можеш да изпиташ любовта и да я почувстваш с тялото си, да изпиташ наслада, да ти е кеф от това, че си се родил все пак в това тяло. И това ме научи да бъда благодарна. Благодарна на Живота, че го живея. И, докато безплътната любов, която си извън тялото те кара да тръгнеш към Дома, когато си в тяло, то същата тази ти показва какво изпускаш от Живота, който би могъл да живееш, докато мрънкаш, че си ограничен от физическото. И знаеш ли, започнах да се стремя да съм в това нищо колкото може повече време. И сега имам много добра визуализация. Първо го търсех в изгрева, когато деня и нощта се разминават. После в залеза и никога между тях. И точно това ми убягваше много дълго. Не знам, загледай се утре в 17,11ч в небето. Няма слънце, има бледа луна, която така или иначе винаги я има, нея не я броя като фактор. Но виж небето. Слънцето залязва зад хоризонта и става светло за минути, една искряща светлина между деня и нощта. Тази синхроничност наблюдавам от известно време. И знаеш ли чувството е същото като онова, когато си в сърцето. Защото в изгревът има мощен заряд - ефекта УаУ, който веднага те енергизира, може три нощи да не си спал и навън да е минус 20 градуса. Друг си, най-прекрасният. В залезът е същото, особено, ако пътуваш - тогава е най-яко. И пак едно възхищение. Обаче никога не приемаш нещата равнодушно. Пробвай да не наблюдаваш залеза - виж момента, когато деня и нощта се обгръщат. Ето това е най-великото. Притихваш и си в тишината, и си в любов и си себе си и не си. Просто си всичко, в нищото. И не ти пука какво ще се случи извън това - то не си ти. То е пространството на Его-то, което реагира и ти ставаш зависим от тази негова реакция в бъдещ момент. Иначе би било безотговорно спрямо другите. Както и да е. Знам, че сте свикнали да съм мъдрец и ще ми простите поредната доза. Благодаря, че сме заедно именно тук! Специални сме си :))) Обичам Ви!

Нежно с пръсти докосвам цветовете на люляк,
който тъкмо сега разцъфтя,
перлено - небесно син във вътрешността
на всяка малка тиха фунийка красота,
която събира се в огромна цветна вълна
и сякаш морето от чувства, което извиква у мен,
когато го помириша ми отваря вратите към друг свят.
Свят, който не съществува,
реалност от тиха вода, без капка мъгла, която да разнежва мига.
Да, мигът съвършен е,
видях там извън реалността, че съществува тишина.
Така нереално навлязох в нея
и продължих да живея нереално спокойно.
И докато моето тяло се къпеше в тази вълна от тишина
почувства, че има още,
още по-дълбоко място, в което да навлезе нереално.
Една прекрасна тишина, докосвана от любовта.
И те двете се сливат и преливат
както две енергии се усукват и издигат по гръбнака в тялото.
И не знаеш къде е тялото, то просто е толкова потънало в тази наслада,
че се галиш в нея и не знаеш сърцето ли ти шепти,
тишината ли те отнася в морето на чувства
и там на повърхността ли се срещате и свързвате в едно.
Тези две енергии, които не спират да се преплитат
и оцветяват нереалното, което реално усещаш
в люляково и синьо
и просто си в твоето време, в което си.
Плуваш в себе си,
нямаш мечти,
но имаш толкова много любов, която да споделиш.
На прекрасния люляков свят.

Точно преди осем години, когато си обещах, че ще живея всеки миг от живота си като подарък и така, сякаш нищо не ми принадлежи и така сякаш нищо нямам и имам всичко, което ми трябва в същото време - нямах никаква представа какво ще бъде като усещане. Знаех само, че ако утре не се събудя искам тази вечер, когато си лягам да съм осъществила всичко, което искам. Ден за ден. Миг за миг - живот тук и сега. Знаеш ли какво ми костваше - да се откажа от всичко, от абсолютно всичко, не заради себе си или заради мой експеримент до къде ще стигна, а защото знаех, че има нещо много повече от това което съм в това тяло. И това, че то толкова ме ограничава трябва да го приема по някакъв начин и въпреки ограничението му да чувствам свободата - да знам, че мога да направя всичко чрез него и да знам, че то ще бъде наслада. И когато заявиш нещо с такава силна увереност, вселената ти изпраща най-големите предизвикателства. А, за да ги преодолееш понякога се изисква да се справиш с цялото страдание, болка и мъка, което тялото ти усеща и въпреки нея да знаеш, че това е просто изпитание. И разбрах, че вече съм успяла, когато без болка реагирам, на това, което би ме накарало да плача от мъка 20 часа преди, когато се радвам на полъха на вятъра. Когато наблюдавам птиците или слънцето и изпитвам онова чувство, което на концерт на любима група изпитвам. С една огромна разлика - че цялата тази наслада идва от мен - от вътре. Наслада към простите неща, които много мои приятели изобщо не допускат, че съществуват, които приемат за даденост, за нещо незначително. И така тази вечер излязох с намерението да се насладя на залеза, само че толкова много познати срещнах, че в разговорите вече бях извън града с идеята до залез да се върна на плажа и да се наслаждавам. Обаче една минута, само една минута се забавих и то бе залязло :((. Решавам да се разходя по плажа и да послушам вълните, когато погледа ми среща най-прекрасната луна на небето. Точно, както я описвам в стиховете си - сякаш съм я извадила от собствената си картина и съм я поставила на небето да и се радвам. Ето този миг усещах, че ми е подарен, и миговете, преди това провокирали го да се случи. Нямам представа колко хора чувстват, че са щастливи, но да чувстваш, че си благодарен, за това, че живееш е най-великото чувство. Благодаря!

Съботно метафорично отклонение

Можеш ли да се свържеш със света по начин, който да направи връзката неразрушима? По начин, който да те дърпа да бъдеш себе си извън това, което си. По начин, който да те заземява без значение къде си ти. Би ли могъл да почувстваш любовта отвъд преградите на реалността? Ако си опитвал, то със сигурност знаеш, че не би могъл да чувстваш без да си в тяло, че не би могъл да правиш каквото и да е свързано с нежността споделяна от любовта, ако не си във форма. И това, че си във форма и те прави способен да излъчваш и да се докосваш с любовта към други хора е дар, който сме получили, заради който сме решили да сме тук. И макар да оценяваме колко ограничени сме като човешки същества, само чрез сърцето, с любовта бихме могли да променим себе си и света тук, на тази земя сега. Дали се нуждае от промяна? Приеми, че е едно забавление, което никога не спира и просто се разширява и увлича много голяма маса в забавлението си и тази голяма маса си ти, но отвъд видимото с очи. Когато си в любовта в тяло се разширяваш отвъд физическото, но със силата да си в него и да промениш това, което отвъд не би могъл. И ако тялото е твоят най-добър инструмент, то ти със сигурност си единствения диригент на твоята сцена. От теб зависи къде ще завършиш и какво ще изсвириш. Дирижирай така, както можеш, но с чувство. Само заради този дар си дошъл. Не позволявай да ти сложат броня, колкото и красива да е тя. Бъди себе си, естествен, без обвивка, без защита, чувствай любовта, в пространството, в което е тя всички сме съхранени. Останалото е илюзия на материалността.

Невидими за света

Бели птици в зимните дни,
давят крясъци в неотекващите скали,
бушуват вълните под кея,
крият силата си потънала в пясъка под повърхността.
Пазят спомените си в него, докато вятъра контролира
брега.
Видимо от него зависят,
невидимо са свободни
от собствената си воля
и това ги прави способни да се слеят с морето и океана.
Да бъдат себе си, само, когато ги няма.
Когато приливът ги прибира
и от пясъка ги събира в пелена,
която завива собствените им невидими тела.

Неопределено синхронично

Ето, че отново притихва денят,
събрал в себе си заряда за нощта.
Нетърпелив е за срещата си с луната.
Дали ще се докоснат този път,
и ако успеят каква ще бъде тя?
Загадъчно лилава като ноемврийски дъжд,
или снежно бяла, сякаш току що изгряла
в планински храм.
Способен ли е да приеме в себе си нощта,
докато се губи плавно в сянката на любовта.
Възможно ли е, да е съвършен до толкова,
че да забрави кой е и да приеме, че е просто ден.
Ден, който е и нощ
и дори да сe стреми, би ли могъл да се промени?
Остава си такъв, какъвто е - ограничен от времето,
неопределен от мястото.

Красиво е да СИ

В човешкият невидим свят
успявам да съм себе си и никоя.
Безплътна форма
от мечти,
проблясващи като искри
от слънцето топят снега
на покритата с любов земя.
Дори я стоплят,
сякаш способни да почувстват със сърца
нишката отвъд страха.
Да я скъсат в себе си успяват.
Мечтите най-накрая оживяват.
Усмихват се като деца,
играещи за първи път в снега.
Не ги отблъсква,
а сякаш топли.
Илюзията им стопява,
красивото в тях създава.

НЕБЕ В ЗЕМЯТА

Частица само от моята Душа не ми достига
да се свържа с теб.
Частица време витае на сантиметри от мен.
Буквички от думи, които не намирам.
Себе си събирам, докато извън телата се разливам.
Свързах небето и земята в луната
и притихнала в себе си следя зората.
С очи в тишината и се радвам.
Знам, че ще ме чуе и ще дойде.
С огнена рокля ще облече небето
и перлено-златисти коси ще пусне над морето.
Земята черна ще покрие с капчици кристал.
Времето ще промени,
и думички на нежност ще ми подари.
В себе си ще видя теб.

Синхронност в ангелски души

Докосвам те с перо,
върху кожата ти с нежни ласки изписвам колело.
Докосвам го и оживява
задвижва се, не спира да описва
земни символи като осмици
в безкрайността ги свързва с теб.
И енергията, която се завихря е от теб.
Чувстваш я като спирала
по кожата те гали, течаща като ток,
зарежда те изцяло,
през сърцето се излъчва с мекота.
Дали светът сияе,
или сияеш ти?
А може би сияеш ти
в нов, различен свят.
В енергия тряптяща
от безкрайни свързани сърца
в поле на любовта.

Такава съм, каквато съм
и ако се променя ще бъда вече друга
различна Аз, която не е себе си,
а играе роля
на друг свой аспект от цялото
аспект, който, обаче не ми принадлежи,
не е моята истина за живота и нещата, които се случват сега
в моето тяло, инкарнирано, съдържащо в себе си част от тази Душа,
която да изявява тук и сега.
И като такава решавам да се развивам със своята уникална черта на личността,
която представлявам сега.
Физически образ, в който сме тяло - Душа в едно.
И това сливане и приемане
на личността и част от Душата, съживена искра на Духа
ме прави уникална, способна да следвам мисията си
в Земя, която е мой физически Дом,
но с информация от общия ни Духовен Дом.
И мога да ги вплета в едно само, ако съм такава, каквато съм.
Без външна промяна, на моето вътрешно постоянно тихо сърце.

Всеки ден те пазя в мен
всеки ден прошепвам към безкрая
с топла усмивка от чая с вълшебни лилии
поливам небето.
Да заблести.
И покаже къде е сърцето, което очите не виждат.
Стоя до прозореца, през Душата си гледам
към луната времето отмервам.
Сипе се звездният прах,
като по кабели в паметта ми просветва с нажежени искри,
които пробляскват, когато опитвам да преброя годините, в които те няма.
Сякаш се изненадвам, че помня колко време мина,
а още усещам парфюма
и звука от обувките, преди да отвориш вратата
и цветята, които носиш в ръката.
Усмихвам се, прегръщам те,
няма да плача,
защото толкова те обичам, че не искам да ме виждаш такава.
И отново съм аз, в своя си собствен свят.

Когато всяка година си припомням последната среща с най-важната в живота ми жена, винаги оставям сърцето ми да тупти в едно с ръката. И заедно да излеят гласа на Душата от мен. И винаги е нежно, красиво, истинско, сякаш го случвам наистина пред очите ми. Знаеш, когато някой скъп човек вече го няма това са нормални неща. :) :) :)

Пътешествие със сърце

Вярвам безкрайно много в това,
което не би могъл да докоснеш с ръка.
В това, което не би могъл да приемеш в ума,
в това, което говори безшумно
и долавяш с очи
обърнати навътре в сърцето,
в което събираш звезден прашец
от небето;
в което чуваш морето,
дори и в балкана.
Гледаш безшумният глас как заговаря,
и как сам на себе си отговаря,
следиш сцените от първия ред,
в центъра на твоето Аз,
а те си вървят, отминават и нови се появяват.
Движат се, просто пътуват в пространството,
което твоят свят им споделя.
И това пътешествие ти харесва.
Твоето собствено време без час.