В пластове тишина събирах смеха
на вселената, който позволи ми да наблюдавам.
Частици живот се обагрят и засияват, когато им позволиш
да навлязат в теб.
Животът къде е, в какво е, как  го описваш?
Никога не съм успявала.
А толкова много исках да го живея,
прекрасен е, нали го виждам,
нали го наблюдавам.
А защо не го вкусвам, защо не го пожелавам,
какво е да виждаш, а да не докосваш,
какво е да си облян от любов, а да не я усещаш.
Какво е да знаеш, че всичко е реално, само дето не знаеш ти от коя реалност си.
Пак ли ги обърках,
пак ли дойдох, когато не трябва,
пак ли подраних с времето си...
Е това е, което ме ограничава - тези изречения;
този монолог, толкова ли е важно да се анализира,
да се задават въпроси, да бъде тук и сега изживяно?
Да, това е! Умът най-после се умори.
Мина и отмина и остана тишина.
И огромна любовна вълна,
която сама ми говори, без да я питам,
тя си общува с мен и аз и се галя
нелицемерно, така както го мога,
както го чувствам
и тя ме разбира
и ме харесва.
И съм си точно в моето време,
за моят живот,
за моята доза красота.
Време, което е извън.
То просто Е в.  В теб. Също и в мен.