Озара III

Облачен свят в небесата,
съществува си  в мен, светва,
(кара ме да летя в мекотата),
после угасва.
Откъси от другия свят,
сякаш идват, да ми кажат,  че те са си в нас,
само че приземени в материалното тяло е трудно
да запазим ефирността на общото цяло.
Допускат ме в себе си много за кратко,
а колко е хубаво да си извън това тяло.
Не зная, казват, че скучно било да си в светлина.
Може би и тука скучая.
Казват, че динамиката, която е тук дори само за един миг
са готови да се родят, за да изживеят.
Че точно тази непредвидимост ги кара да се родят,
да са тук, сега.
Може би много дълго гледах към тях,
и когато разбраха, че не осъзнавам този живот
както другите хора,
решиха да ме допуснат в тяхната светлина.
За да разгранича  любовта, която е там, и която е тук.
И тук се усеща толкова явно, толкова силно,
защото си в тяло, което те ограничава.
И когато се слееш с частите на душата, които до сега разпилява,
и насочиш същата тази любов, през същото това тяло,
интензитета, с който протича през теб любовта няма как да се изпита по другия начин.
И може би спрях да мърморя, избрах да живея. Разбрах, че все пак нещо трябва да ограничава,
да дава форма на любовта (светлината), която протича през нас
Не зная, когато не мисля дали дишам тогава разбирам, че съм успяла.
А ти чувстваш ли любовта?