Точно преди осем години, когато си обещах, че ще живея всеки миг от живота си като подарък и така, сякаш нищо не ми принадлежи и така сякаш нищо нямам и имам всичко, което ми трябва в същото време - нямах никаква представа какво ще бъде като усещане. Знаех само, че ако утре не се събудя искам тази вечер, когато си лягам да съм осъществила всичко, което искам. Ден за ден. Миг за миг - живот тук и сега. Знаеш ли какво ми костваше - да се откажа от всичко, от абсолютно всичко, не заради себе си или заради мой експеримент до къде ще стигна, а защото знаех, че има нещо много повече от това което съм в това тяло. И това, че то толкова ме ограничава трябва да го приема по някакъв начин и въпреки ограничението му да чувствам свободата - да знам, че мога да направя всичко чрез него и да знам, че то ще бъде наслада. И когато заявиш нещо с такава силна увереност, вселената ти изпраща най-големите предизвикателства. А, за да ги преодолееш понякога се изисква да се справиш с цялото страдание, болка и мъка, което тялото ти усеща и въпреки нея да знаеш, че това е просто изпитание. И разбрах, че вече съм успяла, когато без болка реагирам, на това, което би ме накарало да плача от мъка 20 часа преди, когато се радвам на полъха на вятъра. Когато наблюдавам птиците или слънцето и изпитвам онова чувство, което на концерт на любима група изпитвам. С една огромна разлика - че цялата тази наслада идва от мен - от вътре. Наслада към простите неща, които много мои приятели изобщо не допускат, че съществуват, които приемат за даденост, за нещо незначително. И така тази вечер излязох с намерението да се насладя на залеза, само че толкова много познати срещнах, че в разговорите вече бях извън града с идеята до залез да се върна на плажа и да се наслаждавам. Обаче една минута, само една минута се забавих и то бе залязло :((. Решавам да се разходя по плажа и да послушам вълните, когато погледа ми среща най-прекрасната луна на небето. Точно, както я описвам в стиховете си - сякаш съм я извадила от собствената си картина и съм я поставила на небето да и се радвам. Ето този миг усещах, че ми е подарен, и миговете, преди това провокирали го да се случи. Нямам представа колко хора чувстват, че са щастливи, но да чувстваш, че си благодарен, за това, че живееш е най-великото чувство. Благодаря!